Текст на Васил Василев, студент по политология в УНСС
Патриот е – душа дава
за наука, за свобода;
но не свойта душа, братя,
а душата на народа!
И секиму добро струва,
само, знайте, за парата,
като човек – що да прави?
продава си и душата.
Христо Ботев – „Патриот”
В Народното събрание се навъдиха много „патриоти”, имащи се за „националисти”, които „милеят” за България. Всеки нормален човек може да си направи изводите кой какъв е в българския парламент.
Австрийският социолог Макс Вебер разграничава два типа професионални политици: 1) политици, живеещи за политиката и 2) политици, живеещи от политиката. Първият тип са хора, доказали се в живота и станали политици, за да работят за общото благо на хората. А пък другите работят за самите себе си, целта им е да живеят от политиката, защото не стават за нищо друго. Такъв очеваден случай са повечето ни депутати в Народното събрание.
Преди всичко трябва да изясним какво представлява политиката, дали е цел или средство? Явно за повечето ни политици е цел. Първоначално цел и едновременно – средство за власт. Те взимат съдбоносни за нас – обикновените хора, решения и в същото време имат големи облаги – големи заплати, безплатен градски транспорт, безотчетни пари и т.н. (нерегламентираните им средства също).
В момента управляващата коалиция е съставена от псевдокомунисти, псевдолиберали и псевдонационалисти, т.е. нито са комунисти, нито либерали, нито националисти. Едните твърдят, че са лява партия, а когато управляваха въведоха „плоския данък” от 10%. Другите на пръв поглед са либерали, а те са една от най-недемократичните организации, защото решенията в нея се вземат еднолично и членовете им се делят на кланове. Третите пък се пишат за националисти и патриоти, но пък легитимираха управлението, в което по техните думи има антиконституционна партия, създадена на етнически признак. Е, какви националисти са?! Хем патриоти, хем предатели или просто тумба самозабравили се люде.
Но нека първо дадем определения на понятията „родолюбие” и „национализъм”. Родолюбието е естествената обич и привързаност към родния край и роднините и себеподобните, с които изповядваш една религия (в повечето случаи), говориш на един език, празнуваш едни и същи празници и имаш обща историческа и родова памет с тях. Национализмът е идеология, която превръща патриотизмът/родолюбието в политика. Национализмът може да бъде краен, може да бъде и умерен, а може и просто да бъде държавна доктрина, целяща обединението на всички нейни граждани. В крайната си ретроградна форма не може да се говори за национализъм, защото автоматично се изражда в шовинизъм и ксенофобия към хора, принадлежащи към българската нация, но изповядващи различна религия от доминиращата в дадена страна или пък хора, които принадлежат към малцинствена етническа група. В същото време градивният, умерен национализъм има положителна роля за една държава. Той може да се изповядва от една или повече националистически партии. При него хората не се делят по етнос и религия, а по това дали спазват законите на държавата и дали работят за интересите на страната, или не. При държавния умерен национализъм може да се говори за прогрес и той може да се изповядва в две форми – под обикновен патриотизъм/родолюбие и под идеологическа форма – национализъм. И в двата случая става дума за консолидирането на гражданите на дадена държава около идеята, че те са едно цяло и че трябва заедно да се справят с вътрешните и външните проблеми за държавата.
Сегашните депутати, имащи се за националисти и патриоти правят точно обратното. Те надигат вой, че дадена етническа група е виновна за всички злини, причинени на България и по този начин разделят българската нация. От друга страна осигуриха кворум за избор на правителство с министри от същата тази партия.
В заключение задавам въпроса – защо едни националисти решиха, че да подкрепят противоконституционна партия е проява на национална отговорност?
