Текст от блога на Александър Йолов, председател на Младежката организация на ВМРО в София
Наскоро имах изключително приятното удоволствие да попътувам из Северна България с мои приятели и колеги от университета. Бях забравил колко красиви и живописни са всички тези планини, долини, възвишения, равнини – преливащи във всевъзможни нюанси на зеленото и тук-таме обсипани с пролетните цветове на цъфнали дървета, и създаващи някаква атмосфера на тайнственост, мистика, откриващи сякаш просека към отминали времена… Докато пътувахме, въображенията ни рисуваха средновековни крепости, стражеви кули, пеши патрули, прокрадващи се през горските пътеки, пещери и монаси-отшелници…
Пред погледите ни попаднаха някога големи и добре развити села, застроени с красиви къщи и големи стопанства, които в днешно време бяха или напълно обезлюдени, или с подменен етнически състав. Пред очите ни България губеше своя най-ценен ресурс и причината да съществува през всички тези векове – българския народ.
Леко опечалени от досега с една отиваща си епоха, поехме към Крушунския водопад. Попадайки в с. Крушуна, установихме, че ние определено не сме единствените хора, решили да посетят природната забележителност през този ден. Площадът и селските улици бяха буквално задръстени от коли. Всяка втора къща бе превърната в сувенирно магазинче или такова за хранителни стоки, изобилстваха кафенетата и механите. Предприемчивите местни жители бяха намерили начин да развият свой бизнес, свързан с туризма. Това обуславяше стегнатите и населени къщи и цялостното чувство за прогрес и развитие. Опитахме да си купим минерална вода и сокове, но се оказа, че са изкупени навсякъде… Както и бирата и газираните безалкохолни…
Платихме входна такса за природната забележителност в размерите на 1 лев (крайно недостатъчна по мое мнение) и поехме по туристическата пътека. Мигом попаднахме в един своеобразен изгубен свят – тясна просека, обкръжена от скали и гъста растителност, преплитащи се лиани и дървесни клони, водни кончета, летящи насам-натам, малки змийчета, които се опитваха да избягат от хорския интерес и невероятно красивите карстови тераси, образуващи басейни с наситено синя вода. По-натам и същинската част на Крушунския водопад, опасан от въжени мостчета и наблюдателни тераси, по които буквално бяха накацали деца и възрастни, любуващи се на невероятната гледка.
Неприятно впечатление ни направиха хората, които държаха да се разхождат по карстовите тераси и да се пличкат из водата – според нас това си беше живо оскверняване, а да не говорим, че се отчупваха парчета от терасите и се нарушаваше тяхната цялост. Определено трябва да се вземат мерки, за да се предотвратяват за в бъдеще подобни „маймунджулъци“.
По някое време достигнахме до пещерата, от която извира водопада. Дори на това изключително чисто място попаднахме на следи от човешка дейност – пластмасова кутийка от сладолед.
Славословейки бившия собственик на кутийката, тръгнахме по обратния път. Още веднъж ни направи впечатление оживлението и разцвета на селцето. Яркият контраст между него и останалите населени места, през които бяхме преминали. Резултатът, който може да бъде постигнат, когато една туристическа забележителност се рекламира добре – стегнати, поддържани къщи, магазинчета, сувенирници, плътно населени селца и щастливи, проспериращи семейства. Определено това е един от важните пътища на развитие на изключително богатата ни на природа Родина. Това е начинът да спрем обезлюдяването на земите ни, безперспективността и огромната икономическа емиграция.
След известно лутане из селските улички, попаднахме на магазинче, откъдето успяхме да си купим последните останали бутилки с минерална вода и последното бурканче с лютеница (едно от най-великите кулинарни изобретения на нашия народ :)), а от една близка механа се сдобихме с хляб и скара.
Така – добре подготвени – поехме по пътя към Чавдарската пещера. Залязаващото слънце беше обагрило небето и околните склонове в червено-златисто, а зелените полета едва се полюшваха под натиска на лекия ветрец. Изобщо – пълна идилия.
По времето на социалистическия режим Чавдарската пещера е представлявала военен обект. До нея, подобно на змия, се вие тесен асфалтов път, заобиколен от гъста растителност, която бе започнала педя по педя да го превзема. В крайна сметка без чак толкова големи затруднения – колата се провря до плаца пред пещерната порта. Паркирахме, взехме си якетата и застанахме пред соц-еквивалента на Толкиновата Мория. Миризмата на прилепово гуано направо ни задръстваше дробовете.
Внимателно пристъпихме навътре в мрака. Въздухът беше лепкав, влажен, постоянно от върха на галерията капеха разни неща, които силно се надявахме да са капки вода… Пространството бе много голямо и вероятно е имало продължения, водещи до други галерии, но проходите бяха зазидани. Включихме на слаб режим фенерчетата, за да не дразним местните обитатели, и обходихме пещерата навсякъде.
На излизане с благодарност вдишах от свежия горски въздух. Докато прочиствахме дробовете си от миризмата и гуменките си от самото гуано, заплетохме няколко сложни сценария на военната употреба на пещерата. Единодушно решихме, че тук са се извършвали опити за създаване на генетично подобрени свръхвойници, които впоследствие се излезли извън контрол и са ликвидирали създателите си, а след това са избягали в гората и сега дебнат неразумните посетители.
Развеселени от хипотезите, поехме надолу към първокласния път. Предстоеше ни посещението на една от най-големите пещери – истински природен храм – Деветашката.
След кратко шофиране изкачихме малък склон и паркирахме колата на един остров със страхотна панорамна гледка, откриващ прекрасен изглед към кървавия залез и равнината долу.
Следвайки импровизирани табелки, тръгнахме по туристическа пътека, водеща към пещерата. Честно казано, не бях готов за предстоящата гледка – никога не съм си представял, че може да има толкова огромни пещерни галерии. Спуснахме се по добре утъпканата просека в гората, като от лявата ни страна по едно време остана мостът, построен от „непобедимите“ екшън герои, предизвикал толкова много полемика в българското общество. Явно за да не се допускат коли до самото предверие на пещерата, някой бе подкопал земната маса там, където свършваше стоманено-бетонната част на моста. Много неразумно, тъй като в своеобразния изкоп можеше да падне някоя мечка и сериозно да се нарани :).
Подминавайки моста, се изправихме пред това невероятно природно великолепие, което по-рано описах като храм. Ако Чавдарската пещера беше като изгубена военна база, то Деветашката пещера бе като излязла от „Изгубения свят“ на Артър Конан Дойл. Писаното слово много трудно може да даде представа за този уникален природен феномен. Горещо препоръчвам на всички да посетят и да видят с очите си за какво става въпрос.
В интерес на истината – и тази пещера е била използвана за военни цели – съхранявали са се храни и петрол, били са пробивани допълнителни галерии. По пътя към една от тях се пуснахме и ние, балансирайки в мрака по камъни и дъски, но общо взето – преджапвайки през хладната, черна като катран вода.
Излизайки извън този изкуствен човешки пробив, отново се озовахме в залата с площ 2400 кв.м. Огромно, монументално, величествено… А някога и град на прачовеци. Уникално!
Стояхме дълго и просто се любувахме на гледката – на стените и сводовете, на дупките в тавана на залата, през които влизаха огромни снопове слъчева светлина, на реката, обкичена по бреговете от най-тучното зелено, което бяхме виждали, на гъстата растителност в островите от светлина…
Раздялата с Деветашката пещера беше наистина трудна… На връщане по туристическата пътека не спряхме да говорим и да се възхищаваме от този природен феномен.
Стигнахме до колата, където извадихме водата и храната и решихме да похапнем. И отново прекрасна природна картина, която се откриваше пред нас – кърваво-червен залез, зелените поля и планини наоколо, синьото небе над нас, ароматът на гора, бръмчащите край пчели… С всички впечатления, натрупани през деня, и с тази панорамна гледка, на човек няма как да не му стане мило и драго, и да не усети сърцето си натежало с обич към чудната ни Родина…
