Източник: в. „Десант“
Автор : Елена Хайтова
снимка: Въпреки правописните грешки, плочата на Митко е убедително доказателство за българската му принадлежност
Откровенията на наши сънародници за вярата, самосъзнанието и родовете им
Митко Станевски от Смолян е с остра и къса коса, която издава упорития му характер и жилавия корен. Срещне ли приятел, той го повежда към някое уютно заведение, почерпи го, а след това разгъва една сладка приказка, с която се връща във времето три века назад. При неговата прапрабаба – юначната Стана, дала името на цяла махала над Смолян – Станевска.
„В онова робско време, когато турците владеели Родопите – задълбава приказка сладкодумникът, – е било подпалено село Езерово, където е бил някогашният Смолян. Тогава баба Стана, която живеела там, избягва от високото Езерово и се заселва на ново място. Последват я и други като нея.
Още като малък майка ме водеше до един извор, който носеше името Станевски. Веднъж една жена от село Смилян – Скаковица й викаха, също беше дошла там. Тя се изми, пийна водица и започна да се откланя (вид мохамедански обичай, б. а.). Мама я запита защо прави това, а тя отговори, че го извършва в памет на оная баба от Езерово, която е била погребана точно на това място. Близо до извора. И добави още, че който пие вода, трябва да спомене името на баба Стана…
Помня още, че двама братя Чаушеви, от чийто род съм и аз, всяка година правеха курбан, ехее такива огромни казани, четири на брой, за да стигне той за всички смолянци – да помнят и именуват баба Стана.
Моята фамилия Станевски е от нея. По-рано се казвах Мехмед Реджепов Чаушев, ала от многото историческа литература, която съм изчел, стигнах до извода, че коренът ми е чисто български. И че аз съм от потомството на тази баба Стана – пето коляно. Без никой да ме убеждава, сам по свое желание приех името Митко Станевски“.
Макар и в кафенето да е задимено, Митко не е слагал в живота си цигара в устата. И вкусът на алкохола не познава, затова се гордее с желязно здраве. Въпреки участието си на фронта в първата фаза на Отечествената война, въпреки раните си. Горд е и с ордените и медалите, които има оттогава – цели 16 на брой. Но най-вече се гордее със своята челяд – трима сина, внуци и правнуци.
„Преди повече от 30-40 години – продължава да разказва той – взех да се стягам къщи да правя на децата. То при нас е така – роди ли ти се дете, особено мъжко ли е, стягай опинци да строиш… Започнах изкопа в нашата Станевска махала, в моя парцел. И попаднах на останки от стара къща, опушени плочи от покрив, пещ, дори и овес имаше… Ако не вярваш, питай комшиите – овес, от около две столетия най-малко. Тогава надойдоха в моя двор Чаушевите и викат: „Ами това е къщата на потомците на баба Стана и ние сме от нейния род“!
В изкопа имаше още ценни неща: късносредновековни гробове с керамични съдове в тях. Първият гроб бе в посока изток и в него се намери керамична кана. Вторият заемаше южна посока и в него открихме два кюпа и един сахан. Третият беше детски – с малка стомничка в него. Някои мислеха, че ще намерим злато. Ама не беше ли по-скъпо и по-ценно това да изкопаеш
една заровена истина за нас – българите-мохамедани, че произходът ни е чисто български. Българи сме и това е!
Така се запалих от откритото, че намерих една каменна плоча и взех да я надпиша. Е, може и да не е много правилно по правописа, ама истината е в нея – в моя надпис на таз плоча. Показах я на специалистите в Смолянския исторически музей. Регистрирах я. След това я поставих на моята къща в Станевска махала.
Написал съм на нея откъде води началото нашият род – от юначната българка баба Станка. Тя бе избягала от горящото място високо в планината и основала цяла българска махала долу, в ниското, където сега се шири Смолян. На нея трябва не само ръка да й целунеш, но и паметник голям да й издигнеш“.
Разпален и въодушевен е Митко Станевски, защото е сигурен, че е събрал много ценно богатство за потомците си. Пък на тях остава да продължат неговото голямо и важно за България дело. И ако има още скрити истини, да ги извадят наяве. Забравят ли ги – баба Стана ще им припомни. От далечината на трите отминали века… „Някой има интерес да ни разделя“
Още един помак влезе в душата ми със своята проста изповед. Това стана на един семинар за българската нация, който се провежда в Смолян от години насам.
„Господа – обърна се той към високопоставените личности, президентски съветници, журналисти, кореспонденти и прочее, – ние, българите, изповядващи мохамеданска вяра, днес не сме равнопоставени. Но не защото не искаме, а защото някой има интерес да ни разделя от българите християни. Макар че говорим един език и не знаем и дума на турски. Защо е така ли?
Ами в днешното време на демокрация много от моите братя българомохамедани, които носят български имена и сами са си ги избрали, не могат да бъдат погребани, както му е редът. По-рано си имаше погребения, а сега някои ходжи и имами не желаят да погребват мохамеданите, които носят български имена. Та нали религиозният белег няма нищо общо с националната принадлежност!?“
Този мъж носеше името Светослав Ималов и бе от смолянското село Търън – висок, към осемдесетте, строен по кавалерийски, як и неотстъпчив. Когато баща му умира, той бил 6-годишен, а по-големият му брат Тони – на 9 години. Като поотраснали момчетата, станали членове на Дружба „Родина“. Като родинци изкарали службата си в гвардейски царски конен полк, а по-късно заминали за Австрия и Германия. Светослав станал помощник-машинист в Линц, а Тони записал инженерство в Мюнхен. По-късно и двамата заработили заедно.
Харесала им организацията на труда в Германия, ала като се завърнали в България и заговорили за немската дисциплинираност, не им дали работа. Тони Ималов емигрирал в Австралия и по-късно станал собственик на автосервиз на прочутите коли „Мерцедес“ и „Волво“, а Светослав се заел с производство на картофи, след което започнал работа в „Геоложки проучвания“.
„Има хора, които не правят разлика между българомохамеданин и турчин – откровено разказва Светослав. – Преди да заминем с брат ми за Германия, работихме в Лом и за изготвянето на паспортите ни отговаряше един мъж на име Гон. Когато видя името ми – аз тогава се казвах Сали – той ме погледна особено, дори недружелюбно. Разбрах каква е работата и му обясних, че съм българин. Чист българин, който изповядва мюсюлманската вяра. Това е различно от националността турчин. Той се усмихна и ми се извини. Има много хора, дори и твърде културни и образовани, които слагат в един кюп турци и българомохамедани.
Нося лично по мое желание името Светослав още от 1942 година. И как да не е така, като моят брат Тони ми даде един голям урок. В Австралия той бе създал семейство, а за да запази българското в себе си, взел, че извикал свещеник чак от САЩ, който да кръсти дъщеря му Христина. Християнски имена носят и двете му внучки – Адрияна и Стефана. Едната е лекарка, другата – правистка“.
Светослав е кръстосвал много земи и все е търсел да намери хора като него – с будно българско чувство и с отговорност пред България – да пазят езика си и поколението си. Такива нашенци като братя Ималови от Търън, въпреки че живеят далече от родината си, продължават да носят в сърцето си всичко българско – и името, и обичаите, и обичта. Те са дваж по-българи от други, които си живеят в България, но пустосват и клеветят всичко родно. И най-безсрамно разпродават страната ни на търгаши и изкусни мошеници.
ПОВЕЧЕ ПО ТЕМАТА:
