Източник: в-к „24 часа”
Автор: Огнян Минчев, политолог
Как биха реагирали правозащитниците и мултикултурните либерали, ако в България някой си позволи да пропагандира расова омраза – било към евреите, било към ромите, било към китайците на „Илиянци“? Каква ще бъде тяхната реакция, ако някой се осмели да поиска въвеждане на фашизъм или националсоциализъм като господстваща идеология и политическа система, и отмяна на демократичното политическо устройство? Ще се съгласят ли правозащитниците да бъдат толерирани исканията на активисти с шовинистични възгледи, всеки противопоставил се на техния светоглед гражданин да бъде убит като предател? Защо същите тези либерални активисти не приеха аргументите на иконописеца Йордан Опиц, че е стрелял по предполагаем крадец в една кооперация, обирана над 40 пъти? Сигурно защото в една демократична правова държава подозрението в кражба само по себе си не е основание за убийство.
Задавам тези въпроси, защото мнозина от тези правозащитни и либерални активисти се изправиха в защита на обвинените в радикален ислямизъм 13 проповедници от Родопите, срещу които се гледа делото в Пазарджик. Във всеки друг случай либералното обществено мнение би поискало да се уважи първо мнението на съда. Не и при този процес. Разследването на ДАНС бе отхвърлено и подиграно „априори“ като некадърно.
Наша журналистка – наблюдател на българския ислям от Холандия – категорично заяви, че в България радикален ислям няма, но ДАНС могат да го създадат… Излиза, че расовата омраза е осъдителна – но не и когато тълпи в пазарджишкия квартал „Токайто“, водени от своя имам, крещят, че искат да убиват „гяури“. Излиза, че проповядването на фашизъм или други форми на човеконенавистническа идеология е подсъдно – не просто осъдително – при всички случаи, освен когато става дума за проповядване на „държава на шериата“ и неподчинение на законите и правилата на съществуващата демократична българска държава – сигурно защото не е „от Бога“ и е „гяурска“…
Когато гвардията на Расате и други шовинистични кръгове се опитаха да малтретират авторката на „Мита за Батак“ като „национален предател“, всички свободомислещи хора защитиха правото й на мнение. Когато радикалните имами проповядват, че вероотстъпниците трябва да бъдат убивани – и това може да има трагични последствия във всяка общност, където ислямът е доминираща религия – свободомислещите хора сме разделени на противоположни лагери.
Част от нас осъждат тази проповед и искат проповедниците на убийство за вероотстъпничество да бъдат наказани – заедно с другите пропагандатори на човеконенавистничество. Другата част от свободомислещите иска проповедниците на убийство за вероотстъпничество да бъдат оставени на мира и поощрени. Защо? За да не би да се събудят лоши спомени за възродителния процес…
Когато пловдивският владика Николай обясни една тежка катастрофа с грехопадението от концерт на Мадона, когато синодалното събрание осъжда гей парада в София или сурогатното майчинство – реакцията на либералното обществено мнение варира между злъчна подигравка и възмущение.
Когато имами в родопските села задължават момичетата и жените да крият лицата и телата си зад плътни одежди под страх „да горят в ада“, те си спечелват подкрепата на свободомислещите либерали под графата „културно многообразие“.
Тази статия не е посветена на пазарджишкия процес. Тя е посветена преди всичко на идеологическото раздвояване на съзнанието, наречено „постмодерен либерализъм“ и „мултикултурализъм“ и последствията, които то може да има за всички нас. Либералното общество стана възможно в модерната епоха на основата на възгледа за гражданско равенство. Модерният светоглед имаше йерархичен възглед за културите като „нисши“ и „висши“. „Изостаналите“ култури на традиционните общества се стремяха към модернизация, която – заедно с всичко останало – предполагаше зряла гражданска индивидуалност, способна да поема отговорност и да упражнява своите естествени права. Гражданското равенство в правата и задълженията създава имунитетите и пространствата на свобода в частния и публичния живот.
Постмодерният светоглед – каквото и да означава това – се гради върху презумпцията за равенство на културите. От архаичните племенни култури, съхранени в Африка и Австралия, през клановите общества на репресивния традиционализъм в Близкия изток и Централна Азия, до модерните общности в мегаполисите и до постмодерните колонии на ню ейдж, на радикалния феминизъм, на субкултурите – пънк, гръндж, на сексуалните малцинства и т.н. Проблемът е как съчетаваш тези култури когато се съберат в едно общество – или дори в една жилищна кооперация. Отговорът на постмодерните либерали беше – чрез мултикултурализъм. Чрез политическа коректност, толерантност и внимателно ходене на пръсти, за да не засегнем културната специфика на някого сред нас. В това, разбира се няма нищо лошо – всеки интелигентен и духовно зрял човек трябва да се стреми към същото. Проблемът е, че в обществената практика мултикултурната коректност постепенно се наложи като задължение на демократичните общества с техните заварени национални и културни мнозинства и елити.
И като липса на задължения за всяко едно малцинство, което по презумпция е непривилегировано – ерго, дискриминирано.
Не съществува практически механизъм за съчетаване на двата възгледа. Гражданското равенство на либералната демокрация изисква интегритет на гражданските ценности, права и отговорности. Мултикултурната доктрина изисква респект към културните особености и ценностни системи. Гражданската демокрация има концепция за индивида като гражданин с публично различима идентичност – лице, позиция, възглед.
Забулената от глава до пети в публичното пространство жена не може да бъде гражданско лице. Либералният възглед за обществото се гради върху концепцията за естествени човешки права. Многообразни традиционни общества и кланови общности оспорват равенството на правата под претекст на културната уникалност, която притежават като патриархална идентичност. Когато такива общности обитават едно съвременно демократично общество, те претендират за автономност по отношение на гражданските си отговорности. В Канада, Англия, Германия ислямските общности претендират за въвеждане на шериата като вътрешно-общностен регулатор. Културната идентичност става основание много членове на тези общности да бъдат лишени от правата, които държавата им гарантира, а за общностните елити – да се ползват със свръхправа за саморазправа в общността.
Да не би да ви звучи абстрактно? Веднага се връщаме в България. Колко години ДПС упражнява твърда диктатура върху целокупния общностен живот на българските турци и мюсюлмани? Поминъкът, институциите, политическият живот – всичко е под контрола на олигархията, създадена от Ахмед Доган. Всеки, който се противопостави, е смазван и изхвърлян от общността. Как смее – нали ако го няма ДПС ще се върне „възродителният процес“… Преди да започне процесът, в Пазарджик години наред радикални ислямски активисти навлизат в общностния живот на редица региони в Родопите. Кметът и учителят по ислямско вероучение в Гърмен бяха създали перфектна система на робско подчинение, включваща задължително обучение по ислям за децата и задължително подчинение на административния и стопански монопол за родителите им. Тези, които не искаха да се подчинят, бяха обвинени за „врагове на исляма“. Опитът на ДАНС да се намеси бе шумно квалифициран като „нахлуване в общностния живот“ на селото от същите правозащитни и либерални среди, които обикновено обитават кръга вътре в „Стамболова София“. Тези среди защитиха „малцинствените права“ на малката, но сплотена кланова олигархия в Гърмен и региона. Обърнаха гръб на правата на десетки хора, които не желаеха да се подчинят на произвола на кмета и имама.
Същото се случва и днес с процеса в Пазарджик. Обвиняемите са под активната защита на либералните правозащитници, преди изобщо да са изслушани аргументите на обвинението.
Няма кой да защити момичетата, които не искат да ходят забулени. Без защита са хората, които искат да живеят нормален, граждански свободен живот в Родопите без да бъдат назидавани и дисциплинирани от радикалния ислямизъм на обучените в салафистки и уахабистки медресета молли. Защо тези факти на пълзяща радикална ислямизация не са част от дневния ред на българските правозащитни организации?
Но мюсюлманите в България са от различен етнически произход и радикалният ислям далеч не е добре дошъл навсякъде. Сред българските турци радикален ислям няма. Той намира гостоприемна среда сред част от помашките и ромските общности. Очевидно сред тях има създаден специфичен вакуум, който благоприятства тази инвазия. В продължение на много поколения политиката на държавата спрямо тези общности е неадекватна или напълно отсъстваща.
Сред българите, изповядващи исляма в Родопите, винаги е тлеела кризата на идентичността между българската им етническа принадлежност и исляма. Българската държава и българското общество носят отговорността тези хора да се чувстват комфортно със своята специфична наследена идентичност в родината си. Редица ромски общности, особено от млади хора са също уязвими на въздействие от радикалния ислям поради крайната социална дегенерация на ромските общности през последните десетилетия. Проблемът не е само социален или граждански – той е морален, защото ислямизмът навлиза в среда на ценностен вакуум и ценностна разруха.
Някъде прочетох да не се притеснявам от радикалния ислям. Било нещо нормално – протестантска реформация на ислямския свят. Не съм експерт по исляма и ми е трудно да преценя дали тази аналогия е продуктивна. Ако обаче салафизмът е протестантска реформация на исляма, притесненията ми рязко нарастват, вместо да се успокоят.
Протестантската Реформация е най-кървавият епизод в историята на Европа. Жертвите на 30-годишната война са пропорционално доста повече отколкото тези през двете световни войни на XX век. Религиозният радикализъм е най-мощният израз на една нова културна вълна, която по правило измита старите йерархии и институции в стремежа си да придобие цивилизационна легитимност. Наблюдавайки бързия преход на „арабската пролет“ в „арабска зима“ си мисля, че всички ние в Европа сме жизнено заинтересувани тази тектонична вълна да остане в рамките на това, което някои наричат „голям Близък (Среден) изток“. Европа, със своята демографска и институционална крехкост, с мултикултурната си уязвимост едва ли може да се справи с едно по-непосредствено участие в драмата, която назрява в ислямския свят България е още по-малко способна да издържи на една подобна мощна вълна на чужда цивилизационна промяна. Необходима е зрелост, мъдрост и стратегическа прецизност, за да може държавата на една малка страна на ръба на цивилизационните тектонични пластове да гарантира своята стабилност и дори своето съществуване.
Радикалният ислям е тоталитарна идеология в настъпление. Със самия факт на поставянето ни в позиция на отбрана, ислямизмът печели своята първа и най-важна победа – и в София, и в Лондон, и в Хамбург. Мултикултурализмът няма да ни помогне срещу това настъпление така както религиозният плурализъм и толерантност не помогнаха на късната Римска империя. В случая с процеса в Пазарджик се оглеждат някои от най-важните аспекти на тази ислямистка вълна в настъпление. Официалното мюфтийство покорно защити подсъдните имами. Да не си мислите, че на мюфтийския елит много му се нравят тези новопоявили се радикали? Разбира се, че не. Но те се страхуват да се противопоставят на тези поборници за „чистия ислям“. Да не би да се страхуват, че тяхно е бъдещето?
И няколко думи за снизходителното отношение към разследването на ДАНС.
Не се подигравайте с работата на тези хора. Тя е много трудна и много опасна. Рискува се животът на ценни сътрудници, които са източник на важна информация за това, което наистина се случва в районите под въздействие на радикалния ислямизъм. На ъгъла на „Патриарха“ и „Раковски“ случващото се в няколко родопски села изглежда маловажно. Но заплахата за свободата на няколко десетки или няколко стотици български граждани в далечната планина може да означава заплаха за собствената ни свобода, и то по-скоро отколкото ни се вижда възможно.
2 октомври 2012
