Глория Стоева, младежка организация на ВМРО
Комунизмът е диктаторски държавен строй, който НЕ заслужава реабилитация нито от българския народ, нито от историята. Доказателства има и не трябва да се допуска държавните репресии да потънат в недрата на забвението. Времето лекува болката, заличава лошите спомени. А това не трябва да се допуска, ако искаме да се учим от историята. По-скоро е нужно да си вземем поука.
Оценка на режима се прави от 20 години насам. Определян, и то с право, като социален експеримент, режимът претърпява своя провал, както в България, така и във всяка друга комунистическа държава. Провалят е налице – това са 45 години, които отдалечават България от нейния еволюционен път.
Жертвите на този строй в Родината нямат точен брой. Никой не може да е сигурен в данните, никой не може да даде дори точни списъци с репресираните, по какъв ли не начин, български граждани.
Началото на режима е поставено като по учебник – избива се елитът, мислещите, политическите противници, царските регенти, съветници, генерали, офицери.
Известно е също, че още на 20 декември 1944 г. се създава щаб на т.нар. Първи и Втори върховен състав на Народния съд, както и че действията на българските комунисти се диктуват от Москва. На 1 февруари 1945 г. са произнесени смъртни присъди над тримата регенти, 8 царски съветници, 22-ма министри от правителствата след 1941 г., 67 депутати от 24-тото НС, 47 генерали и висши офицери. Това е само началото. Ударното действие, причинило дестабилизация в страната. До завършването на процесите на Народния съд (април 1945 г.) на смърт са осъдени 2730 души. За по-малко от година българските комунисти избиват повече български висши военни, отколкото са загинали във всички войни, които България е водила от Освобождението си насам!
Брутален и извратен. Такъв е комунизмът и колкото и да не им се иска на някои хора, от истината боли. Режимът предизвиква страх. Съд и присъда – това са празни думи, без покритие, защото не малко политолози, бивши и настоящи участници във властта (пряко или косвено) признават неосъществения преход и оставането на същата политическа групировка отново сред първите редици във властта. Както са казали не един или двама – сега ни управляват синовете и дъщерите на онези бивши държавници. И възмездие за онези, които са пострадали от режима още няма. Дали въобще някога ще има, е още по-важен въпрос, защото за 20 години няма резултат. А след колко години ще има?
Историята я създаваме ние. Неправовата държава е задържала и изтезавала десетки, за да плаши целия народ. В гигантския затвор няма човещина. В трудово-възпитателните лагери според Специалната комисия, разследвала жертвите на лагерите, от 1944 г. до 1962 г. през тях преминават 23 531 души, от които 2089 са жени. Най-голям е броят на лагеристите в Белене – 9933. Осъдените по политически причини са 14 647 души. По делото с лагерите има изготвени 60 тома документация, която потвърждава и доказва престъпленията срещу народа. Да вършиш мръсно на собствения си народ е ярък пример на родоотстъпничество. А оценка за случилото се ще се дава още дълги години. Тази оценка винаги ще е субективна, защото в историята има една аксиома – властта е равна на паметта на народа.
Комунизмът е учебник по садизъм. Нека някой докаже, че комунизмът може да се демократизира. Българската държава може от опит да каже, че не става.
Жертвите на комунизма не искат обещетенията си, които държавата им обещава след 1989 г. За всеки прекаран ден в лагер, бившите лагеристи трябва да получат по 1 евро, което е унизително, откъдето и да се погледне! А машината на държавната администрация прави всичко възможно да не заплати дори жалките жълти стотинки, които са обещани на изстрадалите. Жертвите от режима искат справедливост. Искат съд и присъда. Но присъди няма. Виновните имат имена!
Едно изречение от филма, посветен на жертвите на комунизма „Балада за българските герои”, се забива като пирон в сухо дърво. То звучи така: „Когато имената на извършителите звучат по-почтено от имената на жертвите – има нещо много гнило в обществото”.
„Събитията ги създаваме ние! Днес правим грешките, които утре нашите внуци ще отчетат като история и тя няма да им хареса. Промяната на едно общество започва тогава, когато осъзнаем своята роля и своя принос към неговия разкол или разцвет, защото светът не ни е даден готов, той е такъв, какъвто е създаван от нас самите, поколение след поколение.” (доц. д-р Елеонора Пенчева)
