Този текст е посветен на летците-изтребители, храбри български орли, загинали в жестоките въздушни боеве над София с англо-американските бомбардировъчни армади. Текстът е провокиран от открития на 4 октомври паметник на загиналите в България американски войни през Втората световна война.
Паметник, открит и построен за 10-тина дни под личната диктовка на американския посланик Уорлик. Преди време, Костадин Костадинов, мой приятел и съидейник, сполучливо го нарече „съветският посланик” Уорлик. По повод недопустимата намеса на последния във вътрешните работи на „суверенната” ни на теория държава. Действително посланикът се държи като генерал-губернатор. Сякаш е нейде из Буркина Фасо, а не в столицата на държава-членка на ЕС. Лобира открито за ГМО (как иначе – САЩ са държавата на ГМО-храните. Което и им личи, всъщност), тича от министерство на министерство, за да ни препоръчва настоятелно от кого да купуваме газ, от кого въглища, кое е полезно и кое не е за нас… Снима се в разни родни тв сапунки, не минава прием или празник без неговото присъствие и мъдри наставления. Само за националния отбор още не се е изказал, вероятно и това предстои… но да се върнем на паметника, който беше открит на 4 октомври. Паметникът, посветен на американските войни, загинали през Втората световна война в България.
Това са летците и членовете на екипажите на бомбардировачите Б-17 „Летяща крепост”, Б-24 „Либърейтър” (ще рече „освободител” ???), изтребителите Лайтнинг от състава на стратегическата американска 15-та въздушна армия и придадената им 205 авиогрупа на британските кралски ВВС. Изпълняващи стриктно „концепцията” „бомбен килим” на британския фелдмаршал Артър Харис, известен като „Бомбения” или „Бомбардировача” Харис. Тази концепция предвижда нанасяне на масирани, съсредоточени бомбени удари с хиляди тонове взрив и запалителни вещества над градове с цивилно население. „Бомбени килими”, извършвани на вълни от стотици тежки бомбардировачи. Целта – тежки жертви сред цивилното население, за да се деморализират войниците на фронта и за да се разрушат комуникациите в тила. Да повторим – целта на тези бомбардировки е да нанесе колкото се може повече щети сред цивилното население. От фотография, направена от борда на американски бомбардировач, ясно се вижда целта – катедралата „Св. Александър Невски” и цивилните квартали около нея. Ясно се виждат и попаденията. Снимки в мрежата – колкото искаш. Никакви военни цели, никакви стратегически задачи. Само цивилни жертви.
Бомбардировките се редуват – американците удрят на вълни през деня, Кралските ВВС – през нощта. Така са разрушени Хамбург, Дрезден и още десетки градове със стотици хиляди цивилни жертви. Така е разрушена и София. Удряни са Плевен, Враца, Дупница, Кюстендил, Скопие … За да се изкара България от войната. В рамките на американската въздушна операция „Приливна вълна”(Tidal wave), целяща създаването на „бомбен килим” в региона – засягащ София, Скопие и нефтените полета около Плоещ.
В рамките на операцията са атакувани 187 населени места и върху тях са изсипани 45000 експлозивни и запалителни бомби.Убити са 4208 души, а ранени 4744, повредени и разрушени са около 12 000 сгради и жилища. Нанесени са щети за 24 милиарда долара. От тези летци и екипажи. На тези бомбардировачи.
Като „черни“ ще останат за софиянци датите 14 и 24 ноември, 10 и 20 декември 1943, 10 януари,16, 24 и 30 март и 17 април , когато вълните тежки бомбардировачи „Либърейтър” и „Летяща крепост”почти напълно сриват центъра на града. Общият брой вражески полети, осъществени над наша територия през годините 1943-1944, е над 23 000. ! Старите софиянци помнят тези дни. Помнят сирените за въздушна тревога, помнят експлозиите на Шарения мост, помнят горящата Руска църква, руините на Археологическия музей, изчезналата под разрушенията улица „Търговска”, помнят евакуацията. Сградата на ул. „Раковска”, в която живяха баба ми и дядо ми, лека им пръст, също е ударена при бомбардировките през януари 1944.
Срещу тази въздушна армада излитат на бой за небето над София българските орли – летците-изтребители от изтребителните орляци, както тогава са се наричали българските въздушни съединения, развърнати на летище Враждебна.
Следващият текст е от страница, посветена на генерал-майор Стоян Стоянов, български въздушен ас, с признати 15 въздушни победи : „Българските летци-изтребители, макар и малко на брой, са смели, добре обучени и летят с германски самолети Месершмит-Бф 109, които имат отлични бойни качества. Те водят неравни боеве в небето над София и над югозападната територия на страната. Най-добрите сред тях са поручик С. Стоянов, капитан Ч. Топлодолски,поручиците Бочев, Цветков, Дамев и др. Общо 19 от летците загиват в тези боеве, но противникът загубва 147 самолета и десетки пилоти, а 329 членове на екипажите на противника са пленени и закарани в Шуменския затвор за военнопленници.
По-късно, някои от тях като лейтенант Джон Маклендън , Едуард Тинкер и др. ще си спомнят и ще разказват за ожесточения начин,по който са се били с тях българските летци, като че ли са защитавали най-голямата светиня на света.
Поразяващ пример за духа на българския летец дават двама български пилоти -„живи торпили“ които извършват тарани /камикадзе/в небето над София. Японците по-късно следват примера на българите.
Първият таран е на 20 декември 1943. Поручик Д. Списаревски, след като първо е свалил един бомбардировач Б-17 с ярост и с пълна газ налита върху друг, промушва го до разцепване и след експлозията загива сред падащите от 7000 метра височина парчета на двата самолета. Един от останалите живи американци след този подвиг на българина е сержант Роберт Ренар , който пада надолу след сблъсъка, изпаднал в безсъзнание и държейки своята бордна картечница, но оцелява, тъй като парашута му се е отворил автоматично.Той ще казва по-късно в пленническия лагер в Шумен пред тамошните български офицери „Ударът на вашите летци бе много лют“.
Вторият таран е извършен от поручик Неделчо Бончев на 17.04.1944 г., когато той удря и сваля друг Б-17 , но остава по чудо жив.”
Така воюват българите. За небето над София, за хората отдолу и за бяло-зелено-червените кръгове под крилата на изтребителите си. Български герои, чиито имена днес тънат в забрава по избелелите паметни плочи.
За сметка на това вече си имаме нов паметник на националното унижение, след този с шмайзера, посветен на друг окупатор. Нищо че в столицата няма паметник на основателя на българската държава на Балканите, хан Аспарух. Няма и паметник на хан Крум, владетелят, пръв превзел град София за България. Няма и паметник на цар Самуил, роден в София и храбро бранил държавата ни от коварния византийски враг. Няма паметници и на други могъщи и достойни български владетели и държавници. А тези, който ги има са в окаяно състояние. Справка – Борисовата градина. Или „Попа”. Или венеца на софийските „паметни” места – монументът „1300 години България” в градинката на НДК. Паметник на мегаломанията, безидейността, глупостта, нетрайността на соца… Справедливо и многозначително наричан „шестокрилия – многоъгълник”… и построен прочее на мястото на далеч по-достойния военен паметник-костница на 6-ти полк. И военният ни мемориал в Централните гробища си е заключен. От години.
Изобщо националната ни памет и паметни места са много, ама много сбъркани. Като организация, грижа, поддръжка и послания. А отдавна е казано, че народ, който не помни миналото си, няма бъдеще.
Вечна памет на българските орли, достойно изпълнили войнския си дълг в небето над София.
Аз лично тези дни ще намеря време да отида до Пасарел и до паметника в градинката пред Университета.
5 октомври 2010
