Автор: Евгений Еков
„Спряха “Атака” на сръбската граница” – тази новина за кратко се превърна в централна за почти всички български медии на 27 ноември 2010 г.Причината бе, че рано през деня рейсове със симпатизанти на „Атака”, тръгнали към Босилеград, бяха спрени на границата от сръбските власти. Някои от автобусите с българи минаха в Сърбия, но след това бяха върнати.
Стана ясно и че камерата на оператор от БНТ е била отнета. На български гражданин, опитал да премине границата, беше ударен черен печат.
Затова веднага след връщането в София хората на Волен Сидеровсе отправиха на протест пред посолството на Сърбия.
След случилото се мнозина в днешна България, а и в Западните покрайнини, съвсем резонно си зададоха въпроса: „Защо тръгналата да ни става за пореден път „братска” Сърбия изведнъж пак ни се озъби?”
Най-краткият отговор на това питане бе написан на плаката, който Димитър Димитров от Босилеград носеше на проведеното от ВМРО вечерта на 27 ноември протестно шествие против Ньой в София. И той е: „Западните покрайнини нямат нищо общо със Сърбия”.
Това е голямата болка на официален Белград, а не някакви си „съображения за сигурност”, с които ни омайваше министър Цветанов. Защото, както отбелязва и Българската академия на науките и изкуствата (БАНИ) в своето обръщение от 14 септември т.г., след гражданската война Югославия се разпадна на пет, а по-късно – през 2007 г. – на шест републики.
Така Югославия престана да съществува като държавно правен субект! А съгласно международното право, подписаните от всяка държава, която престава да бъде държавно правен субект, международни договори губят правна сила.
След разпадането на Югославия, бившите републики на тази федерация не определиха правоприемник върху активите и пасивите й, както и на присъединената повторно през 1947 г. към нея територия – Западните покрайнини.
Територията, известна с името Западни покрайнини, днес обхваща общините Босилеград и Димитровград и части от общините Сурдулица, Бабушница и Пирот. По-големи български общности днес живеят още и в градовете Враня, Ниш, Белград и Нови Сад, както и в други места, където има български колонии, формирани от български градинари дошли в Сърбия през 19 век.
По официални сръбски данни през 1960 г. в Западните български покрайнини са живели 63 000, а през 2001 г. само 20 500.
Сърбия завзема тази територия през 1920 г., още преди да се произнесе международната разграничителна комисия и от тогава до днес тя провежда интензивна политика на национална асимилация, т.е. сърбизация на това население.
Всяка една от 6-те държави, появили се след разпада на Югославия, има равни права върху тази територия. Но тъй като други не проявиха интерес към Западните покрайнини, Сърбия мълчаливо ги присъедини в нарушение на международното право.
Защо в нарушение? Защото Република Сърбия няма документ за правоприемство, който би играл ролята на „нотариален акт”, за тази територия.
След този акт на присъединяване, сръбската дипломация очакваше някаква реакция от страна на България. Никое българско правителство през последните две десетилетия обаче не реагира. А България има пълно право да предяви претенции по въпроса за статута на Западните покрайнини пред Хагския съд, както самата Сърбия направи това по отношение на бившата нейна провинция Косово.
Още повече, че съгласно Лисабонския договор, за да се приеме една държава в Европейския съюз (ЕС) тя трябва да уреди всички висящи въпроси в отношенията й със своите съседи! А съвсем неотдавна Брюксел открехна пред Белград вратата за започване на преговори за членство в „Клуба на 27-те”.Така че неистовият страх на Сърбия да не би България да поиска да й бъдат върнати неправомерно владените от нея Западни покрайнини, а не друго, я накара да свали овчата кожа, с която се бе наметнала, и да покаже нрава си!
При управлението на сегашното правителство обаче „опасност” София да се задвижи по въпроса за Западните покрайнини няма.
Само ще припомня, че лично външният министър Николай Младенов декларира пред своя сръбски колега в Белград, че България „безусловно” ще подкрепи Сърбия за приемането й за член в ЕС. А по-късно българският парламент подкрепи първия ни дипломат и тази позиция намери поддръжка и от премиера Борисов.
И това положение не може да промени никакъв ултиматум на Сидеров към ГЕРБ, колкото и „люто” да звучи в ушите на обществото ни.Впрочем, цялата акция на „Атака” е доста странна. Както отбеляза в словото си пред Паметника на незнайния воин зам.-председателят на ВМРО Ангел Джамбазки, на Волен Сидеров „не му е работа да ходи в Босилеград”.
По думите на Джамбазки това, което Волен Сидеров прави, е работа на една партия в опозиция, а не подкрепяща управляващи. Работата на Волен Сидеров е да изказва позиции в Народното събрание, категоричен бе воеводата.
Въпреки всичко, задържането на Волен Сидеров и хората му на границата не е правилно. Самият Ангел Джамбазки многократно е бил спиран там. За това няма как да не се съгласим с казаното от него, че: „Много е жалко, че България като страна-членка на ЕС, не може да наложи своята воля над Сърбия.”А това означава, че Белград ще продължи да ни демонстрира вълчия си лик винаги, когато реши, че „застрашаваме сигурността му”!
Източник: Нюз.бг
