Двудневна експедиция на ВМРО в забравената българска земя
Пламен Николов, ВМРО – Младежка организация – гр. Добрич
25 септември – в този ден Добрич отбелязва 70-годишнината от посрещането на българските войски при възвръщането на Южна Добруджа в пределите на Отечеството. Малцина са онези които помнят всенародното ликуване, сълзите в очите и националният възторг от възстановяването на справедливостта преди седем десетилетия. Но ние от ВМРО помним, че Добруджа не е само Добрич, Силистра, Тутракан и Балчик, а и Кюстенджа, Тулча, Бабадаг. Покланяме се пред паметта на загиналите за свободата на Добруджа, като вземаме участие в общоградското честване на мемориалния комплекс Военно гробище-музей. Техният подвиг обаче ни задължава. Както и съдбата на десетки хиляди българи, които по силата на изселническата клауза в Крайовския договор изоставят родния си край и бащиното си огнище в Северна Добруджа и се насочват на юг, към свободната част на България. Но оставят там – на север, следи от своето вековно присъствие – ясни доказателства, че Северна Добруджа е изконна българска земя, люлката на държавата ни на Балканите. Именно тези следи ни провокират да поемем на север. Целта на експедицията, организирана от ВМРО, е да установи в какво състояние са паметниците на културно-историческото ни наследство.
Преминаваме границата. Зад постройките на граничния пункт забелязваме браздата, пресякла безмилостно свидната българска земя. Виждат се и пустите вече вишки на граничарите. Въздъхваме от нерадостната гледка и си пожелаваме да дойде ден, в който този позорен белег на несправедливостта вече няма да съществува…
Набелязаните в предварителната програма места за посещение не са малко, а времето е ограничено – затова се налага да бързаме. Пътувайки, осъзнаваме какво сме загубили – докъдето стига погледът, се е ширнала плодородната равнина – хиляди декари благодатен чернозем.
Решаваме да спрем пред един румънски военен паметник в Топрахисар – на 34-ти пехотен полк, избит до крак от българските войски при Тутракан. Монументът с надпис “Слава ероилор” /първата дума е чисто “румънска”, а втората означава “героите”/ е пред военно поделение, което се определя като наследник на геройски унищожения полк. Тук Костадин Костадинов, зам.-председател на ВМРО разказва как през 1913 г. румънските пълководци съжалявали, че при вероломното си нахлуване в България по време на Междусъюзническата война не срещнали наши войски, за да им покажат мощта и силата на румънската армия. А в същото време в битката със селските пъдари и с царевицата, с която преяли, румънците дават 1500 жертви. Три години по-късно великите румънски воини получават шанса да срещнат българската армия и още при “непревземаемата” крепост Тутракан се ражда изразът “власите се давят на края на Дунава”.
Минаваме през села, които допреди седем десетилетия са били населени изцяло с българи – Истрия, Голям и Малък Гаргалък. Прави ни впечатление, че в част от населените места е запазена турската топонимия – Топрахисар, Текиргьол, Саръ гьол, Исакча. Така са се наричали селищата от векове, и по времето когато тук е имало само българи. Явно не е било лесна работа да се намерят румънски имена за села, в които е нямало и един румънец…
Наближаваме Бабадашката планина. Тук през 70-те години на 19-ти век действа четата на поп Харитон, прославил се с участието си в Априлското въстание.
Спираме за няколко минути, за да хвърлим поглед към още две от емблематичните, чисто български села в миналото – Потур и Долна Чамурла. От тези две села са и родовите корени на регионалния координатор на ВМРО за Добричка област Йордан Йорданов. От тук до делтата на Дунав започва верига от езера, като Разим, лиманите Головица, Змеица, Синое и още няколко малки езера, свързани с Разим, които навремето са били собственост на местни българи.
Първата ни спирка е Бабадаг – един от големите градове с преобладаващо българско население до 1940 г. Неслучайно именно тук през 1917 г. и 1918 г. са се провели заседанията на Великия добруджански народен събор, който се обявява категорично за присъединяване на цяла Добруджа към България. Местните българи са били изключително богати – някои от тях са имали до 4-5 000 глави добитък. Влизаме в двора на старата българска църква “Св. Димитър”. Тя е строена в средата на 19-и век. Стенописите на български език в храма са заличени през 1989 г., научаваме от Радослав Симеонов – уредник на Военното гробище в Добрич. Но в двора на църквата още личат следите от българското присъствие. Всъщност целият църковен двор е българско военно гробище – тук са погребани около 40 войници от Трета армия, загинали в битката за освобождение на Бабадаг през 1916 г. Гробището е варварски заличено – въпреки съществуващата конвенция, която задължава всяка страна да полага грижи за гробовете на чужди войници на своя територия. През 1917 г. българските граждански власти в Бабадаг издигат паметник паметник. Неговият постамент все още стои, но върху българския надпис е поставена плоча на румънски език. Под нея все още личат отделни букви от кирилския текст. Това е политика и практика, следвана неотклонно от румънските власти след 1940 г. – българските паметници се заличават, като върху тях се поставят нови надписи. Стенописите и иконите с български текст в църквите пък се подменят с румънски под предлог, че са се амортизирали…До преправения монумент е гробът на млад българин, живял в средата на 19-и век. В добро състояние е все още надписът, съхранил уникална народна поезия от Възраждането: “И тук се пътниче поспри, и помен жалостен стори, на тоз дето тук в мрачен ров, лежи Петър Тодоров. У Шумен той се е родил, в Бабадаг се преселил и в 19-тата година на онзи свят премина – 6 март 1863 г.
Тук Костадин Костадинов ни разказва за Черна – селото в Северна Добруджа, където днес са останали най-много българи /60-70 души/. От тук е и един от великите поети на Румъния – Панайот Станчев /1881-1913/. С подобна фамилия той трудно би могъл да пробие в румънската литература и затова приема псевдонима Черна – по името на родното си място. Българите от това севернодобруджанско село се изселват в Нова Черна, Силистренско.
През цялото пътуване непрекъснато наблюдаваме старите български къщи с типичната добруджанска архитектура – двуделни или триделни жилища с чардаци и кьошкове и дървени стълбове вместо колони, покрити в много от случаите със старите турски керемиди. Различаваме лесно тези архитектурни доказателства за българския характер на Добруджа. Преправените от румънците къщи и строените в по-ново време сгради са с ламаринени покриви – материал, който ние в България ползваме за покриване само на външни тоалетни, курници и други стопански постройки.
Стигаме до Еникьой – селото, в което Левски е учителствал през 1866 и 1867 г. След като захвърля монашеското расо, Апостола отива в Северна Добруджа при роднина на майка си – Васил Тотьович, който е и ктитор на местната църква. Вляво от пътя минаваме край сградата на старото българско училище, в което е преподавал великият революционер. Спираме пред храма, където Левски е пял. Той носи името на светите братя Кирил и Методий. Не забелязваме табелка с името на храма, но на мястото в иконостаса, определено за иконата на светеца – патрон виждаме изображенията на двамата просветители. Надписите върху изображението са на български. На този език са изписани имената на всички светци, изобразени върху иконите, както и на ктиторите. Храмът е изографисан от Захария Цанюв и Цаню Захариев – двама от видните представители на Тревненската школа. След 1840 г. покрай набиращото сили движение за църковна независимост зографите от Трявна започват да обикалят стената и да работят на место при строежа на нов храм. В Добруджа работят основно две фамилии – Витанови и Захариеви. Витан Константинов работи със сина си Теодоси /Доси/, който е изографисал църквите в Бабадаг, Потур и Долна Чамурла. Захария Цанюв също работи със сина си – Стефан /Цаню/. През 1866 г. двамата са повикани да изработят иконостасните икони в Еникьой. Под влиянието на Апостола Цаню Захариев се включва в национално-освободителното движение и дори взема участие в Тревненската чета по време на Априлското въстание. Надписите върху стенописите също са на български. Според румънския свещеник, който днес обслужва храма, една от иконите всъщност е автопортрет на Захария Цанюв.
През 1917 г., след победоносната военна кампания на Трета българска армия и освобождаването на Добруджа от румънска окупация Стилиян Чилингиров оглавява експедиция, която документира и успява да спаси част от свидетелствата за българския характер на областта. В Еникьой стари хора споделят спомените си за Дякона Левски и разказват, че той е посадил дърво в двора на храма. Това дърво е фотографирано, но днес вече го няма…Тази църква, доказваща ясно, че в Северна Добруджа до 1940 г. са живели основно българи е застрашена. Защото в Еникьой се строи нов храм. Повече от сигурно е, че когато той бъде готов църквата “Св.Св. Кирил и Методий” с надписите на български върху иконите и стенописите ще бъде изоставена на произвола на съдбата. Ако българската държава най-после не се намеси и не положи усилия за съхраняване на този уникален паметник на българщината.
Посещенията на българи тук не са инцидентни. През 1940 г. местните хора са се изселили в каварненските села Белгун и Септемврийци. Живеещите там възрастни хора често идват в Еникьой, за да видят родния край на дедите си. Румънският свещеник ни показва икона, подарена на храма от жителите на Белгун.
Докато чакаме да отключат църквата Ивайло от Добрич решава да обиколи наоколо. След това ни разказва, че срещнал 85-годишен мъж, който говорил приличен български. Казал, че е от с. Горен Порой /Егейска Македония/ и се самоопределил като “мачедон” с уговорката “мачедони, българи – то все едно”. Човекът е участвал във Втората световна война, воювал е край Москва. Казва се Михал и малко раздразнено обяснил, че тук го наричат Михай.
Отбиваме се за кратко и в манастира Челик дере, където в манастирското гробище е погребан бомбардирът Петър Иванов Малчев от 25-ти артилерийски полк, загинал на 19 септември 1916 г. при освобождението на Добруджа от румънска окупация. Тук в Челик дере по време на кампанията в Добруджа е била разположена полева болница.
Продължаваме към следващия обект на нашата експедиция. Отклоняваме се от главния път за Тулча, за да отидем до Онгъла – местността, превърнала се в люлка на българската държава на Балканите. Минаваме край още едно емблематично за Северна Добруджа българско село – Фрикацей. В селското гробище могат да се видят множество гробове с надписи на български. Тук и до днес живеят неколцина българи.
Според нашата историография, укрепеният лагер на кан Аспарух е бил разположен в подковообразна долина в северната част на Бабадашката планина. Площта на укреплението е била впечатляваща за онова време – 60 кв.км. /за сравнение – Плиска е била разположена върху 23 кв.км./. Долината е заобиколена от трите страни с възвишения, на 4 км. по права линия са Дунав и блатата край него. За да атакуват укреплението в битката през 680 г., войските на ромейския император Константин ІV Погонат е трябвало да влязат в тази своеобразна подкова. Тогава скритата в горите наоколо българска конница ги атакувала в гръб от двете страни. Ромеите изпадат в паника и така се стига до известния край на битката – бягство на войниците на империята и последвалото година по-късно признаване на българската държава на Балканите.
Посещаваме църквата “Св. Атанас Летни” в Никулицел. Тя е най-старата запазена в Северна Добруджа – строена е през ХІІІ-ХІV век. Другите средновековни църкви са унищожени след обезбългаряването и обезлюдяването на Добруджа по време на турското нашествие. Българските стенописи в храма са документирани от експедицията, проведена през 1917 г. През 70-те години на миналия век те са свалени и отнесени в Букурещ. За това свидетелстват и двете празни места за външни стенописи в предната част на храма, който всъщност е копие на Боянската църква, разказва ръководителят на експедицията Костадин Костадинов – зам.- председател на ВМРО и автор на филма за българското културно-историческо наследство в Северна Добруджа “Забравена земя”.
Недалеч от тук е открита базилика от V век с мощите на четирима раннохристиянски светци – Зосим, Атал, Камасик и Филип. Районът се превръща постепенно в място за поклоннически туризъм, заражда се култ към четиримата светци. В обекта за поклонение е включена и църквата “Свети Атанас Летни”, за която е измислена легендата, че е строена от румънски феодал през ХІІІ век. Нищо, че тогава е било сложно да се открият румънци където и да е по света, защото румънската нация все още не е била измислена.
На 6 км. от Никулицел е манастирът Кокош. Той е основан през 30-те години на 19-ти век от български монаси, които се договорили за закрила от местния турски валия. Жилищната постройка в манастира е с типичната българска архитектура. Външната пристройка е по руски образец – с аркоподобни подпори, нещо подобно в България може да се види в Рилския манастир, отбелязва Костадин Костадинов.
Насочваме се към манастирското гробище, където са погребани костите на четирима войници, загинали при освобождението на Добруджа през 1916 г. Надгробията са открити от експедицията, проведена през октомври 2007 г. от Радослав Симеонов, Петър Бойчев – директор на Историческия музей в Тутракан, и Иво Антонов – главен експерт “Военни паметници” в Министерството на отбраната. В отделен гроб е погребан подпоручик Неделчо Ламбов от Преслав, загинал край манастира Кокош на 23 декември 1916 г., десет дни преди края на военната кампания в Добруджа. Върху другия надгробен паметник са изписани имената на редниците от пета рота на Седми пехотен Преславски полк Юрдан Иванов от с. Кочово, Върбан Петков от с. Могила и Продан Георгиев от с. Касаплар. Забелязваме гроба и на Стефан Теодоров Беев – явно заможен местен българин. Имената му са изписани на латиница, както и датите на раждането и смъртта, но няма никакво съмнение за националната принадлежност на погребания тук покойник.
Така приключва първият ден от експедицията ни в Северна Добруджа. Предстои да посетим най-големия град с преобладаващо в миналото българско население – Тулча. Вече сме се убедили, че свидетелствата за присъствието ни тук са все още живи, макар и да са подвластни на времето и постепенно да се рушат и заличават.
Пристигаме в Тулча по тъмно. Градът атрактивна туристическа дестинация заради делтата на Дунав. През 19-ти и началото на 20-ти век Тулча е бил космополитен град с преобладаващо българско население. Изключително важно е значението на Тулча през Българското Възраждане. Градът е бил икономически, културен и духовен център, стожер на българщината в Добруджа. Тук е основано първото българско училище в Добруджа – през 1859 г. То носи името “Светла България”. Тук са учителствали възрожденските ни просветители Сава Доброплодни, Тодор Икономов, Кръстьо Мирски.
През 1859 г. е създадено и българското читалище “Съгласие”, което развива многостранна културна и просветна дейност. През 1869 г. е основано и българското женско дружество “Надежда”. То е обединявало 150 българки и се е занимавало основно с благотворителност.
Българите в Тулча не остават встрани и от национално-освободителното движение. През 1861 г. е сформиран Тулчанският революционен комитет. Негов основен двигател е Георги Карловски – сподвижник на Раковски още от времето на Браилските бунтове. Със съдействието на революционния комитет през 1862 г. от Тулча са изпратени няколко бойци за Първата българска легия. Сред тях са Стефан Караджа, Иван Кършовски, Панчо Досев. През 1867 г. след като Раковски разработва третия план за освобождение на България чрез навлизане на чети отвън, в Тулча се сформира чета от около 12-15 бойци. Името й било “Златна Надежда”. В Сливенския Балкан четата се обединява с тази на Панайот Хитов и заедно с нея преминава по билото на Стара планина до Сърбия.
Повече от ясно при толкова ярки свидетелства е, че преобладаващото население в Тулча е било българско Местните българи са били изключително заможни благодарение на възможностите, които дават огромните площи обработваема земя, многобройните езера и Дунав. В града са живели малцина гърци, които се занимавали с търговия и също били състоятелни. В Тулча са се заселили и няколко хиляди липовани – старообредци, подгонени от Русия заради вярата си. Палитрата на етносите се допълвала от турци и татари. Румънци се появяват едва през 20-ти век. Всеизвестно е, че когато след Руско-турската война от 1877-78 г. Северна Добруджа е превърната в разменна монета и е подарена от Русия на Румъния в замяна на анексираната Бесарабия, тук няма и сто души румънско население.
Утрото в Тулча е слънчево и приятно. Поемаме по следите на българщината в този град, за който с пълна сила може да се каже “От тук започва България”. Пресичаме централния площад в Тулча. Минаваме край внушителен паметник на средновековен воин. Върху постамента е изписано “Мирча чел Бътрън” /1386 -1418/. Посочените години не са на раждането и смъртта, а на управлението на феодала. Веднага се сещаме, че става въпрос за воеводата Мирчо Стари, който в края на ХІV век след превземането на България от турците се обявява за независим феодал. Факт е обаче, че той носи само титлата деспот или воевода /областен управител/ на Влахия /област, която през Средновековието/ е била почти винаги в състава на българската държава. Става въпрос за български феодал – името Мирчо е чисто българско, той е говорил на български, на този език са издадени и всички открити негови документи. Българският е бил официалния език във Влахия и няма как да е иначе, след като румънската нация ще бъде измислена пет века по-късно. Мирчо Стари признава властта на двамата български царе Иван Шишман и Иван Срацимир и дори се съюзява с първия в битката при Никопол /1396/ и със сина на Иван Срацимир – Константин през 1403-1404 г., когато се създава силна антиосманска коалиция под егидата на унгарския крал Сигизмунд І, която включва българи, сърби и босняци. Според едната версия през 1404 г. Мирчо Стари и видинският престолонаследник Константин предприемат широко настъпление в Подунавието. Влашкият воевода успява да завладее част от Добруджа. След окончателното падане на България под турско робство Мирчо Стари се обявява за васал на крал Сигизмунд.
Че в Тулча от векове живеят българи свидетелстват и писанията на арабския пътешественик Абул Феда, който посещава града в 1322 г. и разказва, че той се обитава от християни и мюсюлмани. По това време турците са далеч от Балканите /те ще се стъпят на полуострова три десетилетия по-късно/. Налага се изводът, че заселилите се по делтата на Дунав мюсюлмани всъщност са волжски българи, потърсили убежище в Дунавска България след като монголо-татарските орди на Тамерлан разоряват градовете им край Волга. Съгласно практиката през цялото Средновековие пришълците са приети безпрекословно от българския цар Светослав Тертер. Владетелят не се е интересувал от вярата му, за него е било повече от ясно,че помага на изпаднали в неволя сънародници.
Стигаме до българската църква “Св. Георги”. До нея се издига двуетажната сграда, която сега е търговски обект. Върху зданието обаче ясно се вижда добре запазен надпис на български, който носи изключително много информация. Разбираме, че през 19-ти век в Тулча е имало българско читалище. Самото девическо училище носи името на светите братя Кирил и Методий. Ето и пълният текст на надписа: “ Това здание, назначено за българско народно девическо училище положи му са основний камък от хаджи Велико Стефанов, българин от град Тулча на 11 мая 1881 г. и ся нарече на славянските просветители Свети Кирила и Методия, съзидено с капитала на българското женско дружество “Надежда” в Тулча, подпомогнато от българското читалище “Съгласие” от завещаната скромна помощ на почивший наш съгражданин българин Костандин Марков. Боже, увековечай трудовите на участвующите в това свято дело, упокой усопшите от тях и благослови настоящий дом за успеха и славата на българския народ. Доискарано и осветено на 11 майя 1882 г. Тулча.
Влизаме в храма. В притвора, над входа четем още един отлично запазен надпис: “Тулча, 1854 г. майя 20. Съзидан храм светаго великомученика Георгия спомоществованием народнаго болгарского общества”. За да се притъпи в известна степен това ясно доказателство за националната принадлежност на създателите на храма, над надписа е поставена плоча на румънски. Старателно прикрита зад една от масите е и друга плоча, на латиница. На румънски е обяснено, че изписаните имена са на дарители от 1927 г. А ето и самите имена: Иван Русев, Марин Николов, Стоян Казаков, Тодор Гинчов, Захария Джендов, Симеон Райнов, Митю Недев, Крум Кръстев, Христо Иванов, Марин Галчев, Борис Тончев, Васил Яков, Сава Савов, Георги Жеков, Димитър Добрев, Христо Николов… Навярно те ви звучат типично по румънски.
В самата информационна табела за църквата – на румънски и на английски е написано, че храмът е граден през периода 1854-1857 г. по време на османското господство. Ктитори са хаджи Велико Стефанов, Димитраки бей Теодоров, Стефанаки Теодоров…След това четем изумителното пояснение, че църквата е изградена в румънски стил и е подобна на “Св. Георги” в Добрич. Изкушавам се отново да напомня, че тогава румънската нация още не е измислена, а държава Румъния ще се появи година-две по-късно.
Писмените доказателства обаче безспорно сочат какви са били по националност градителите на храма. В иконостаса имената на някои от светците са изписани на български. За съжаление не успяхме да заснемем иконите, защото посетихме храма по време на неделната литургия. Излизаме в двора. Зад църквата, която наистина прилича много на “Св. Георги” в Добрич, но в уголемен вариант е гробът на хаджи Велико Стефанов. Надписът върху надгробния паметник е подробен и категоричен: “Този, който съзижда църкви и училища като лежащий тука спомоществовател и родолюбив българин хаджи Велико Стефанов и със съпругата си Анастасия заслужава вечна хвала и благодарност от бъдещите поколения. Тури основата на българския храм “Св. Георги” и помогна за съзиждането на девическото училище – затова нека всички, които за народ милеят “Вечна памет” задружно му запеят. Роден на 1806 г. в Бейдаут, а починал на 25 декември 1882 г. От признателното българско общество в град Тулча”.
В църковния двор съгласно православната традиция е погребан и друг дарител – Димитраки Теодоров със съпругата си Султана. “Мили бяха те за своя род, добро правиха цял живот”, гласи част от надгробния надпис. Тук са гробовете и на други българи – вдясно от църквата се издига каменен кръст, върху който е написано: “Тук почиват костите на Ангелина Стоянова и Иван Радев, роден в 1872 г. – октомврий, 27, предал Богу дух през 1893 г.”. Наоколо са разхвърлени счупени и покрити с пръст и кал още няколко надгробни кръста. Четат се само отделни фрагменти от надписите. Успяваме да разберем, че едно от надгробията е на 58-годишен мъж, родом от Лясковец, починал на 29 септември 1887 г.
Впечатлени сме от дълбокото религиозно чувство на румънците. Неделя е, храмът е препълнен, сред богомолците има много млади хора. При това денят не е сред големите църковни празници. Силната вяра на съседите ни вероятно е една от основните причини за съхраняването на българските надписи в храмовете и на надгробните паметници на дарителите. Не може да се каже същото за военните гробове. Те са масово и поголовно унищожени. По стечение на обстоятелствата са запазени отделни надгробия и паметници. Българско военно гробище е имало и в двора на църквата “Свети Георги” в Тулча. Днес от него няма и следа.
Последната ни спирка в Тулча е къщата, в която е живял Стефан Караджа. Намира се на няколко минути от центъра на града, в горната част на стръмна калдъръмена уличка – тук навремето е била българската махала. Върху къщата ,която се обитава от бедно румънско семейство е монтирана плоча. Надписът върху нея е нов, двуезичен и обяснява, че тук е живял в продължение на 6 години българския национален герой и революционер Стефан Караджа. Именно в Северна Добруджа бъдещият воевода се формира като личност. Заедно със семейството си Стефан Караджа напуска много малък родното си село Ичме, Ямболско и се преселва близо до делтата на Дунав – първо в Бейдаут, после и в Тулча. Повече от естествено е при това положение, че през 20-те и 30-те години български патриоти създават Добруджанския младежки съюз и избират Стефан Караджа за свой патрон. Съюзът всъщност е младежката структура на ВДРО – освободителната организация на българите в Добруджа.
Така приключва посещението ни в Тулча – градът-крепост на българщината допреди няколко десетилетия.
Поемаме на юг през безбрежната добруджанска шир. Спираме в с. Долна Чамурла. И тук свидетелествата за българското присъствие са факт. Спираме пред църквата “Св. Лука”. Вече знаем къде да търсим следи от българи – по гробовете в двора. Забулязваме няколко скромни надгробни камъка, боядисани в жълто. Надписите се разчитат изключително трудно-под боята едва личат отделни кирилски букви. Явно това е била целта на боядисването – под предлог за по-добра визия на църковното гробище.
Над входа на църквата обаче стои надпис на румънски. От него разбираме, че храмът е граден през периода 1912-1914 г. Показателни са обаче имената на хората от инициативния комитет. Като негов председател е посочен Василе Топал, а секретар – Иван Черкез. По-нататък четем Стоян Иванов, Иван Данчу, Георги Топал, Стоян Сърбу, Данчу Михал, Стоян Тончу, Вълчо Влаху, Василе Маркур, Колю Батан. Нужно е само да добавим “забравените” от румънците окончания –ов и –ев и ще получим известни в Добрич и областта фамилии като Сърбов, Топалов, Батанов, Черкезов, Влахов…В центъра на Долна Чамурла забелязваме паметник на загиналите във Втората световна война жители на селото. Половината от имената са български. А става въпрос за периода 1941-1945 г., когато тук не би трябвало да има българи. Отсреща виждаме още две от типично добруджанските къщи. Сградите са в окаяно състояние и сигурно е въпрос на време да се разрушат.
Пред една от административните сгради е поставена още една плоча – на убитите от режима на Чаушеску при вълненията през декември 1989 г. Едно от имената е на Корнелиу Гаврилов, на когото е кръстена и улица в Тулча.
Капризите на есента си казват думата и Констанца ни посреща с дъжд. Времето се оказва пречка да последим последните планирани в експедицията обекти – българската църква в Констанца и Аспаруховия вал. Не съжаляваме, защото със сигурност ще се върнем тук – знаем, че встрани от главния път Констанца – Тулча ще намерим още много свидетелства за българския характер на Северна Добруджа. Трябва да се отбележи, че румънците – за разлика от останалите ни съседи все пак са съхранили нещо. Доказателствата за вековното българско присъствие в тази благодатна земя се заличават бавно и тактично, разчита се времето да свърши своята работа. Паметта за дедите ни, оставили толкова ярки доказателства в цяла Северна Добруджа – от Негру вода до Кюстенджа, Бабадаг, Тулча и Мачин задължително трябва да бъде съхранена. И точно тук е ролята на държавата. Не е толкова скъпо да се поставят паметни плочи, да се подновят надгробните надписи, да се реставрират стенописите и иконите и в крайна сметка – да се възстановят българските военни паметници. Крайно време е Северна Добруджа да престане да бъде забравената българска земя и да се превърне в място за поклонение пред историческата ни памет. Защото от тук започва България.
