Автор: Димитри Иванов
Поставянето на „паметника на американските летци“ отмина, позаглъхнаха и споровете. Макар и със закъснение, публикуваме една от най-ярките и искрени човешки позиции, появили се в хода на дискусията. Просто за да не забравяме.
Zeitgeist била най-търсената дума. В Google я били потърсили над сто милиона пъти.
Що е цайтгайст? Събитията през една епоха? Мислите на хората? Злините и добрините им? Шегите им? Мелодиите им, включително онези, който дъновистите свиреха в барачките си около гроба на Дънов?
Няма го квартала на дъновистите; харизахме го за съветско посолство. Няма го и парка, който харизахме за US посолство. Пред него онзи ден се изтъпанил българският гвардейски оркестър, понеже US посланикът Джеймс Уорлик открил паметник на US летците, паднали над България.
От небето не падаха летци. Падаха бомби, шрапнели, а нощем, когато ни бомбардираха англичаните – flares (осветителни ракети на парашутчета), от които ставаше светло като ден. Нито виждах да падат писалки като онази, която съученикът ми Славчо намери недалеч от паметника на Патриарх Евтимий и тя му откъсна палеца и показалеца.
Вярно, видях трима US летци, паднали от небето с парашути. Когато нашите ги завели при гарнизонния, той заповядал: Да запалят цигара и да пият по една ракия да се окопитят. Нямало стол на летището; завели ги в селската кръчма. Там чипоносият зевзек, който ме возеше с моторетката си, посочил на Чък казана, сграбчил му ръката и изръмжал „ам-ам!“, а Чък, току-що паднал от небето, уплашено се дръпнал.
После, кажеше ли „ам-ам!“ US или български летец, всички се превиваха от смях. Бяха весели момчета и си допаднаха. Имаше едно въже, опънато между два кола пред бараката, а на коловете – приковани чембери от буренца. Там заедно играеха нещо като футбол, после нещо като волейбол, после нещо като джитбол, после нещо като баскетбол и немските инструктори, отвратени, извръщаха глави да не гледат как българските авиаторчета и техните врагове заедно се забавляват, преди да отведат враговете не знам къде.
В София не беше така. Евреите носеха големи жълти значки на ревера, а повечето българи – мъничка „виктория“, червена буквичка „V“. Същите българи после се закичиха с петолъчки. На Югозапад радио София имаше по-голям обсег от радио Донау и войниците на Ромел в Северна Африка, немските войници в Гърция и Югославия искаха немски шлагери, главно „Лили Марлен“, която Гьобелс беше забранил. Гьобелс отстъпи. Радио София спаси песента „Лили Марлен“. Над София падна розов сняг поради прашни бури в Северна Африка и българските вестници писаха „Поздрав от Ромел“.
Засвиреха ли сирените тревога, радио София млъкваше. Но, завиеха ли ту възходящо, ту низходящо за отбой, дежурните редактори мигом изкачваха стълбите от бомбоубежището до студиото и за повишаване на духа ни пускаха „Дас Енгландлийд“. „Лили Марлен“ беше неподходяща за случая, а „Ерика“ е страхотен марш, но в нея войникът пее, че в полето расте синьо цветенце, което се казва Ерика, и неговото момиче е със сини очи и се казва Ерика. А „Дас Енгландлийд“ – хем сантиментална, хем войнствена: Leb’ wohl mein Schatz/ Lebe wohl/ Denn wir segen Engelland fahren.
Преведоха я: Наш’то знаме вече се развява, ний ще литнем/ Ний ще литнем срещу Англия, Англия“.
– Ще литнем ние… – не се доизказваше Спайч, моят кръстник Димитър Списаревски.
Нощем англичаните ръсеха неефикасни запалителни бомби; най-много да ти изгори таванът, понеже София не беше Лондон, а железобетонен град, но денем US бомбърите дънеха с фугасни бомби, пробиващи няколко бетонни плочи.
Ние се евакуирахме в Катуница преди най-тежките бомбардировки, но преди това, след една най-обикновена дневна бомбардировка, телефонът вкъщи звънна и нещо си говориха и после ми казаха да се обадя на Фроса Каблешкова, гаджето на Спайч. Той беше хубавец и когато бяхме заедно на Карловските бани, недалеч от военното летище, тя го изревнувала, заключила го в стаята. Но понеже знаеше, че призори той трябва е на летището, даде ми ключа да отключа Спайч, за да не разбие той вратата.
Когато позвъних на Фроса след най-обикновената дневна бомбардировка, тя каза унило: Да, Джимо, Спайч е паднал.
Аз възнегодувах. Как може Спайч да падне ?! Та нали на Спайч юмруците му колкото дюли. Нали спрял файтона с двама румънски офицери в Добрич, прегънал им парадните саби на буквата „г“ и им ги върнал, казвайки: „Тук е България!“. Нали щяха да разжалват Спайч, когато му арестували авиаторчетата и той влетял в кръчмата, развъртял се с един стол, размазал полицаите и си освободил момчетата. Нали Спайч, в бара под сегашния Военен театър на „Раковски“, пребил немските офицери, понеже той станал прав, когато там засвирили немският химн, а немците останали седнали при българския химн, и призори Спайч ми донесе чирози. Сега не виждам чирози и аз няма да ви обясня какво е чирози, само ще ви кажа, че според Спайч българските офицери ги хранят, за да умрат за своята офицерска чест. Не че много-много ги хранеха; Спайч и момчетата му вечеряха в селската кръчма до летището. Само понякога вечеряхме заедно годеницата му Фроса и той, и ние в хотела на Карловските бани и за мен беше празник, понеже чипоноското с моторетката ме откарваше да нощувам на летището и на другия ден Спайч ми позволяваше да вляза в кокпита на Ме-109, само да не натискам червения бутон отгоре на лоста, щото той бил за топа, нито черната скобка под бутона, щото тя била за двете картечници.
Жестоката истина бе, че Спайч не го пускаха във въздушен бой. Като актьор, когото не пускат да се прояви на сцената. Той бил първенец в школата за изтребители във Вернойхен, а излъчили германец за първенец на випуска.
Джеки, Владимир Джейков от Княжево, по-късно мой колега преводач в БТА, също имаше немска диплома, но не я представи в отдел „Кадри“ за надбавка за висше, щото дипломата – с орел и пречупен кръст и подписана от Херман Гьоринг.
Когато при обстрел от небето непукистът Джеки се мотаел на плаца, Спайч му заповядвал: „Куре, влез в заслона, че ще те убият!“.
На 20 декември 1943 орлякът на Спайч излетял от Божурище. Двигателят на месера на Спайч не стартирал. Спайч се прехвърлил на старо дорние. Долетял със закъснение при момчетата си, опитващи се да принудят армада „летящи крепости“ да хвърлят бомбения си товар извън София. Но не били B-17 Flying Fortress като на Чък, а В-24 „Либерейтър“, ескортирани от двутели П-38 „Лайтнинг“. Според Чък либерейторите бяха по-нови, но по-кофти от неговата B-17, щото имали повече място за екипажа между 8 и 12 души, но по-лесно се запалвали. Лайтнингите атакували Спайч, докато той вкарвал боеприпаса си във водача на либерейтърите.
Според Джеки Спайч съобщил: „Удариха ме в краката, да еба тяхната мама.“ После, дали защото самолетът му вече в пламъци, дали защото с прерязани крака загубил управлението, Спайч се врязал във втори либерейтър и в отломките при експлозията се разбил трети либерейтър. Трийсетина US летци и Спайч загинаха над Панчарево в първия и последен въздушен бой на Спайч. Уви!
По-горе аз цитирах думи, неприлични според някои хора. Ала няма скверни слова. Нито имат „срамни части“ човеците. Имат срамни деяния. Ето две срамотии:
– US ambassador Уорлик откри паметник, който не е във военно гробище.
– В авиаторското гробище на Софийските гробища разбиха релефа на Спайч.
Близките му го реставрираха с техните скромни средства. Без гвардейски оркестър.
Повече не ми се говори за тоя Уорлик. Той е US посланик, така или иначе. Според мен – иначе.
Източник: „Сега
