Лекция на Спас Ташев за правния статус на Вардарска Македония и Беломорието през периода 1941 – 1944 г. събра членовете на Студентския дипломатически клуб вечерта на 15 януари в Алма матер.
Лекторът призна, че той самият е изненадан, че събития със 73-годишна давност могат да имат актуално значение и да бъдат активно интерпретирани и използвани в дипломацията. Тази констатация се отнася не само за отношенията между България и Р Македония, но темата започва да присъства на редица международни форуми. Анализът на миналите събития от гледна точка на действащото в годините на Втората световна война международно право в никакъв случай не представлява нов опит за прочит на историята.
В лекцията си Спас Ташев използва нагледно секретни нацистки документи, които отдавна са известни и публикувани на запад, но тяхното използване до 1990 г. от българските учени е било възпрепятствано главно поради идеологически съображения за приписването на вина на българската държава и нейните управници преди 9 септември 1944 г.
Пред членовете на студентския дипломатически клуб бяха показани документи на германското министерство на външните работи, показващи усилията на България да запази своя неутралитет. Интерес предизвика писмото на цар Борис III до Хитлер от 22 октомври 1940 г., написано по повод поканата на Берлин за включването на България в Тристранния пакт, в което царят дипломатично отклонява германското предложение.
Акцентът в лекцията бе върху документите, свързани с войната на Балканите през април 1941 г. Слушателите имаха възможност да видят документите, с които нацистите в стремежа си да спечелят Югославия, предлагат „разширяването на югославския суверенитет до град Солун и пристанището”. Това писмо на германския външен министър до югославския премиер от 25 март 1941 г. е единственият нацистки документ от този период, в който се говори за промяна на суверенитета върху балкански територии.
Неизвестен факт за слушателите се оказа изразеното на 27 март 1941 г. намерение в секретна директива на Хитлер да се принуди България да участва със свои войски във войната срещу Югославия. Тази цел е обсъждана на същата дата на разширено заседание на нацисткия политически и военен елит. Въпреки този натиск, България отказва да участва във военните действия и до подписването на капитулациите на Югославия и Гърция поддържа дипломатически отношения с двете държави. Констатацията, че България на участва в агресията, е отразена в показаната секретна директива на Хитлер от 14 април 1941 г., съгласно която само германски, италиански и унгарски войски са навлезли на югославска територия.
Като преломен момент в тези събития бяха показани документите за подписаните капитулации на Югославия и Гърция. Съгласно Хагските конвенции за воденето на война, при завладяването става „фактически преход на властта от ръцете на законното правителство към заелият територията неприятел“. Тази ситуация съществува до сключването на мира. Според чл. 3 воюващата страна е отговорна за всички действия, извършени от лица, влизащи в състава на нейните въоръжени сили. По силата на Хагската конвенция, върховният временен суверен над завладяната територия е правителството на неприятелската държава и то носи отговорността за случващото се.
От гледна точка на международното право, изключително важна е телеграмата на Рибентроп, изпратена на 15 април 1941 г. до германската легация в София, в която се казва, че “съдбата на различните райони, принадлежащи на Югославия, няма да бъде определяна окончателно до края, до сключването на мира. По настоящем, следователно, никакви изявления не могат да бъдат правени относно политическите цели и бъдещите граници по отношение на Македония”. Друг важен документ е секретно решение на Хитлер от 18 април 1941 г., според което “Фюрерът сега разреши и желае влизането на български части в Тракия… Български полицейски части и войски могат да влязат в югославска територия… Тъй като германското движение ще бъде възпрепятствано от българската окупация, българските части са подчинени на германските армии в тези области”. Тези два нацистки документа показват, че Германия запазва правата си на временен суверен върху Вардарска Македония и Беломорието, а дейността на българската администрация е един помощен инструмент, функциониращ под контрола на този суверен. Спогодбите Клодиус – Попов от 24 и 27 април 1941 г. само потвърждават този факт, защото с тях Германия запазва военното си присъствие в тези територии и правото си да експлоатира и изнася безпрепятствено индустриални сурови материали. В духа на Хагската конвенция, югославската и гръцката държавна собственост в отстъпените на България за администриране територии подлежи на германско принудително управление.
В потвърждение на извода за липсата на български суверенитет в „новите земи” бе показан брой на излизащия в Скопие вестник “Целокупна България” от 6 октомври 1942 г. В него е поместен коментар на речта на цар Борис III на 3 октомври 1942 г. в Скопие, който на дипломатически език заявява, че към този момент Македония не е част от България.
Накрая Спас Ташев се позова на съюзническа декларация от 5 януари 1943 г. в която понятията вражеска окупация и контрол са разграничени. За съжаление изнесените от него факти не са били добре проучени от България след 1944 г., поради което българската позиция по този въпрос не е била прецизна, което пък в наши дни е създало възможности за спекулации и отправянето на нови обвинение към страната ни.
