Текст от блога на зам.-председателя на ВМРО Костадин Костадинов
Лятото на 1986 година няма да го забравя никога с три събития. Първо, това беше първата ми лятна ваканция. Второ, тогава мина Халеевата комета и си спомням как бягахме на баира над село да я гледаме през нощта. Трето, тогава удари градушка. Всяко едно от тези неща ми се случваше за първи път и като впечатление, за едно седем годишно момче, си беше доста запомнящо.
Няма да забравя как старците седяха на пейките пред къщите си и одумваха кометата, твърдейки, че тя докарала градушката. Тя падна на другата вечер, след като мина кометата, таман като се прибраха овцете от паша. Значи да е било към осем, осем и нещо. Асфалтът се напълни с дребни ледени зрънца, малко по-големи от леща, и всички дечурлига тичахме като луди да ги събираме преди да са се стопили. Понеже никой не ни беше казал, че от небето освен дъжд и сняг пада и лед бяхме толкова шашардисани, че тръгнахме да питаме наред когото сварим какво е това.
Всички баби, дядовци, татковци, майки, вуйчовци, чичовци и прочие роднини и съселяни ни казаха, че това нещо се казвало град, ама отдавна не било валяло. Това само ни обърка още повече – как така вали град? Нали в града се живее? А село може ли да вали, се питахме ние, докато накрая на възрастните им втръсна от нас и ни изгониха отвсякъде, откъдето ги бяхме налазили.
Цялото това знаменателно събитие трая около 2-3 минути, а след още толкова се стопиха и ледените зрънца. Аз обаче, нали си бях любознателен, разнищих историята с падналия от небето лед докрай. Вечерта дядо ми обясни подробно всичко за градушките, а аз си мечтаех как като се обадя на Варна ще изненадам нашите с нещо, което те не знаят.
На другия ден ходих до пощата и звъннах вкъщи да разкажа, обаче преживях страшно разочарование. Татко ми каза, че знаел за градушките, че тази даже била малка, пък едно време какви градушки имало, като орехи (аз не му повярвах, орехи, да бе, да, още малко и ябълки), и освен това падали по десет пъти на година. За мен остана утехата, че едно време може и да е имало, ама сега вече няма и аз съм я видял, пък майка и татко не.
През 2012 г. градушките вече не са аномалия. С тях свикнахме и ги приемаме за нещо нормално. Те не само са чести, но и толкова едри, че удрянето на град, по-дребен от орех, се брои за голям късмет. На селските стопани, наричани незнайно защо фермери, им се внушава даже да си правят застраховки на продукцията срещу градушки, защото ако ги ударела, никой нямало да им е виновен.
Е, хубаво, обаче аз си спомням как едно време имаше цяла градобитна артилерия и авиация, която имаше за цел да се бори с градушките, и която явно добре си е вършила работата, щом в края на 80-те години на миналия век явлението беше се превърнало в екзотика. В началото на май край Каспичан ме удари такава ледена стихия, че ако не бях се скрил под козирката на една бензиностанция, колата щеше да заприлича на направена от гофрирана ламарина вагонетка. Цялата магистрала за секунди побеля, както и полетата наоколо, а в края на деня се оказа, че подобно чудо е ударило и на още две места в страната.
Спомняйки си доброто старо време, реших да се поразтичам и да предложа където трябва да се възстанови едновремешната система. Но какво се оказа? То всичко си било на мястото, представяте ли си? Нещо повече, има цяла Изпълнителна агенция за борба с градушките, с коскоджамти сайт (http://www.weathermod-bg.eu/), от който може да научиш не само как се създава градушката, но и къде има вероятност да удари. Освен това страницата ни информира, че градушката може да е унищожителна за селскостопанската продукция. На всичкото отгоре интернет съоръжението беше и с английска версия, сигурно за нуждите на англоезичните „фермери“, които по нашите земи се прескачат под път и над път.
Въоръжен с тези нови познания, позвъних в най-близката областна дирекция (като всяка уважаваща себе си агенция и тази има областни клонове), в случая в Сливен, и питах защо по дяволите, харчат парите на данъкоплатците. Отговориха ми любезно, че за Северна България не отговаряли. Изпълнен със спортна злоба, звъннах в най-близката мизийска дирекция – в Плевен. От там също толкова любезно ме посъветваха да звънна в Сливен, понеже те били по-близко до Каспичан.
Няма да си правя труда да доразкажа разговора. И той, както и много други, които съм водил с всякакви представители на чиновническата фауна в България, се изроди до две твърдения – „Защо ви плащаме заплатите, некадърници“ и „Ми то от нас нищо не зависи, господине, питайте началниците“. Само че техните телефони ги няма в сайта, те с плебеи от народа не разговарят. Който ги познава, ще им звънне по мобилния номер, нали?
И така, в шегички и закачки, времето върви, градушките си удрят, агенцията за борба с тях работи „активно“, файда няма, заплатите обаче си вървят. За мен лично по-нагледен пример за деградацията на държавността ни няма. Без значение дали говорим за борба с градушките, престъпността или безработицата, моделът на работа е един и същ, като води до едни и същи последици – явления, непознати в нашето детство, станаха обичайни гледки в зрелите ни години, а органите на държавата, призвани да се борят с тях, ни убеждават, че правят всичко по силите си и ако нещо не се получава както трябва, за това е виновен само лошият човешки материал в републиката.
Ако искаме това да се промени, само с разговори по телефона няма да стане. Няма да стане и само с избори. В България трябва да има революция, която да унищожи оялата се клика от паразити и търгаши, продаващи и доунищожаващи остатъците от българска държавност в страната ни, като унищожението трябва да бъде и физическо, ако се наложи. Всичко друго е вятър и мъгла, както биха казали на село.
28 май 2012
