Всяко зло за добро – може би така е и по-добре. Най-малкото – по-чистоплътно е пред гроба и паметта на Иван Михайлов.
Биографията му е добре известна на хората, които се интересуват от българската кауза в Македония. (Не че и те не са останали една шепа, но това вече е съвсем друг и страничен разговор – за образование, възпитание и национални ценности и кауза…). Роден в Ново село, днес квартал от град Щип в днешна Македония, учи в легендарната българската мъжка гимназия в Солун, служи в българската армия по време на Първата голяма война, след нея записва право в Университета, където и е основател на едни от първите организации на студентите българи от Македония – Корпорация „Вардар”, а след това – и Студентско дружество „Шар”. Междувременно е привлечен от Тодор Александров за секретар на задграничното представителство на Организацията в София.
След поръчаното от Коминтерна и неговите родни лакеи убийство на Тодор Александров в края на август 1924 г. Иван Михайлов оглавява организационните дейци, които се борят за това ВМРО да остане националнореволюционната организация на македонските българи, целяща обединението на Отечеството. По това време фронтовете срещу това българско национално дело са много – всякакви още живи остатъци от „санданисти”, „федералисти”, „социалисти”, всичките щедро финансирани от Москва с проста и ясна цел – ВМРО или да бъде унищожена, или да бъде „интернационализирана” и поставена в услуга на налудните планове за световна революция, витаещи из сифилистичните мозъци на властелините на Кремъл. Отделно – въоръжените сили на новите окупатори на българска Македония – СХС и Гърция, налагат нов, още по страшен и безогледен от турския, терор над българите в окупираните територии.
Иван Михайлов успява да преведе Организацията през тези мътни, бурни и кървави времена, опазвайки я едновременно и от подозрителния поглед на короната, и от коминтерновските, земеделските, звенарските и прочее мръсни ръце, и воювайки на цялата територия на окупирана Македония срещу сърбите и гърците. Задача, на пръв поглед непосилна, но осъществена от Иван Михайлов. Последователно, безкомпромисно, с желязна воля и когато се е налагало – с железен юмрук…
Идва Деветнайсетомайския преврат от 1934 г., новата власт разпуска всички политически партии и обществени организации. Звенарите, щедро подпомагани и направлявани от Белград, насочват поглед към ВМРО и я обявяват извън закона. Това ново национално предателство, обслужвайки интереса на Белград, цели да лиши Организацията от базата й в Пиринска Македония, за да я отслаби в акциите й в окупираните български земи. Иван Михайлов взема трудното, но историческо решение ВМРО да не насочва оръжие срещу българи, облечени в български униформи, макар и командвани от чужди лакеи… Организацията формално е разпусната, дейците получават заповед да укрият оръжие и припаси и да преминат в нелегалност. Блестящ конспиратор, самият Михайлов напуска България и поема по пътя на емиграцията.
След Българския Великден от април 1944 г., Иван Михайлов и сподвижниците му виждат мечтата си осъществена – свободна българска Македония, обединена в границите на Отечеството. Дейците се легализират и участват активно в изграждането на административната и военната власт в новоосвободените земи. Уви, тази радост е кратка. След преврата от 9 септември 1944 г. на власт в София идва марионетно на Кремъл правителство за което българския национален интерес е „великобългарски шовинизъм” а „македонската” нация е отделна от българската. Над България се спуска завесата на идеологическия „интернационализъм”, на националния нихилизъм и безродничество.
Иван Михайлов, след дълги емигрантски премеждия, се установява в Рим. От този момент до края на живота му на 5 септември 1990 г. се проявява като талантлив и невероятно продуктивен публицист, защитник на българската кауза в Македония на ново поприще. Стотици статии, есета и интервюта убедително защитават пред света българския произход и характер на населението в Македония. Трудът на живота му – четири тома „Спомени” – са по съществото си енциклопедия на българската битка в окупирана Македония. Водач на ВМРО в емиграция, Иван Михайлов се превръща в символ и смисъл на новата борба. Представям си как е изглеждала тя от балкончето в Рим – борба срещу непоклатимата на вид стоманено-бетонна съветска система и срещу гъстия мрак, спуснал се над българите в тогавашна СФРЮ.
* * *
Иван Михайлов почива в малко гробище в Рим, в един гроб със съпругата си – Менча Кърничева. Мястото е деликатно избрано, усамотено, далеч от хорски очи. Плочите са мраморни – червена и черна, надписите – прости „Менча” и „Иван”. Конспирацията и страненето от набиването на очи, мото на Иван Михайлов през целия му живот, остават в сила и след смъртта му. Както подобава на велик човек, прочее.
* * *
От България за Рим пътува един автобус „поклонници”, както ги нарече г-жа Боева, членове на ВМРО от Добрич, Балчик, Варна, Горна Оряховица, Бургас, Стара Загора, Перник и разбира се – Благоевград, Банско, Разлог и София. Пътуване доста дълго и изморително. През три държави, две морета и няколко десетилетия. От българската история.
Стотината човека, който присъстваха на панихидата, отслужена по повод 20-тата годишнина от смъртта на Радко – както и досега го нарича г-жа Вида Боева, негова дългогодишна сътрудничка – донесоха със себе си свещи от родното Ново село, което Иван Михайлов напуска завинаги през 1918 г.), пръст от още окупираните Западни български покрайнини, диви пирински цветя, набрани от поляната около гроба на Тодор Александров, учител и пример в делото и живота на Иван Михайлов. Присъстваха българи от Македония, българи от Западните покрайнини, българи от Македонските патриотични организации в САЩ и Канада, бивши дипломати, хора, бранещи българщината в Македония. Панихидата отслужи отец Филип от Банско.
В дома на Иван Михайлов кабинетът му си стои така, както го е оставил стопанинът му. С пишещата машина с букви на „стария” правопис, с купищата книги, с личните вещи.
Поклонниците бяха посрещнати лично от госпожа Боева и съпруга и – Антон Попов, редактор на „Македонска трибуна” в продължение на 10 години, съратник и сподвижник на Иван Михайлов. Благодарение на тях двамата са се запазили много от личните вещи на Радко, а също и духът и атмосферата в кабинета и работното му място. Те подържат и гроба му и са на практика една от последните връзки между Иван Михайлов и цялата идея, която той олицетворява, и днешните последователи на каузата ВМРО.
Иван Михайлов не доживя на види мечтата си осъществена, макар че надживя мнозина от могъщите си врагове – и Сталин и Тито. Десетки други политически престъпници в СФРЮ отдавна са били пепел, и на бунището на историята, докато пишещата машина в кабинета на Радко още е тракала.
Всички, които присъстваха на поклонението в закътаното римско гробище, си мислиха едно – в следващата кръгла годишнина Иван Михайлов да почива в родното си Ново село, където му е мястото. Разбира се, под български флаг, погребан с български почести. Както се полага на един велик българин.
София – Рим
5 септември 2010 г.
