Автор: Цветозар Йотов, Младежка организация на ВМРО в София
Смъртъ или свобода, аго,
за Македония!
На 4 март 2011 г. се навършиха 130 години от рождението на българския революционер Тодор Александров през 1881 г. в македонското Ново село, което днес е квартал на град Щип.
На 16 години като ученик в българското педагогическо училище в Скопие бива посветен в организацията от учителя Христо Матов. От този момент насетне Тодор Александров отдава целия си живот на освобождението на Македония и обединението на българския народ – първоначално като учител и просветител, а сетне и като революционер и войвода. Във времето между Балканските войни и Първата световна война Тодор Александров се превръща в един от идеолозите на Вътрешната македонска революционна организация (ВМРО) и, след като я възстановява в отпор на Ньойския погром, става и неин водач.
Следвайки пътя, начертан от неговите съидейници-революционери Гоце Делчев, Даме Груев, Гьорчо Петров, Яне Сандански и др., Тодор Александров оставя на поколенията след него в редиците на ВМРО един завет: „На бой за правдините български!”. Правдини не само за Македония, но и за всички български земи, останали под чужда тиранична власт – Поморавието, Западните покрайнини, Беломорието, Добруджа. Съвременниците му – свободни или поробени – са разбирали тези думи заветни и са се борели за тях, но въпросът обаче е доколко днешният българин си спомня личността и делото на славния македонски комита и следва ли идеалите му? За жалост не… Явно въпреки политическите промени в края на миналия век общественото съзнание в България, а и във Вардарска Македония, е добре обработено с пропаганда, та да избира кои от националните си герои да чества. Това най-малкото е некоректно. Защо трябва да се славят само учителите (Васил Левски, Христо Ботев, Априлската епопея), а не и учениците (Гоце Делчев, Тодор Александров, огньовете на Илинден и Преображение), които са преки техни духовни и идеологически наследници? Нима подвизите и делата им не са съизмерими и не са вършени в името на свободата на българския народ?
Само софийската Младежка организация на ВМРО заедно с неколцина симпатизанти почете рождението на Тодор Александров в София на 4 март, поднасяйки цветя първо на плочата на булеварда, кръстен на него, а след това и на паметника му в Борисовата градина. Нямаше нито граждани, нито медии, а камо ли политици… сякаш войводата е забравен от всички. Тъжно е, когато днес горди тръбим навсякъде, че България нямала загубено знаме във войните за национално обединение, а пък да не знаем имената на героите, загинали или оцелели в тези войни. Ако се уважаваме като народ и наистина сме горди със собствената си история, трябва да почитаме всички наши герои, умрели за Родината, и когато цитираме на различни празници техните завети към нас, трябва не просто само да си ги казваме, но и да ги осмисляме. Вярно е, че миналото си е минало, но за някои въпроси то още не е свършило и продължава да е настояще и за да вървиш успешно към бъдещето трябва не само да се поучим от него, но и да го използваме. Проблемът с обезличаването на националната ни памет е много дълбок и извира най-вече от насаждания ни от 1944 г. насам нихилизъм и интернационализъм към всичко. Затова нека на този ден прочетем думите на Тодор Александров: „Аз съм оръдие само на идеята за освобождението на Македония и обединението на българския народ. Това съм го доказал с целия си живот, като съм пожертвал за тази идея всичко освен живота ми, който случайно е оцелял.”. И нека се замислим свободни ли са днес България и Македония, обединен ли е българският народ в своите етнически граници и имаме ли въобще политици и държава, които да желаят това???
