Ердоган даде ултиматум от 10 години на Европейския съюз да приеме Турция. В противен случай югоизточните ни съседи щели да се откажат от идеята. Случайно или не, годината 2023-а, която Ердоган споменава, е 100-тната годишнина на онова, което край Босфора броят за нова Турция.
Че Турция има силите и позицията да постави този ултиматум, е ясно. Това е изключително динамично развиваща се икономика с благоприятна демографска перспектива.
Че е абсурдно да се търси кръгла годишнина от кемалистките победи, също е ясно. Защото днешната турска държава е тихо и настъпателно отрицание на кемализма. И по отношение на връзките с исляма, и по отношение на аспирациите за териториално влияние в рамките на едновремешната империя.
Но това за нас българите е по-малкият проблем. Или – поне засега е по-малкият проблем.
По-големият проблем е простичкото сравнение, което се натрапва веднага. Турция може да постави ултиматум, а подписите на 300 хиляди българи явно не представляват ултиматум за нашето Народно събрание. Вече две години то не иска да спази задължението си по закон. Анкара може да има позиция по отношенията със съседния ЕС. А европейска София не може да има позиция по отношенията със съседна Анкара. И освен всичко: българският закон не чини нищо за българските политици.
Тъпа провинциална история в една отиваща си страна без самоуважение.
Ще кажете: подобни сравнения на нашия несъстоял се референдум за Турция с днешната позиция на Анкара за ЕС са като добрата стара поговорка „Нерде Ямбол, нерде Стамбул!”. Нерде Ямбол, ама оня ден точно в Ямбол едни хора с гласовете си казаха: „Не, няма геноцид над арменците, да заповядат инвестициите от Турция!”.
И те ще заповядат. Както заповядаха в Горна Оряховица, където едно невинно побратимяване с турска община или нещо подобно, доведе до деликатно искане за втора джамия с минаре, което да доминира над пейзажа на града. На място, където мюсюлманите вече имат храм, а и най-вече – са малко.
Или както в онова село в Родопите, което си е наумило, че ще става част от Гърция. Впрочем, прав ви път, умници, находчиво сте го замислили!
Силата да дадеш ултиматум и „благоразумието” да се снишаваш цял живот е мерилото, с което днес трябва да преценим политическия път на България. Страната ни окончателно се превърна в обиталище на мишоци. Щеше да е оправдано, ако българите живееха по-добре. Да, ама не, както казваше незабравимият Петко Бочаров. Ние не просто правим компромис след компромис. Ние не печелим нищичко от въпросните компромиси. И в Гърция, и Турция вече живеят по-добре, отколкото в България, която само допреди десетилетия те гледаха със завист. В страните от бивша Югославия продължават да гледат на себе си като на наш западен съсед – не в географския, а в цивилизационния смисъл на думата. В нито една от тези страни не направиха компромис с достойнството си. И пак живеят по-смислено от нас. А България остава опашкарят на Източна Европа.
Пардон, опашкар с метро.
Та така. Ултиматуми за 10 години напред могат да поставят само онези, които могат да погледнат в бъдещето. А онези, чието управление продължава да се случва ден за ден, дори час за час, ще си се радват доживот на нови няколко километра магистрала и ще си казват „Хубаво, че и това го има, щото и това нямаше”. И най-много около първи ноември да вадят до болка познатите черно-бели портрети на онези от Възраждането, за да намерят поредния източник на надежда… в миналото. Ако, разбира се, някой междувременно не се е снимал с въпросните портрети в еротична поза.
Само дето онези от портретите са погледнали навремето малко по-далеч от носа си. А днешните – като на Пинокио дълги от лъжи – носове на политиците ни изключват тази възможност.
А може и да е за добре. Защото погледнато от днес, след 10 години, нас може и да ни няма. Добре, де, не след десет, но така или иначе нашият ултиматум изглежда даден. Ако час по-дсоро не си устроим някакво ново Възраждане, обратното ни борене ще продължи неумолимо.
Какъв по-добър повод за освестяване от 1-ви ноември!?
