Провокативна книга е на път да предизвика сериозно внимание на книжния пазар у нас.
Романът „Мрачен Вардар” на гръцката писателка Елена Хузури слага пръст в раната на балканската история от началото на века. Вдъхновението на романа на Хузури идва от съдбата на нейния дядо – преселил се от Мелник в пределите на Гърция.
ВМРО.бг публикува материал на вестник „Труд” за книгата с надеждата, че скоро ще бъдем свидетели и на премиери на български книги по темата „Македония” в днешна Гърция.
Препечатваме материала, въздържайки се от внушения или назидание. С идеята, че колкото повече размисъл има по темата, толкова по-бързо ще се намери справедлив лек за историческите рани по нашите земи.
„Труд“: Македония е география, не националност
Гръцката писателка Елена Хузури посети София, за да представи първия си роман, преведен на български – „Мрачен Вардар“.
Красноречивото заглавие на книгата с леко докосване на ключалката взривява кутията на Пандора около балканските страсти, свързани със съдбата на Македония не само днес, но особено в началото на миналия век. Както е известно, след подписването на Букурещкия мирен договор на 29 юли 1913 г. между Великите сили и воюващите в Междусъюзническата война балкански държави, Мелник е присъден на България, а Солун става гръцки. Новите граници отприщват силен гняв, мъка и хаос в целия Балкански полуостров. Дълги кервани от бежанци тръгват на път, прокудени от родните си места. Така дядото на Елена Хузури, който е сред главните герои на нейния роман, тръгва от пясъчните мелове на Мелник (Меленико, на гръцки) с отчаяното си семейство, натоварило на една каруца остатъците от своя живот – към родината Гърция.
Мрачните води на Вардар крият тайни, които гръцката авторка изважда смело на повърхността. Действието на романа се развива в Мелник и Солун, заснети с точност от френския фотограф Стефан Пасе. Той е бил изпратен с мисия на Балканите да портретира градския живот, селското стопанство и културните паметници по тези взривоопасни географски ширини. Вместо това Пасе увековечава бродещия дух на войната и ужаса, изписан на лицата на населението. Двайсетина дни след като французинът заснема уникалните сгради на Мелник, градът е опожарен и много от великолепните къщи са унищожени до основи. 100 години по-късно портретите на гръцките бежанци, уплашени и объркани на фона на Мелник, ще обиколят света във впечатляващата изложба „Архивите на планетата“.
На една от снимките са група гръцки бежанци от Мелник през 1913-а. Сред тях Елена Хузури внезапно разпознава дядо си. „Бях като омагьосана – споделя писателката. – Видях я през 2000-та в един албум и веднага отидох при леля ми да покажа фотографията. Тя потвърди, че това наистина е моят дядо
Прочетох отново дневниците му. Там обаче нямаше нито дума за Мелник. Всъщност дядо ми никога не ми е говорил за този период от живота си, в който е прекосявал новите граници на България на път за родината Гърция като бежанец. Всички семейни истории са ми известни от майка ми, но и в нейния разказ имаше много тайни“.
Елена решава да разплете мистерията около истинската съдба на прокудения си род, като се заравя още по-дълбоко в бурните води на мрачния Вардар. Оттам изскачат какви ли не истории, политически, лични и обществени, които писателката решава да претвори в книга. Така се появява първият роман „Мрачен Вардар“ – своеобразна „балканска легенда за любовта и загубата“, базиран върху богат документален материал, украсен и развит с художественото слово на поетесата Хузури.
Освен автентични вестници, табели и снимки от началото на миналия век, Хузури е ползвала и обемния ръкопис на своя дядо, в който той описва от етнографска и антропологична гледна точка какво е представлявал Мелник. Стъпила върху тези достоверни източници, авторката прави сполучлива снимка на Македония от началото на ХХ век: „врящ казан, готов да гръмне във въздуха от революции, великодържавнически миражи, мобилизации, реформи на младотурците, военни шпалири, комитаджии и нелегални организации, вършеещи из Македония“ (изключително точните думи са на преводачката на романа на български Здравка Михайлова, носител на Държавната награда на Гърция от 2010-а за превод на гръцка литература на чужд език, за преводите на поета Янис Рицос). Неслучайно книгата е номинирана за престижната международна награда BALKANIKA, както и за Държавната награда за литература на Гърция.
Мнозина от днешните балкански писатели са изненадани от смелостта на Елена Хузури да се захване със сеизмична тема като Македония. Популярният гръцки писател Димостенис Куртовик също е подходил към темата, но е бил далеч по-дързък още със заглавието на романа си „Какво дирят варварите“, който е откровена препратка към шовинистичната гръцка песен „Какво дирят българите в Македония“.
Що се отнася до гледната точка на Хузури, тя е повече от категорична в становището си, че „Македония винаги е била и ще си остане географско понятие, а не – нация. Моят роман е първият в Гърция, който отключи тази взривоопасна тема. След мен автори като Куртовик и други се докоснаха до проблема, възникнаха дискусии за миналото и настоящето на Македония. Разбира се, има не малко гръцки националисти, но те не доминират над мнението на обществото у нас. Целта на романа ми е да развържа възела с предразсъдъци, който се затяга около Македония в наши дни така, както е бил усукван и в миналото. Защото докато не спукаш цирея, той ще продължава да набира отровата си.“
Същинската цел, заради която Хузури е написала романа, е била изследователска. Ровейки се в историческите архиви, тя открива много неща, които не се преподават в гръцките училища. „От моите детски спомени и това, което съм чувала да се говори в семейството ми, аз не бях наясно защо дядо ми през 1941-ва решава да се премести от град Сидирокастро (бившият Демир-Хисар) в Солун – казва тя. – По това време страната е била разделена на три зони: българска, немска и италианска. И Сидирокастро, и Солун са били в немската зона. Чудех се каква е разликата. И докато правех проучването си, научих, че Сидирокастро е бил в българската зона и дядо ми е бягал не само от града, но и от спомена си, свързан с прогонването му от родния Мелник.
Още повече, че през 1916-а той е работил в продължение на 8 месеца в групи за трудова повинност в българската зона. В дневниците му обаче не пише нищо за това.“ В хода на изследванията си върху онази раздирана от страсти и противоречия епоха гръцката писателка се е убедила колко уместна, но и неосъществима е идеята на ексминистъра на външните работи на Гърция Йоргос Папандреу отпреди близо 10 години да се напишат нови учебници по история, валидни за училищата на всички балкански страни, ревизиращи общата им история.
7 юни 2012
