Начало Блог Какво се крие зад турската дипломация - превод на поверителен американски доклад...

Какво се крие зад турската дипломация – превод на поверителен американски доклад от WikiLeaks

Преводът на доклада е направен и публикуван от Александър Маринов от ВМРО – Велико Търново, автор на блога „Единство и сила„.

Преводачът пише: „Публикувам тук превод на поверителен доклад на американското посолство в Анкара от януари тази година. Преводът е доста бърз и не съм редактирал написаното. Целта е просто да се добави още един източник, който доказва, че съвременната турска политика не е адекватна на реалностите в Европа, враждебна е на европейските ценности и се стреми към възстановяване на влиянието на Османската империя на Балканите и Близкия Изток.

 

 

 

Публикувам го и за да се даде още един аргумент срещу позицията, която се изказва от управляващите днес в България и една част от обществото, които твърдят, че съвременна Турция не е заплаха за България и опасенията от активизиралата се турска дипломация са неоснователни. Очевидно е, че дори САЩ, които се възприемат от обществото като традиционен покровител на Турция, са твърде притеснени от политиката която водят Ердоган и Давутоглу.“

 

Номер: 10ANKARA87

Създаден: 20 януари 2010 г.

Пуснат в интернет от Wikileaks: 28 ноември 2010 г.

Класифициран: ПОВЕРИТЕЛНО

Произход: Посолство Анкара

Класифицирано от: Посланик Джеймс Джефри по причини 1.4 (b,d)

Днешната турска политика е смесица от „традиционна западна“ ориентация, отношение и интереси, и два нови елемента, които са свързани с новите турски философии: „нула конфликти“ и „нео-османизъм“. Ядрото на турската външна политика все още е традиционното и е концентрирано върху сътрудничество и интеграция със Запада. Главната основа на външната им политика е НАТО, а най-ясно изразен е стремежът към членство в ЕС. Началото на тази политика се крие в османските опити да се копират европейските Велики сили – опити, които са засилени изключително от Ататюрк. Въпреки това Турция се включи във Втората световна война чак в нейния край, след десанта в Нормандия. Единствено заплахата от СССР и доминацията (и протегнатата ръка) на САЩ, доведоха до „Турция, каквато я познаваме днес”: верен боен партньор в Корея, голям съюзник в НАТО, опора на САЩ в Близкия изток.

До момента Европа е най-важният икономически партньор на Турция, що се отнася до инвестиции и търговия. Европейският съюз осъществява 42% от общия търговски обмен на Турция, докато САЩ е много по-малко важен по отношение на търговията с по-малко от 5%. Докато САЩ не е толкова важен за Турция според търговските статистики, те остават важни в редица сектори (енергетика, авиация, военно) и по редица начини. НАТО е ключово и много уважавано от Турция. (Забележка: Фактът, че според едно изследване „само” около една трета от турското население смята НАТО за важно за турската сигурност, всъщност е плюс; при всички проведени изследвания турците са демонстрирали силен негативизъм към всяко обвързване с чужда сила и поемането на ангажименти. Но не трябва и да бъдем прекалени оптимисти, защото турската подкрепа в НАТО беше намалена на половина през последното десетилетие. Край на забележката.)

Турската армия е въоръжена от САЩ и Турция осъзнава, че много „пожари в задния й двор” – от Ирак до Афганистан и Пакистан – могат да бъдат разрешени само при близко сътрудничество със САЩ и НАТО и с приемането на водачеството на САЩ и НАТО. Накрая, дори лидерите на АКП знаят, че голяма част от техния чар в Близкия Изток и навсякъде другаде, произлиза от техните привилегировани позиции в ключови Западни клубове. Тази традиционна ориентация може да е разклатена или намалена, но тъй като предимствата й са осъзнати и приети от елитите на всички философски течения, Турция няма да я изостави.

„Нула проблеми със съседите на Турция”

Но тази Турция се опитва да се „пост-модернизира”. Основна част от усилията на АПК бяха насочени към разрешаването на проблемите с „най-близката чужбина” на Турция. Тези опити контрастират на „традиционната” турска политика да се оставят замразените конфликти да тлеят и са много по-съвместими с интересите на САЩ и Европа. Списъкът с турските инициативи при управлението на АКП е внушителен: Приемането на плана Анан през 2004 г. за разрешаването на Кипърския въпрос, продължаването на сближаването с Гърция от 1999 г., „отварянето” към Армения, завършило с подписването на протокол за признаване, затоплени и продуктивни връзки с Багдад и Ербил (последните допълнени от съществени реформи по отношение на собственото кюрдско население на Турция). Завършекът на тази политика е охажването на Сирия (въпреки, че тази насока на политиката беше започната още от предишните управници на Турция).

Тези постъпки трябва да бъдат аплодирани, но все пак има „муха в меда”. Твърде малко окончателни и практически договорки бяха постигнати. Кипър все още е разделен, напрежението с Гърция в Егейско море продължава, Протоколите с Армения не са ратифицирани, заради турските претенции към Нагорно-Карабах, нестабилността в Ирак поставя съмнения относно конструктивността на Турция по отношение на иракската политика, сближаването със Сирия не отдалечи изобщо Сирия от Иран. Разбира се, Турция си има работа с някои от най-трудните субекти в света, като в страната действа и твърда опозиция, но реални положителни резултати все още не се виждат.

„Нео-османизъм”

Турската идея да се използват нейните културни и религиозни връзки с Близкия Изток за напредването на турските интереси и регионалната стабилност не е родена с идването на власт на АКП, но именно тази партия й даде много по-голям приоритет, до голяма степен заради ислямската ориентация на голяма част от партийните членове, включително лидерите Ердоган, Гюл и Давутоглу. Постоянното говорене на АКП, че разбира проблемите на региона и противопоставянето с консервативните, проамерикански правителства, доведоха до обвинения в „нео-османизъм”. Вместо да се отрече, Давутоглу прегърна това обвинение. Самият той е внук на османски войник, който се е бил в Газа, Давутоглу обобщи философията на Давутоглу/АКП в една необикновена реч в Сараево, която изнесе в края на 2009 г. Неговите тези: Балканите, Кавказ и Близкия Изток са били по-добре под османски контрол или влияние, надделявали са мира и прогреса. Уви, регионът е бил опустошен от дележи и войни непрестанно от тогава. (Той беше достатъчно умен да не обвини за всичко това империалистичните западни сили, но много се доближи до това обвинение). Въпреки това, сега Турция се върна, готова да води – или дори да обединява. (Давутоглу: „Ние отново ще установим тези (османски) Балкани”).

Въпреки, че тази реч е казана на балканите, по-голямото й влияние ще се окаже в Близкия Изток. Според теорията на Давутоглу повечето от режимите там са недемократични и нелегитимни. Турция си изгради образ, на който населението на Близкия Изток се възхищава, заради икономическите успехи и сила, както и заради желанието да се застъпва за интересите на хората. Така Турция достигна до „арабските улици”. За да демонстрира експертността на дипломацията си и османския опит, Турция се хвърли в половин дузина конфликти като медиатор. Това даде резултат с Ирак, а имаше известен успех и в сирииско-израелските разговори преди Газа. Турция постигна и някои ограничени успехи в Ливан и в сближаването на Саудитска Арабия и Сирия. Но тази политика носи и големи търкания, не само с нас и европейците, но и с тези, за които се смята, че трябва да приемат отново османския сюзеренитет. Още повече, че до момента Турция не е постигнала нито един истински успех.

Защо е тази промяна?

Различни фактори обясняват промяната в турската външна политика отвъд личните възгледи на лидерите на АКП:

– Ислямизация: Както споменахме, религиозността в Турция нарастна през последните години, също както наблюдавахме това да се случва в други мюсюлмански общества. АКП е едновременно бенефициент и причина за този феномен. Сериозната опозиция в Турция срещу тези „про-ислямски” реформи (например, забрадките) притисна АКП, а по-„ислямската” или „близкоизточната” външна политика предлагат алтернатива за набожната идеология на АКП.

– Успех: Въпреки проблемите си, през последните 50 години Турция се разви успешно, изкачвайки се до 16-та най-голяма икономика и член на Г-20. Това, заедно с необичайното положение на Турция по отношение на сигурността, сравнено с това на останалите страни в региона, окуражиха по-активната и по-независимата лидерска роля в регионалните и дори световните отношения.

– Икономика: Една от тайните на турския успех е икономическия ръст, до който доведоха търговията и технологиите. Този ръст е резултат на митническите съюзи с ЕС, до момента най-големият експортен пазар, както и инвестициите на ЕС. Важни фактори са и десетилетията на технологичен обмен и помощ от страна на САЩ. Въпреки това, експортът към ЕС намаля заради кризата през 2008-2009 и сега Турция търси нови пазари, особенно в богатия на въглеводороди арабски свят, Иран, Русия и Кавказ / Централна Азия. Тези страни имат пари и силна нужда от вносни продукти, а Турция зависи от тях заради техния нефт и газ. Тези страни, обаче, (включително Китай – друга турска експортна цел) са много по-склонни от ЕС и страните в Северна Америка да смесват политиката с търговията. До известна степен, Турция приема Запада за даденост и насочва икономическите си приоритети към Близкия Изток и „Евразия”.

– Разочарование от ЕС: В последно време мнението на турската общественост и елит стана доста по-песимистично по отношение на евентуалното членство на страната в ЕС – или по отношение на стойността на това членство. Причините за това са комплексни, но включват променящото се настроение в Европа по отношение на исляма, смяната на „про-турските” лидери във Франция и Германия от Саркози и Меркел, които са решително хладни спрямо турското еврочленство и създалото се чувство в Турция, че Европа е дистанцирана и не изпитва симпатии към Турция.

Една статия във „Файненшъл Таймс” от Гидеон Речман на 4 януари отбеляза правилно, че има тенденция „младите гиганти” – ЮАР, Бразилия, Индия и Турция – да използват политики към Третия свят и реторика от Третия свят, въпреки че се възползват изключително много от глобализираната търговия и международната сигурност създадени и установени от „Запада”. Казаното във „Файненшъл Таймс” определено характеризира Турция. С края на Студената война, определените успехи в борбата с Кюрдската Работническа Партия, какт о и „опитомяването” на Сирия и Ирак (а от турска гледна точка и на Иран), нуждата от НАТО-вска и американска защита за Турция намаля. Зависимостта на Турция от западната търговия, инвестиции, технологичен трансфер и образователна обмяна остава критична, но Турция гледа на всичко това, като на „безплатно благо”, което страната заслужава и не трябва да полага усилия за да го получи. Връзките с различните нови приятели на север, изток и юг изискват сериозни услилия от турската дипломация и тя си позволява известно отслабване в обгрижването на западните отношения.

Разочарованията на Давутоглу

Новият подход на АКП по отношение на външната политика беше приет противоречиво вътре и извън Турция. Външната политика не е голям фактор при формирането на настоящата популярност на АКП, но някои нейни елементи (за съжаление, тези, които най-много ни притесняват) се приемат добре от гласоподавателите. Критиките към Израел след Газа са много популярни, а относително меката турска позиция към Иран – страна, към която много турци са скептични – на пръв поглед не е много полезна за рейтинга на партията, но е изключително важна за образа, който Ердоган си изгражда. Това сплотява около него група от ислямски избиратели, които се асоциират с бившия премиер Ербакан.

От друга страна, голяма част от турския про-западен елит вижда във външната политика на АКП водена към ислямския свят допълнение към опитите да си ислямизира турското общество. Те разгорещено се оплакват, че страната им губи връзките си със запада. Националистическите среди в Турция, мобилизирани главно от Националистическата Партия на Действието, гледат на компромисите на АКП по отношение на Армения и Кипър, както и на отстъпките към Кюрдското Регионално Правителство в северен Ирак, като на предателство към „турците” от диаспората (иракските туркмени, азерите, турските кипърци и др.) и смятат, че АКП се опитва да подмени републикански организирания принцип на „туркизма” с ислямската „умма”. Републиканската Народна Партия, водещата опозиционна партия, атакува външната политика на АКП като неефективна, използвайки националистическа реторика и обвинявайки правителството, че „изоставя запада”.

Най-тежките изпитания пред външната политика на Ердоган, обаче, са по отношение на ЕС. До известна степен, европейската тревога срещу турската „нова ориентация” се осмисля в страната като извинение да се нанасят удари по Турция за да се трупат точки на основата на настроенията срещу чужденците в европейските страни. Но в Европа съществува и истинско притеснение, както стана ясно от изданието на генералния секретар на НАТО Расмусен миналия април. Европейците са ядосани от това, че Турция сама се представя за „ислямски” глас на съвестта в НАТО и се консултира първо с държавите от Близкия Изток, преди да разговаря със съюзниците си в НАТО. Представата, че това поведение ще се практикува и при евентуалното турско членство в ЕС , носи кошмари за европейците. Външната (и вътрешната) политика на Ердоган не внушава просто сблъсък между християнството и исляма, а обвинява Европа в религиозен секурализъм относно източната религиозност. Давутоглу и други посочват, че Турция като близкоизточна сила еоще по-привлекателна за ЕС, предоставяйки на ЕС нов външнополитически „пазар” през Турция. Докато някои в Европа изглежда са заинтересовани от тази идея, по ирония, включително скептичната за членството на Турция Франция, това не впечатлява твърде много повечето европейски столици, да не говорим за населението.

На последно място, не всички от бившите поданици на султана си спомнят с добро за миналото си под властта на Пашата и искат Турция да се завърне. Реакциите сред повечето балкански страни след изказването на Давутоглу в Сараево бяха доста силни. В самия Близък Изток, арабските улици може да аплодират турския популизъм и безплатната подкрепа за по-радикалните елементи, но самите управници не оценяват това толкова високо. Рано или късно, все пак, Турция ще трябва да представи резултати, да поеме рискове, да ангажира реални ресурси, да вземе трудни решения и да промени политиката си, която в момента се състои единствено от популярни лозунги, непрестанни пътувания и безкрайни подписвания на меморандуми за разбирателство с малко практическо значение. Показателен е случая с Иран, който въпреки значителната заявена подкрепа и ухажването от страна на Турция, демонстрира незаинтересованост относно предоставянето на каквито и да е концесии на Турция и не се съгласява с водещата роля на Турция в процеса по омиротворяване в региона.

Проблемът за САЩ

Новата турска външна политика не може да се разглежда еднозначно от наша страна. Това регионалните гиганти да поемат повече тежести в решаването на проблемите е стара цел на американската политика, но то идва с определена загуба на контрол. Въпреки това, Турция е задължителен съюзник по редица ключови за нас въпроси – Афганистан и Пакистан, сътрудничеството в и по отношение на Ирак, усилията на НАТО (въпреки, че водещата турска роля в противорактената отбрана няма да е лесна). Инициативите за „нула конфликти” донесоха повече успехи, отколкото сме виждали при предишните турски правителства – по отношение на Кипър, Гърция, кюрдите, северен Ирак, Армения. Това също подкрепя интересите на САЩ.

Въпреки това, последните въпроси илюстрират два проблема. Поне в турските очи, по тези въпроси за САЩ, особенно за медиите, групите по интереси и Конгреса, трябва да се обвинява Турция независимо от това какво прави. На второ място, Турция непрестанно се вкарва сама в проблеми именно поради иначе добрите инициативи, които предприема – арменските протоколи са най-добрия пример за това, но проблемите около гръцките острови и вътрешната опозиция спрямо „кюрдскаката политика” също са показателни. Това, което ни притеснява е тази неспособност да се доведат до завършек дипломатическите инициативи, както и липсата на решимост у екипа на Давутоглу да се изостави реториката и да се премине към реални дългосрочни инвестиции в дипломацията, армията и помощните капитали. (За щастие, Афганистан/Пакистан и ирак са двете големи изключения от тази тенденция.)

Най-големият потенциален стратегически проблем за САЩ, и това, за което някои коментатори надават вой, са турските нео-османски демонстрации в Близкия Изток и на Балканите. Това отношение „обратно към миналото”, което Давутоглу толкова ясно заяви в Сараево, комбинирано с турските стремежи да го изпълни чрез сближаване с по-ислямските или войнствени „актьори” в региона, непрекъснато създава нови проблеми.

Въпреки техните успехи и относителна сила, турците не могат да се състезават нито със САЩ, нито с регионалните „лидери” (ЕС на Балканите, Русия в Кавказ/ Черно море, саудитите, египтяните и дори иранците в Близкия Изток). С амиции за „Ролс Ройс”, но с ресурси за „Роувър”, единственият начин за турците да се включат в действието е да „измамят”, като намерят някой победен (това отговаря и на светогледа на Ердоган), Силаджич, Миш`ал или Ахмадинеджад, който да се зарадва, че турците подкрепят каузата му. След това турците се опитват да наложат ревизия на „западната” позиция, за да устроят нещата по вкуса на „тяхното момче”. Това е доста евтин начин да демонстрираш влияние, мощ и лозунга „Ние се върнахме”.

Ако турците са искрени в желанието си да отдалечат Сирия от Иран и ако започнат да постигат реални успехи, а не само да подписват съмнителни протоколи, тогава би имало полза за всички нас. Но със самия Иран положението е различно. Вече описахме какъв е фона на турските отношения с Иран, още по-сложен, отколкото с бившите османски араби и останалите субекти. Търговските / въглеводородните интереси, турското избягване от санкциите, произтичащи от първата Война в залива, концентрирането на Ердоган върху „третосвятството” и определени вътрешнополитически съображения – всичко това тласка Турция в грешна посока.

Джефри

6 декември 2010

 

Последни Новини

Контрера: „Промяната“ опропасти изграждането на детски център за лъчелечение и протонна терапия

Това е престъпление срещу децата на България! „Провалите продължават и с Плана за възстановяване и устойчивост. Кабинетът Денков-Габриел опропасти...

Каракачанов представи книгата си „Външнополитическата дейност на ВМРО (1893-1944 г.)“ в Ловеч

Ловчанлии с притеснение следят развитието на военните конфликти В четвъртък лидерът на ВМРО Красимир Каракачанов посети Ловеч и се...

Андрей Слабаков е за по-бързия и лесен достъп на генерични лекарства до пазара

Лекарства за Европа, но при какви условия? Европейският парламент одобри в пленарна зала своята позиция на първо четене по...

Д-р Петрова: За пръв път през 2023 г. в България се раждат под 50 хиляди бебета

Д-р Султанка Петрова, председател на НЖО на ВМРО и бивш заместник социален министър отговаря на въпроса: изчезваме ли? Повод...

20 април (събота), Русе – велопоход „Помни героите“

ВМРО - Русе и сдружение „Вело Русе“ ще проведат традиционния велопоход Русе - Гюргево на 20 април. Под наслова...

Поредно безобразие на бившия военен министър Тагарев

Лъсна поредно безобразие на самозабравилия се бивш вече военен министър Тагарев – праща Военна полиция на журналисти, заради публикации в медиите срещу...

Евродепутатът Андрей Слабаков събра олимпийски шампиони в Брюксел

Основна цел на организираното от българския представител в ЕП събитие е да се подпомогне развитието на детско-юношеския спорт На...

Коментари

serdivan escort adapazarı escort odunpazarı escort

escort bayan sakarya escort bayan eskişehir