Паметниците са мостове, спояващи миналото с настоящето и водещи го към бъдещето. Неми, те говорят със силата на внушението.
Епохата ВМРО е трагична, но славна част от българската история. Защото заветът на борците за нейния идеал, дори те покосени от стомана и огън, е оцелял през времето. Не думите, а символиката на художеството са най-пълноценен изказ, защото трудно е да опишеш размера на идеята.
Така разсъждава в анализа си за вестник „Стандарт“ журналистът Валери Спасов. Повод за тази статия е предстоящото откриване на паметник „120 години ВМРО“ до бул. „Евлоги и Христо Георгиеви“, срещу Борисовата градина. ВМРО подпомага неговото изграждане и подкрепя Инициативния комитет на начинанието. Монументът ще увековечи имената на стотици дейци от 120-годишната история на ВМРО.
Целия текст във вестник „Стандарт“ можете да прочетете тук:
Епохата ВМРО е част от общобългарското историческо наследство. Отминават временните страсти, остава стореното! И легендата за изстраданото… Историята не търпи конюнктурен прочит, още по-малко нагласени тълкувания! Тя е това, което се е случвало – в отминали времена.
Географската област Македония! Шепа земя, засята с динамит! Залята от кръв, изпепелена от несекващи пожарища… И една народност, стремяща се към Отечеството си. Копнеж, колкото естествен, толкова и неприемлив за великодържавните щения на съседите.
На 23 октомври 1893 г. в Солун шестима решителни мъже – д-р Христо Татарчев, Христо Батанджиев, Петър Попарсов, Андон Димитров, Иван Хаджиниколов и Даме Груев, основаха българския Македоно-одрински революционен комитет и с това положиха основите на легендата, наречена ВМРО. Легендата, чийто ореол бе националният идеал на целокупна България!
В останалата зад пределите на България област Македония три враждебни групи упражняват повсеместен терор върху населението. Основно турците – господари „по право“ на принадлежащите им роби. В края на XIX и началото на ХХ век, колкото и парадоксално да звучи, робската институция е жива в пределите на Европа! Робът няма чест, имот и права – има собственик.
Това е философията на азиатските господари – от главатаря на държавата до най-долния племенен представител (ако тя е канон за енциклопедиста Платон, то какво да се каже за примитивният азиатец?). Не е търпяла еволюция за вековете „присъствие“ в поробените земи, а дивашките изстъпления над населението вземат ужасни размери след унижението и разгрома на империята в Руско-турската война 1876-1878 г.
Християните гърци. В откъснатата от България област гръцкият елемент е малоброен, затова и гръцката държавна доктрина от края на XIX век е нечовешки агресивна в стремежа да се погърчи колкото може по-голяма част от българския елемент! Останалите малцинствени групи не са проблем, те ще коленичат пред силата. Българите обаче, със своята хомогенна общност, трябва да бъдат тепърва разбити и овладени – къде с убеждаване, къде с подкупване на по-издигнатите представители на етноса. За останалите – огън и меч! Девизът е: „Българин да не остане!“
В тази част на Балканите сърбите са малцинство. Затова и настървението на управляващите в Белград за заграбване на територии тук е перфидно като стратегия и нечовешко като изпълнение! Пожарищата бушуват над този край – на терор, на войни… И когато е сложен край на най-страшния пожар в писаната история на цивилизацията – Втората световна война, се пръква демоничната сбирка в манастира „Прохор Пчински“.
Заповядана от един гений на злото, тя става вододелен камък за разделението на цяла народност – българската. Тук е сложен краят на българския корен в географската област Македония – с приемането на новия „македонски язик“! Българската азбука е пренаредена от шепа сталински софти и някаква нова народност се появява в пределите на Европа. Македонската! Без история, без традиции, без корен… Дарена впрочем на едно парвеню – Йосип Тито.
Неговите тайни служби установяват такъв терор в новата държава, че нито сталинските лагери, нито гестаповските поделения на Третия райх могат да им съперничат. Убийства, терор, безследни изчезвания са инструментите за реализацията на „указанията“ от белградската УДБ-а. Ражда се „държавата“ Македония! С това приключва съществуването на българската организация ВМРО.
Пепел покрива историята за десетилетия. Но споменът оцелява…
За да оцелее човешкият род, подхранвали са го спомените. Паметниците са друго измерение на спомена, мостове, спояващи миналото с настоящето и водещи го в бъдещето. Неми, те говорят със силата на внушението. Не лъжат за онези, които искаме да спомним, които трябва да помним…
Онези, просветени и неуки, заможни и сиромаси, знайни и незнайни – светците на националноосвободителната борба, самообрекли се на страдания, преследване и смърт дори. Във времена на страховити изпитания върховенство за тях имала идеята – не личното, не и оцеляването им…
За благородната чистота на себежертвата не думите, а символиката на художеството са най-пълноценен изказ! Как да опишеш размера на идеята? Епохата ВМРО е трагична част от българската история. Част, пламтяща от пожарищата на българските селища, удавяна в кръвта на българските синове и дъщери, дръзнали да отстояват правото си на род и родина пред сили, многократно по-могъщи от тяхната крехка човешка плът и воля. Дори покосени от стомана и огън, заветът им е оцелял през времето! Защото свещена е жертвата им…
Не ние сме съдници на миналото. Правото на оценка имат само участниците в неговите барутни делници. Но ние можем, по-скоро – длъжни сме, да го помним! Нещо повече – непрестанно да го напомняме на синове и внуци. На света.
120 г. след началото ние, потомците на тези светци, смислихме да сторим нужното, щото светите им имена да бъдат припомнени на поколенията. Водени от родолюбиви чувства, група днешни българи взехме решение да изградим паметник, мълвящ без думи на приходящите пред него за великите неща в живота човешки, неподвластни на времена и страсти, и за тези, които с делата си станаха символ на непреходността им!
Начинанието за такова спомняне с „Инициативата за изграждане паметник на БМОРК, ВМОРО, ВМРО“ в центъра на София е навременно и необходимо. Важното е, че това не е хрумване на политическа организация, а на родолюбиви граждани с различни виждания за света, но с едно общо помежду им – преклонението пред подвига на всички онези, които живяха с борбата за единение с Отечеството.
Защото Епохата ВМРО не принадлежи на партии или династии, а на целокупна България! На всички нас, чедата на България.
