Д-р Петрова: Държавата абдикира от грижата за хората

Благотворителността не замества държавната функция, пише на личната си страница народният представител д-р Султанка Петрова. Тя е председател на Националната женска организация на ВМРО. В парламента участва в комисиите по здравеопазване и земеделие и храни. Темата за здравето на българите е присърце на депутата, а в качеството си на лидер на дамите във ВМРО тя многократно е участвала и организирала благотворителни инициативи в помощ на деца, възрастни и  хора в неравностойно положение.
От години насам в България се превърна в традиция обществото да поема грижата за болни хора, нуждаещи се от скъпоструващо лечение. Деца, хора с увреждания и такива с трудно лечими заболявания разчитат на дарения, напълно забравени от здравната и социална система в България.
Когато почукаш на затворените врати на институциите, когато жаждата за живот надделее отчаянието, обръщаш се към онези, чието сърце е отворено. Онези, които знаят цената на малкия жест и големия резултат. Онези, които знаят, че всеки от нас може да изпадне в нужда и навреме подадената ръка е най-чаканият дар.
Ежегодни благотворителни кампании, балове, телевизионни формати набират средства за добрите каузи, за правото на пълноценен живот. Хората се обединяват, за да помогнат, за да споделят съпричастността си, да творят добро. Това е достойно чувство за общност. Има обаче едно голямо „но“.
Къде е държавата, къде са институциите, къде за агенциите и дирекциите, всички звена, които са сформирани, за да работят в полза на тези български граждани – нуждаещите се? Функциите им не се изчерпват с пресмятане на бюджети, разпределение на финанси и изготвяне на програми, стратегии – документи, които не лекуват.
Трябва да сме непримирими, когато българчета умират, чакайки ред за лечение. Когато няма животоспасяващи лекарства или апаратура. Когато болниците са тъмни и студени. Когато има населени места, до които медиците не достигат. Когато има средства, но те се усвояват по друг начин.
Държавата има функции, които не може да преотстъпва на отделните граждани. Това инвалидизира обществото, подхранва чувството на липса на справедливост, на равенство.
Защото да – всички ние имаме право да живеем, а държавата има изконен ангажимент към нас – да ни подкрепя в борбата с тежките заболявания и увреждания.