Аз, българинът от Македония

Из записките на Здравко Здравески в Прилепския затвор
Източник: „Факел“
29.04.2009 г.
Днес за мен е специален ден, очаквам от Скопие да дойде и да ме посети г-н Спас Ташев, шеф на Българския културно-информационен център в Македония. Тук, в затвора, си имам български книги, които старателно крия от надзирателите (ако ги намерят, не знам какво ще се случи с мен). Понякога ги давам за прочит и на други затворници – на онези, които се интересуват от българската ни история, за която в Македония никой не смее да говори – история, която не се изучава в училищата. Да не говорим, че в страната ни няма нито една българска медия, вестник или организация.

Тук, в затвора, на рецидивистите им е интересно всичко, което е забранено. Не познавам тяхната психология, но забраненото толкова много ги привлича, че умират от желание да правят нещо скришно. Аз се възползвам от това и ги карам да четат български книги, но и да ги вардят като очите си от надзирателите, за да не ги спипат. Една част от затворниците за пръв път срещат четиво за историята и политиката. Някои доста бързо проумяха истината, посрещнаха с любопитство аргументите и фактите, но в момента, когато осъзнаваха какво знаят за родната ни история и какво пише в моите книги, следваха купища въпроси: какви сме, кои сме, българи ли сме или „антични“ македонци, откъде сме, дали това, което пише е вярно. Следваха дълги дебати.
Будувахме до късно през нощта, минавахме по няколко пъти различни периоди от историята. Някои така и нищо не прочетоха от книгите, но ги вземаха, за да ги скрият от пазачите, като по този начин си мислеха, че правят нещо значимо, че правят нещо, с което успяват да изиграят надзирателите.
Е, толкова успях с рецидивистите, те са тежък случай, с тях трудно може да се направи повече. Тях не ги е грижа кои са. Интересуват ги само лесно придобитите пари и краткото щастие, които имат с тях. Имаше още една малка група затворници, които познаваха корените си и обичаха да четат българска книжнина. Жалко: те бяха твърде малко. Знаех, че някой от тях може един ден да ме предаде на затворническата управа. Ако ме бяха предали – не знам какво би се случило с мен.
Как ли изглеждам в очите на онези, които ме познават? Едни може би ще са съгласни с това, за което се боря, други биха го използвали срещу мен, но повечето от познатите ми сигурно си мислят, че съм се залутал в някаква утопия, за някакво си обединение, което няма да стане. И че не е възможно никакво връщане на историята, че моята цел е непостижима, че съм жертва на собствените си мечти.
Знам, че постъпвам правилно; убеден съм в бъдещото обединение на двете части на Майка България. Надявам се да съм жив, когато всички заедно ще докоснем свободата. И тогава ще имам възможност да застана срещу националните изменници и им хвърля в лицата цялата истина, да извадя лъжите им наяве, да им поискам сметка за онова, което днес правят.
Сигурен съм, че Бог винаги е бил на страната на истината и че с неговият благослов ще постигнем тази цел. Знам, че един ден моята истина ще дойде. Ще дойде, ще сграбчи за косите, и ще вдигне във въздуха всичките ми неприятели – враговете на българщината.
Седя в столовата на затвора и чакам надзирателят да въведе г-н Ташев. Идват и с моя гост седнахме да поговорим. Нямахме възможност да си кажем всичко, което искахме, защото разговаряхме в присъствие на двама надзиратели. Това посещение много ме зарадва, защото разбрах, че моите хора, българите, са с мен и че ще ми помогнат, ще ме подкрепят. Но след идването на г-н Ташев дните ми в затвора станаха истински ад.
07.05.2009. Затворът в Прилеп
Минаха вече няколко дни, откакто изтече присъдата ми, а аз съм още в затвора. Съпругата ми, горката, изпрати десетки молби до всичките възможни институции: до съда, до президента на страната, до Съдебния съвет, до Народния правозащитник. Повече от парите, които изкарва, вместо за хляба на децата ни отиват за хонорари на адвокати. Но всичките ѝ молби или получават отрицателни отговори със стандартни обяснения, или изобщо не получават никакъв отговор. И тя, и аз поискахме среща с новия директор на затвора Драган Пенков, враг на българщината и тиранин на затворниците. Не успяхме да осъществим тази среща. Ала ето че днес случайно се разминахме в приемната на затвора и успях да го питам за какво съм още тук, след като съм си излежал присъдата. Отвърна ми, че в затвора той е господ и че когато реши, тогава ще ме пусне – ще ме държи тук, докато сметне за нужно.
Преди да вляза тук вече бях излежал година и половина, докато чакам по мое настояване съдебния процес да се повтори. Според присъдата ми оставаше да излежа още 6–7 месеца от общо двете години и половина. Но директорът на затвора не признава периода, който вече бях прекарал в затвора. Разбрах, че има намерение незаконно да ме държи тук още година и половина. Каза ми, че това е законът за българите в Македония.
Не знам какво да правя: осъден съм за нищо на две години затвор и сега разбирам, че ще остана още почти толкова. Намерих възможност да се обадя по телефона вкъщи, бях на ръба на нервна криза: изнервен до крайност, търся помощ чрез съпругата си от Хелзинкския комитет за човешките права, от адвокати. Но тук, в сегашната Македония, властниците могат,когато си пожелаят да те унищожат, за тях демокрацията е непознато животно. Обадих се в няколко медии, но не знам поне една от тях да е дошла в затвора.
Връзката ми със света бяха само разговорите с жена ми Добрила: по едно обаждане на две недели. И когато, макар и толкова рядко, се чувахме, винаги си говорехме едно и също – за мръсната система в Македония, за лабиринта, от който няма изход и който се нарича правна система. Нямаше нито една институция, която да ми съдейства. Адвокатите, от които жена ми беше потърсила помощ, в началото проявяваха силен интерес, казваха, че всичко случващо се с мен е незаконно, че е достатъчно само едно оплакване в съда и нещата ще се оправят, че не може да става въпрос за грешка, защото такава грешка съдът не може да си позволи, обещаваха, че за няколко дни ще ме освободят от затвора. И само след дни същите тези адвокати, без никакво обяснение, един подир друг започваха да отказват да работят по проблема, внезапно губеха интерес към делото и се разбягваха като изплашени мишоци, както бяга дявол от кръст. Дали е възможно службите да ги подлагат на натиск, дали ги заплашват, след като в началото всички са изпълнени със самоувереност, а след дни до един вдигат ръце и се отказват, връщат парите, защото не са си свършили работа? Дали не прекалявам в подозренията си, че УДБА дърпа конците на цялата обществена система: от полицията до съда и правителството.
След посещението на г-н Ташев всички от затворническата управа започнаха да ме наричат с най-мръсната за тях дума: „българин“. И преди това така се обръщаха към мен, но сега станаха адски агресивни и невъздържани. Започнаха свободно да ме псуват и надзирателите, и офицерите, започнаха без никаква причина да ме бият и най-редовно да ме затварят в карцера. Без никакви поводи, просто така!
Дали това тук може да се нарече демокрация, дали човек може да се чувства такъв, какъвто е, дали е престъпление да бъдеш българин, да бъдеш толкова свободен в самоопределението си, както е всеки ром, сърбин, албанец, турчин или влах? Защо си им трън в окото, когато споменеш нещо българско, защо на никого не му пречи сръбската музика, албанските знамена, политическите партии на другите етноси, които имат претенции към Македония, а им пречи всеки, който се нарича българин и защитава българското си самосъзнание? Как може да се отрича присъствието на българския народ, който от веки веков живее тук, в Македония, и който винаги е бил мнозинство спрямо тукашните сърби, гърци, турци, власи, цигани, който има съзнание за историята си, за себе си, знае кой кой е и какъв е, защо хората от моя мирен народ, честен и трудолюбив, трябва да бъдат дискриминирани и потискани, защо той няма право на политически сдружения, граждански организации, защо е без право да чете литература на собствения си език, да има свои медии, читалища и училища?
Аз знам от какво се страхуват. Страхуват се от обединението на хората със съхранено българско самосъзнание и от възможността това обединение да поиска чрез референдум обединение на Македония с България. Започнаха непрестанни провокации, отвсякъде ме псуват, посрещат ме с враждебност, измислят всякакви причини, целящи да ме вкарат в карцера, наречен тук изолатор, търсят повод отново да ме пребият. Търпението ми вече е на ръба, нямам възможност да се обаждам на близките си; единственото, което мога е да изпращам писма до институциите и да търся правата си – макар че писмата ми се четат от управата на затвора и само ако тя благоволи излизат от тук.
10.05.2009. Затворът в Прилеп
Денят започва по един и същи начин – по затворническите правила. Правила ли казах? Та тук въпреки забраната се внася голямо количество дрога, разбира се, с разрешението на пазачите, а на семейството ми забраняват и храна да ми донесе.
Тук, в затвора, за всеки важат различни правила. Охраната е толкова корумпирана, че за пари е готова и душата си да продаде. Някои затворници от рано сутринта до късно през нощта са непрекъснато дрогирани, не знаят какво вършат. Чудя се как да се справя с тези типове, заобиколен съм само с такива хора, които не стават вече за човеци.
Всички тук са се превърнали в очи и в уши, дебнат да чуят и да видят всичко, което се случва по света и в страната, така че информация не ми липсва. Доколкото мога през медиите, които са ни позволени, следя събитията, анализирам политическото положение. Медиите се занимават с всичко друго, но не и с истината. Няма обективно информиране, държат хората в медиен мрак. Македонските медии непрекъснато съдействат на полицията, обявяват арестуваните за виновни, още преди да е приключило разследването, преди „виновните“ да бъдат осъдени. Те умело спекулират с постъпките на правителството, лъжат хората, че в Македония всичко е наред, че няма криза, че всичко функционира, както трябва. Занимават се с всякакви клюки, с бомбастични новини за новите кофи за боклук, внесени от Китай, но си затварят очите за това, което реално става в Македония. Нито дума за правата на гражданите, нито дума за бездната, в която пропада страната. Известен факт е, че и малкото на брой медии в Македония до една са под контрола на правителството. Затова, въпреки десетките ми сигнали, нито една медия не посмя да се заеме с моя случай. Не са ми позволени нито посещения, нито колети, а храната в затвора е помия, която и свините няма да ядат.
Опитвам се да не привличам вниманието на тъмничарите, защото тук съм прогласен за български шпионин и внимавам да не си създавам допълнителни проблеми, защото това може да ми коства и живота. А когато ме наричат българско куче, ужасно ми се иска да им се изсмея в лицето. Само двама души от надзирателите ми симпатизират, помагат ми; смятам, че са наши хора, но работата им не им позволява да го показват. Те тайно ми снабдиха с джиесем и сега мога да говоря със семейството си, да търся съдействие от международните организации за човешки права. След няколко дни очаквам посещение на представители от Хелзинкския комитет.
Вече изпратих писма до Европейския съюз, в които описах дискриминацията и терора, които търпим аз и няколко други затворници, но не знам дали писмата ми изобщо са излезли от затвора или стоят в чекмеджето на управителя. Вече съм изпратил писма до всички македонски институции, до холандското посолство и лично до американския посланик в Скопие Филип Рикер.
Надзирателите се питат какво пиша и много често, докогато не съм в килията, влизат и четат, ама нищо не разбират. Чудят се какво правя и са ми много ядосани. Вчера ме повика на разговор възпитателят, в чиито задължения влизат социализацията на затворниците. Този възпитател е бивш затворник, осъден за изнасилване на малолетна. Нито е психолог, нито социолог – обикновен учител, педофил при това. Защо работи тук, не знам – това не е детска градина, затвор е. Този човечец е готов на всичко, за да си подхрани егото, обича, докато говори, да говори глупости, стоящите пред него да мълчат чинно. Много обича да обижда, да псува и да нахлува в интимния ти свят. Срамувам се да опиша отвратителните му изрази и фрази. Оживява се единствено, когато крещи, особено, ако му падне някой страхливец. Измъчва го с мръсотии по всяко време, когато си поиска. Такъв тип на такова работно място е истинска беда. Да ви сложат за възпитател някой, който е лежал с години в затвора за склоняване и насилване на малолетни деца! Но той не е единственият, който работи тук и въобще не е за това!
Поводът да ме извика на разпит беше моят отказ да изляза в градски отпуск на 1 май, Денят на труда. Казах му, че това не е мой празник, че не го празнувам като такъв, че съм го прекръстил от Международен ден на труда в Македонски празник с комунистически девиз: „Крадци и рецидивисти от всичките страни – обединете се!“ Това ми звучеше по-вярно.
Днес към 9:35 ч. дойде инспекторът Гоце от Държавна сигурност да ме пита как съм. Гоце е един от по-младите служители в службите на УДБА и беше включен в екипа на Видан. На Видан беше възложено да води разследването ми, след като предишният, Гарески, се пенсионира. Двамата винаги бяха заедно, струваше ми се, че никога не се разделят. Постоянно ми бяха зад гърба, душеха и ми дишаха във врата, без да се крият, виждах ги навсякъде. В началото ми се правеха на големи приятели, мислеха ме за глупак и смятаха, че бързо и лесно ще приема приятелството им. Но вече бях се напарил от поредица предателства, и то от все уж най-големи приятели, в които най-много вярвах. Бях осъзнал, че захванеш ли се с политика, вече нямаш приятели. Всеки от тях може за едно зрънце полза и да ти нахлузи примката на шията.
Гоце уж беше овладял методите на мегамеханизма, наречен УДБА, но доста елементарно ги прилагаше, виждаше ми се доста глупав, за да работи в службите, може би, защото беше лепка, която навсякъде сподиряше Видан. Неведнъж съм го виждал пиян като талпа, толкова пиян, че не може дума да изговори. Сигурно попаднал в службите по грешка или е имал яки връзки, за да го допуснат до такава длъжност. Всички в Прилеп говореха, че се хванал с местните иманяри и се занимават с контрабанда на ценни антиквариати, изнасят ги нелегално от Македония в чужбина. След година се разбра, че всички приказки по негов адрес са били верни, защото накрая свърши в затвора.
Но преди да го пратят в дранголника, непрекъснато се въртеше около мен, разведряваше ме с шеги, проявяваше загриженост и съчувствие, разпитваше ме дали съм подал молба за помилване, мислеше, че му имам доверие, но аз отдавна много добре знаех, че това е лицето, на което е възложено да ме следи. По едно време ми каза, че някой инспектори от УДБА и ДБК за са завършили магистратура като тема на дипломните  м работи са техните оперативни разследвания и съдебните дела, които са водени срещу мен.
И тук, в затвора, не ми дават мира, и тук службите са намерили начини да ме тормозят. Защо си пускат пипалата и тук, след като не съм на свобода и няма как да бъда опасен, нито заплаха за тях? Какво мога да направя от затвора? Защо отново ми пробутват вече познатите ми методи, типични за по-опитните им колеги? Ами трябва да си много глупав, за да не се досетиш какво искат от теб. Слухтят и ме дебнат само заради това, че съм българин, че не крия, че съм българин, дразнят се, мразят ме, че говоря за българщината.
Толкова ли са силни думите ми, та от преди толкова години ме провъзгласиха за антидържавен елемент, толкова ли са опасни, че се страхуват да не заразя с патриотизма си и затворниците? Не ме оставят на мира, защото знаят, че какво и да сторя тук, в затвора, то ще бъде свързано с българската кауза, макар че съм под постоянно наблюдение и контролират всичко. Та нали съм само един обикновен, малък човек, българин от Македония, скромен, без особени претенции, който силно мечтае да бъде свободен, да говори онова, което мисли. Да не крие, че се чувства българин. Всичко това ми е повече от потребно, то е по-силно от страха. По-силно е, въпреки че зная: в крайна сметка те ще се опитат на всяка цена да ме прекършат и ако не успеят да се справят с мен, ще посегнат върху моето беззащитно семейство.
Днес успях чрез мобилния телефон да се свържа с „Радко“. В Македония това е единственото българско сдружение, което не е легитимно, защото властта отказа да го регистрира, но въпреки това съществува. Надявах се, че чрез „Радко“ светът ще узнае как държавните институции постъпват с българите в Македония, за какво биват съдени и затваряни при рецидивистите. Надявам се, че един ден да мога да представя моят случай пред европейските институции, пред обществените защитници на човешките права. Исках да информирам света за всичко онова, което се върши тук. Продължавам да търся измежду затворниците единомишленици, с които да алармирам европейските депутати за това какво става с демократичните правила в една страна кандидат-член за ЕС.
Днес ми се обади моя побратим Любе Бошкоски, който също по политически причини бе в затвора. Бе там цели 4 години, а и аз не зная още колко време ще ме държат затворен. Любе знае по-добре от всеки друг какво е да ти отнемат свободата само заради това, че мислиш различно от властта, че искаш да ти се спазват гражданските права на българин. Радвам се, че Любе ще ме посети. Обадих се и вкъщи, там нещата не са добре, няма пари за храна, токът е изключен. Добрила много се зарадва, че Любе ще дойде да ме види.
19.05.2009. Затворът в Прилеп
В затвора се събрахме доста от „Лъвовете“, вече сме 6 или 7 от различни подразделения – и всичките осъдени основно за измама. Нормално. Това е най-лесният начин да ти спретнат някакво обвинение, съшито с бели конци, най-лесно бе да намерят някой да те обвини за нещо си и да започне да те съди. По принцип службите нямат проблем да намерят двама или трима души, техни хора, които срещу заплащане да свидетелстват в съда и без никакви доказателства да те вкарат в затвора. Когато те съдят по политически причини или подбуди, тогава за македонския съд нямат значение нито липсата на аргументи, нито отсъствието на доказани факти, тогава се работи само по нареждане от службите. Така всеки политически враг може да бъде дамгосан с присъда за измама и от идеен опонент да стане криминален елемент.
Днес, за да си разнообразя всекидневието, реших да анализирам живота и поведението на онези тукашни затворници, които са все бивши „Лъвове“. Докато тези мъже рискуваха живота си в битките срещу албанските терористи, докато защитаваха Македония, те бяха героите на страната, докато в един момент тази същата Македония ги обявява за престъпници и ги хвърля в затвора, или просто методично ги избива.
Това ли е благодарността към героите, това ли е заслуженото им възнаграждение? Така ли трябва да бъде? Защо ВМРО-ДПМНЕ, партията, която е на власт, има наглостта да даде амнистия на терористите, а героите и защитниците на Македония да вкарва в затвора с лъжливи обвинения? Защо към албанските затворници, участвали във войната срещу нас, виждам по-голямо разбиране? Сигурно заради това, че се борихме за националното си самосъзнание, но всеки за своето. Разликата е в това, че аз искам да съм българин в родната ми Македония, а те искат да бъдат албанци в моята родина, в моята българска Македония. Е, не става така, не мога да се съглася, трябва да се намери друго решение!
Постоянно мисля какво прави този идиот Груевски и накъде води народа. Тури ни в една и съща кошница с албанските терористи, макар че ние се бихме на живот и смърт срещу тях, сега пък сервира измислени факти и доказателства, че сме били македонци и като такива сме били наследници на Александър Велики – лъже народа и го манипулира без капчица срам.
От 1991 г., след като Македония стана независима република, историците ни се втурнаха да променят историята. Това може да си го позволи само луд човек, да започне масово да се фалшифицира миналото. И в резултат сега децата ни учат, че са древни македонци, които нямат нищо общо с българите.
Опитват се да направят един нов народ! По въпроса за съществуването на древните македонци (потомци на Александър Велики или Александър Македонски, както обичат да го наричат) е създадена експедиция, която с парите на българите данъкоплатци е изпратена в някакво село в Пакистан, за да проучи и събере доказателства, че там живеят нашите братя, също преки потомци на Александър.
И за бъде комедията пълна, участниците в тази експедиция сега ни говорят, че пакистанците са народ идентичен с нас, македонците. Срам, голям срам. Вече не се учудвам на какво е способен всеки, който иска да създаде нещо, което никога не е съществувало. Дори и в Македонския исторически архив вече не може да се намерят оригинални документи, не знам къде са и дали са там или наистина ги няма.
Вместо да вървим към интеграция с България, вместо да бъде обединена, а не разединена на две, тези политици продължават сръбския комунистически възглед, който целеше да изтрие националното самосъзнание на населението и да му вмени нова, някакво си македонска идентичност. Но нима Гоце Делчев и Левски, Ботев и Даме Груев са потомци на Александър? Цял свят им се смее. Къде са темелите, върху които е изградена ВМРО? Никола Груевски ги унищожи!
Иска ми се един път и моят намъчен народ да живее добре и да знае, че е собственик на своето. Иска ми се да възкръсне истинската ВМРО, тази на Иван Михайлов, за да постигнем целите си. Какво правех и какво градих пред целия мой живот, та един идиот за един мандат да унищожи всичко?
В затвора едни си отиват, други пристигат, само аз оставам. Всеки си знае точно кой ден свършва наказанието му, кога ще бъде освободен и си брои дните. Само аз, ако ме попитат, когато ще излезеш, не знам какво да кажа. Наказанието ми, според присъдата, отдавна е изтекло, но не мога да си обясня защо още съм тук. Някои се чудят, други се смеят и не вярват, трети се опитват да ми помогнат, ала нещата си остава същите.
В килията сме 5 човека, 5 легла и 5 шкафчета, които нямат ключове. Нищо не може да се опази – ако изляза за малко, макар и само до тоалетната, веднага някой влиза и отмъква всичко, което намери. Един шампоан не може да се опази, пък да не говорим за друго. Тук всичко се продава за няколко цигари или един телефонен разговор. Някои от затворниците имаме мобилни телефони – донесени от вкъщи или купени тук, крием ги и ги вардим като зениците си, за да ги ползваме при нужда. Моят телефон е пъхнат под паркета, до крака на леглото, за да не бъде открит от металотърсача при поредната проверка. Опитвам се да завържа разговор с някой от затворниците, но трудно се намира такъв. Тук може всеки може да ти бъде голям приятел, ако искаш да си облекчиш душата пред него, но на следващия ден, ако имаш нужда от нещо, той вече не те познава.
27.07.2009. Затворът в Прилеп
Денят е понеделник, ден, който минава както всички други тук, в затвора: монотонно и скучно, особено, ако не си намериш някакво занимание. От сутринта си мислех какво да предприема, защото и вчерашният ден, и вчерашната неделя, пак се разминах със свиждането (старая се да не мисля за това, как всеки уикенд чакам да пуснат някой от моите да влезе при мен, за да ме види – и всеки път никой не дохожда).
Обадих се вкъщи да питам как са; жена ми плаче, обляна в сълзи: вчера била дошла да ми донесе храна и цигари, а дежурният офицер взел храната и пред очите ѝ я хвърлил на кучетата, а цигарите не ѝ ги върнал. Тя се разгневила, реагирала на идиотската му постъпка, а той пред всичките, които чакали да ги пуснат на свиждане, започнал ѝ да крещи и да я блъска към вратата с думите: „Марш оттук, кучко българска, мърша такава, марш навънка, събирай си копелетата и се махай навън!“
Започнал да я псува, да я нарича с отвратителни думи, които не искам да повтарям. Съпругата ми едвам успяла да удържи големия ми син, да не направи инцидент. Детето искало да се бие. Добрила ми каза, че ще продължава да идва всяка неделя на посещение, пък нека я връщат. Опитах се да я успокоя, да я убедя да не се ядосва, че по-добре е да не идва – така и така няма да я пуснат.
В гласа на жена ми усещах ярост, бунт и бяс, хем инат, хем безпомощност, усещах бликащ плач, но и голяма сила – каза ми, че ще продължи да идва в затвора, макар и само за да ги нервира, да ги дразни, за да им се изсмее в лицето. Не можех да разбера какво става с жена ми, никога не бях я виждал толкова бясна и никога не бях чул да обижда някого, както ми говореше сега. Толкова ли я измъчи този начин на живот, че е успял да пречупи духа ѝ, да я извади от равновесие, та тя никога не е плакала, тя е толкова горда и силна жена, която и в най-тежките моменти винаги е запазвала самообладание. Този път не можах да я позная.
Следобед реших да отида до импровизираната зала за спорт, да направя тренировка, да си излея яда. Там заварих офицер с двама души, които не познавах, които виждах за пръв път. Не бяха затворници, защото тук не сме толкова много, всички се познаваме, а и ако дойде нов, още в столовата веднага го разпознаваме.
Тия двамата веднага ме нападнаха, нахвърлиха се върху мен, без никакъв повод започнаха да ме бият. Паднах на пода, свих се, за да си защита главата и стомаха, а те не спираха да ме ритат, да ме псуват и да ми крещят: „Българин си, а? Българин си… майната ти българска, обаждаш се по медиите… Сега ще ги видиш едни медии… Е, сега ще видиш и свиждане, и всичко… чакай да видиш…“
Не знам колко дълго ме ритаха – докато ме пребиха. По едно време спряха да ме ритат и псуват и си отидоха. Едва успях да се изправя на крака, цялото ми тяло ме болеше, дотътрих се до вратата и един затворник ми помогна да стигна до килията си и да падна в леглото. Не знам кой ми се притече на помощ – едното ми око беше напълно затворено, синьо и  подуто, от устата ми течеше кръв, не можех да мръдна – цялото ми тяло беше в кръвоизливи, а в главата ми ехтяха гадни псувни.
Така лежах не знам колко дълго, по едно време дойде лекарката на затвора, прегледа ме, сложи ми студени компреси и ме попита: „Кой те би, бе Здравко, защо… Виж какво са ти направили…“ Казах ѝ, че не знам кои са, но знам за какво ме пребиха – затова, че съм българин и че си искам правата. Лекарката беше младо момиче, току-що дипломирано в Медицинска академия в София, българка по душа, с българско гражданство и българско самосъзнание. Горката, беше от бедно семейство, работеше за едната заплатата, за да помага вкъщи. И затова ѝ се налагаше да премълчи, ако някой я попита за българската ѝ националност, тя само пред мен си позволяваше искрено да говори. Милата, беше готова винаги да помогне на всеки и затворниците я обичаха, защото беше много приятна и интелигентна.
След като ме наложи с компреси, тя ме предупреди, че някой е вкарал в затвора лепонекс – много опасен невролептик, който, ако ти го сложат в кафето или в чая, може да заспиш и да се събудиш чак след 60 часа. Предупреди ме много да внимавам. Горкото дете, беше толкова добричка, съчувстваше на всеки. Не ме бият за пръв път, но тук, в затвора, ми е за пръв път. Иначе всеки ден чувам, че пазачите пребиват някой. Останах няколко дни на легло, много трудно ставах и едвам ходех. Вкъщи нищо не разбраха, нищо не им казах, не исках да ги тревожа, и без друго си имаха доста притеснения, с които трябваше да се справят всеки ден.
Днес стана от лошо по-лошо. Обадих се на жена ми и разбрах, че са я изгонили от работа. Причините са ясни: аз, ние, нашата българщина. Извикал я шефът ѝ и ѝ казал, че е разбрал, че сме българи, че аз съм в затвора, защото работя за българските служби, че съм работил срещу македонската държава, че той не иска да си има проблеми, дал ѝ заплатата и я уволнил.
Сега от един станаха два проблема: как ще се справят с новата беда? Надявах се, че Добрила, както винаги, ще се справи, ще намери друга работа, а какво ли друго можех да направя освен да се надявам на нея? За всеки, който е принуден да работи по повече от 12 часа на ден за едната минимална заплата, винаги ще се намери работа. Жена ми е силен и много упорит човек, животът ѝ я е научил да гледа само напред, непрекъснато да се бори, няма пречка, с която не може да се справи.
Умувах кой може да е наговорил тези неща на бившия ѝ вече работодател и логичният отговор бе: службите. Те не от вчера ме преследват, те ме тикнаха в затвора, техни хора ме претрепаха. Сега погнаха и семейството ми, няма ли поне него да оставят на мира, малко ли съм им аз, та и тях тормозят?
Защо продължават да ме преследват, какво искат от нас само заради това, че сме българи? Това не е наш избор, такива сме си родени, може би искат да изтръгнем родните си корени от душите си? Аз и без корени в душата си пак ще съм българин, и пак най-мили ще са ми моето българското слънце и въздух. И да ме бият, и да ме измъчват, тяхната няма да е. Душата ми дори да вземат, пак ще живее българското ме семе в душите на децата ми, те ще продължат да го носят в себе си.
16.08.2009. Затворът в Прилеп
Днес се събудих от остра болка в корема. Един затворник ми прошепва, че съм спал три дни, без да се събудя. Докторът на затвора го няма, бил в отпуска за десет дни. Затворниците са искали да повикат линейка, ама директорът не им позволил, казал им: „Няма да викам линейка за това куче, по-добре да умре!“ Сигурно някой ми е сложил в кафето лепонек, но слава на Бога, събудих се. Когато ми стана по-добре, дойдоха и ми казаха, че ме търси директорът. Много пъти досега към искал да ме приеме, но той не искаше и да чуе за мен.
Влязох в кабинета му, не ми позволи да седна, а останах прав през цялото време, а разговорът ни вървеше в странна посока. Каза ми, че при него има цяла купчина мои молби, оплаквания, протести и че всичките ги е чел. Съобщи ми, че имам право на два месеца веднъж да бъда пускан за един уикенд вкъщи и че през годината ми се полагат 20 дни отпуск. Но добави, че за мен този правилник не важи. После започна да ме обижда и да ме провокира. Заяви ми, че нямам право на телефон, на лекарски преглед, да бъда благодарен и щастлив, че имам право да ям и да дишам. Каза ми, че няма да говори нито с моят адвокат, нито че ще допусне да се надхитряме, че няма да допусне да изляза навън дори и за един час, за да нямам никаква възможност да говоря за политика.
Накрая ме предупреди, че докато съм в затвора, колкото и дълго да стоя тук, ще трябва да се наричам македонец. Колкото и да ми беше зле, колко и оскърбителни да бяха думите му, изведнъж ме напуши смях, споходи ме желанието да му се изсмея. Той ще ми каже как да се наричам! Да не съм у дома му, та такива да ми ги приказва, смешник…
Господин директорът беше забравил, че извън затвора има организации за Защита на човешките права, които не са му партньори, нито негови, нито на директора Драган Пенков. Нападаше ме с хамалски псувни и най-грозни думи, обиждаше ме на националност, ругаеше майка България, съобщи ми, че знае неща (преди време ги бях споделил с един, когото мислех за приятел; беше ме наклеветил и разказал всичко, което е чул и видял – сигурно за да изкара няколко дни вкъщи или да му бъдат разрешени няколко телефонни обаждания).
На края на разговора (при този „разговор“ през цялото време мълчах) той ме заплаши, че ако в бъдеще чуе още нещо за мен, ще ме накара да съжалявам, че съм жив, че лично той ще превърне живота ми в ад. Разбрах, че наистина е озверял и едва се въздържах да не кажа нещо, за което със сигурност после щях да съжалявам.
Тази нощ на смяна са мои хора – Миле, Горе и Дарко, и тримата добри хора, патриоти и родолюбци. Бяха на различна възраст: първите двамата бяха малко по-възрастни от мен, а Дарко по-млад, но много разбран човек. Те са читави мъже, интелигентни и културни, с човешко отношение към всеки. Често си говорехме, че животът е колело, което се върти и може ту да си горе, ту да си долу, никой не знае утре какво те очаква. Тримата са единствените от персонала, които са нормални хора, изпитващи съчувствие и състрадание.
В началото на книгата обещах, че ще пиша само истината, но не искам тази истина да навреди на онези, които ми помагат, които ме уважават. Ако тази книга някога бъде издадена в Македония, повече от сигурно е, че веднага ще бъде забранена, докато на власт е Никола Груевски, така че мога свободно да говоря за моите приятели. Миле, Горе и Дарко са служители в затвора, единствените, които имат човешко отношение към затворниците. Много пъти, когато имах нужда от нещо, те минаваха през вкъщи и ми го донасяха, знаеха, че имам мобилен телефон и не ме издадоха, те тайно изнасяха от затвора моите записки, предаваха ги на жена ми. Те ми осигуриха лекарствата, които ме бяха необходими, те тримата винаги когато имаха възможност, помагаха – и не само на мен.
Веднъж ми позволиха да използвам техен телефон, а в затвора това никак не е дребна работа. През нощта, след като вратите на килиите бяха заключвани, те ме викаха при себе си, отивахме в стаята за дежурства и там до късно си говорехме по теми от политиката, за ВМРО, за Иван Михайлов. Те имаха информации за заговора срещу мен, споделиха, че директорът Драган Пенков е пръв враг на българите и не иска и да чува, че съм българин. Така си крия записките, че да не могат да ги намерят и да ми ги вземат, но вече не ми дават хартия, казват, че не е за хабене, а за писане на молби, така че сега доста трудно намирам върху какво да пиша. Става ми все по-трудно, не мога да ям и да спя, отслабнах повече от 20 килограма, трудно се движа, непрекъснато тялото ме боли, почвам да си мисля, че ще умра, преди да дочакам милостта на властта: да ме пуснат от затвора.
01.09.2009. Затворът в Прилеп
Днес е рожденият ден на Дамян, на малкия ми син, а утре е на по-големия – Филип. Те са на 14 и на 16 години. Тези два дни трябва да съм щастлив, да се радвам за децата ми, но мен ме коси тъга и притеснение. Искам да ги прегърна, да ги целуна, да съм близо до тях, да сме заедно вкъщи. А съм пак в този затвор, в същата килия, сгънат като мишка, както никога не съм бил, търся у себе си утеха и спокойствие. Когато човек е далеч от това, което обича с цялото си сърце, любовта му става още по-голяма. Толкова много ми липсва семейството и толкова много ми липсва свободата, само да изляза оттук и отида в България (не знам как, нямам паспорт, но все някак ще успея). Ще им потърся сметка за това пребиваване в затвора! Уведомих всички институции за Защита на човешките права, но отникъде няма отговор. Нарушават се основните ми човешки и граждански права, правото на националното ми самоопределение, на език и култура, на свобода. Отговор на писмото, което адресирах до Народния правозащитник, пристигна след 3 месеца. В него пишеше, че трябва да изпратя молба до Министерството на правосъдието, в която да се оплача от Върховния съд. Това вече го бях направил, при това много, много отдавна – отговор нямах. На писмото ми до президента Цървенкоски, в което описах моя случай и поисках справедливост, също нямам отговор. Жена ми непрекъснато се обажда във Върховния съд, за да пита какво става с молбата ми, която е подадена преди една година, но и оттам нищо черно на бяло няма. Вече две години чакам да бъда парично обезщетен заради незаконното ми уволнение от работа, но си оставам само с очакването.
Работи ли някой правозащитник в тази страна или ако влезе човек в затвора се смята, че той не се нуждае от нищо, че животът за него е свършил? Дали всеки, който е българин, роден от татко българин и от майка българка, е по-лош или по-добър, по-малък или по-голям от другите? За какво ме сочат с пръст, защо не ме оставят на мира, ами ме притискат непрекъснато и ме тормозят? Понеже и днес за мен няма разрешение за посещение, за да не съм сам, в затвора ме посети инспекторът Гоце. Фин и любезен, както винаги, демонстриращ лицемерно съчувствие – веднага се досещам, че идва да научи някои работи, които не му се връзват, липсва му нещо в схемата.
Гоце е отскоро инспектор в службите, дадоха му тази работа и като начало да се учи върху моя случай; разбира се, направляван от по-старите си колеги, които отдавна ми дишат във врата. Гоце изразява съжаление, че съм тук, че не е трябвало да става така, и това, което днес се случва със съда не е почтено, няма ли кой да направи нещо в тази страна, бля… бля… бля. Това бяха думи, които бе запаметил наизуст, които при всяка наша среща ги повтаряше като папагал, а от друга страна, всеки път по един и начин се преструваше, че се мъчи нещо да промени, че иска правда за всички. Между другото подпитваше кой ме посещава, дали е ходил някой при семейството ми, дали някой им помага, как живеят моите, как се оправят финансово, на кого могат да разчитат. Малко по-късно вече бях сигурен, че уволнението на Добрила от предишната ѝ работа е по нареждане на службите, те са уплашили работодателя и той, ще не ще, така е постъпил. Жена ми каза, че се свързала по телефона с българското посолство в Скопие и е поискала среща с консула, но няма да може да иде на срещата, защото от новата работа няма да ѝ дадат почивен ден. Ако отсъства и един ден, ще я изгонят, а заплатата ѝ е единственият доход вкъщи. Писмено ще информира посолството за всичко, което правят с нас, и ще поиска от посланика да се заеме с нашия случай. Сложила е копия от необходимите документи, събрала е доказателствата и заедно с личните ни документи ги изпратила в българското посолство в Скопие с надеждата, че ще получи бърз отговор.
01.10.2009. Затворът в Прилеп
Днес в килията ми дойде надзирателят Мице, даде ми телефона и ми каза, че ме търси някакъв негов приятел. Беше човек, когото бегло познавах – някога му бях помогнал да си извади някакви документи. Бях въобще забравил, че някога с нещо съм му помогнал, но човекът бе запомнил, поговорихме малко и след това Мице ми даде стек цигари и поздрав от Столе, неговия приятел. Преди няколко дни в килията ни доведоха нов затворник, Рубин, познавах го от дете. Голям шегаджия, позитивен човек и разговорлив. Сега дните ми минават по-бързо и по-леко. Обаче забелязах промяна в съкилийника си Борче. Преди посещението на инспектор Гоце той бе, както обикновено, приятелски настроен, а сега постоянно подпитва нещо, интересува се от живота ми, разпитва за политическата ми дейност – все неща, за които никога преди не бе отварял дума. От надзирателите разбрах, че инспектор Гоце провел някакъв разговор с Борче, но и те не знаеха за какво. Съмнявам се, че Борче е започнал да докладва, че чрез него инспекторът се надява да разбере колкото се може повече неща за мен.
Днес се случи нещо, което може да се провъзгласи за Чудо в Кривосъдието, гаф на гафовете, шега на шегите. Казаха ми да отида в администрацията, където за мен имало някакъв документ. Първото, за което си помислих, докато вървях към администрацията беше, че е дошло помилването ми, ще ме освободят, дойде краят на мъките ми, някой най-сетне се е сетил, че гния тук незаконно и е поискал да се оправи тази грешка.
Дадоха ми документ от съда, за да се прикрие срама на съдебните органи, като с промяната на само една дата беше оправдан целия незаконен период, през който пребивавам тук. Не знам колко добре ще мога да обясня случилото се: документът е уведомление, че е извършена корекция на присъдата, корекция за година и половина, която досега излежавам незаконно, но сега се узаконява с този документ, който коригира и съобщава за някаква грешка.
Боже, помагай и ме пази от лудите! Прочетох документа сума пъти и не можах да повярвам на очите си, че тези там, горе, така са решили да оправдаят времето, през което незаконно лежа в затвора.
И не само това, ами ще трябва да гния тук поне още 10 месеца (стига, разбира се, да не им хрумне друга корекция). Чета, пресмятам, сравнявам документа с присъдата ми, макар че това е проста аритметика, всяко дете точно ще я пресметне.
Осъден съм на 2 години и 6 месеца, излежал съм една година и половина, а тук, до края на наказанието, трябваше да престоя само 9 месеца. Но ето че тези правосъдници, с някаква си корекция, ми дават още година и половина. Докато пристигне този документ, аз вече бях излежал половината от периода, който вече е „узаконен“ от корекцията. Та този, който е пресмятал, не знаел дори най-проста аритметични действия – събиране и изваждане. Жалко е, че трябва да остана в затвора още 10 месеца – разбира се, според това, което пише в този документ, но все пак се радвам, че вече пребиваването ми в затвора има някакъв краен срок, че вече знам кога ще изляза оттук – през юли следващата година…
Ядосан съм заради незаконния начин, по който ме държат в затвора, заради начина, по който въпреки всички морални закони се гаврят с човешките съдби. Мисля какво да предприема, за да променя това, което правосъдието извършва спрямо мен. Държа документа в ръката си и си казвам, може би е по-добре да си замълча и да изчакам, за да не извършат още някакво чудо, да ми лепнат още някоя и друга година.
Ама пак започва да гризе отвътре яд, че вършат абсолютно беззаконие. Вдъхвах дълбоко и решавам да се боря. Сега имам аргументи, имам документ, това е писмено доказателство за незаконното ми задържане в затвора, доказателство за нарушение на основното човешко право, правото на свобода, за незаконно отнемане на свободата и задържане в затвор.
Съставям план за действие. Най-напред правя няколко копия от документа и ги изпращам до всички възможни организации из целия свят, за да могат хората да разберат какво става в македонското правосъдие. След това, когато изляза оттук, ще започна съдебен процес в Съда за човешките права в Страсбург. Започнах да пиша писма, да слагам по едно копие от документа във всеки плик и с помощта на затворници, които излизат в градска отпуска, ги изпращам, където е нужно.
05.10.2009. Затворът в Прилеп
Днес се обадих вкъщи, разбрах, че се канят да ходят на помен – става една година от смъртта на тъст ми, бащата на жена ми. Обадил се бил някакъв журналист от сп. „Фокус“, искал да дойде, за да вземе интервю за това, което става с нас. Жена ми решила да не говори пред медиите, горката, от страх, че може да ми навреди, от страх, че може пак да я уволнят от работа.
Те не само мен, ами и цялото ми семейство държаха за гърлото, нямахме никаква възможност да противодействаме – аз се страхувах за семейството ми, те се страхуваха за мен.
Тогава разбрах, че всичко можем да направим, но само в момента, когато бъдем заедно и на сигурно място. Мечтаехме да намерим начин и да се махнем оттук, да отидем в България и след това, ако има възможност, да действаме за обединението между двете половини на родината ни.
Знаех, че няма да е лесно да постигна това, защото през 1995 г. ми беше взет паспорта и бях обявен за антидържавен елемент, т.е. беше ми забранено за дълъг период да пътувам в чужбина, но за тези неща ще разкажа по-късно.
В затвора нещата стават все по-зле, вече знам, че подставени лица на управата говорят срещу мен, много затворници вече нямат същото отношение към мен, обиждат ме заради българщината и каквото и да кажа, веднага го донасят на надзирателите; и все по-често се питам остана ли поне един, с когото мога да си поговоря, без да иде изпее какво съм казал…
Например Келеша, който е осъден за убийство на 15 години. В началото някак се разбирахме, но сега по всякакъв начин се опитва да ми навреди. Иска да се обадя на мои познати в полицията, за да му дадат нова лична карта с друг единен граждански номер. Явно този е луд – или се прави на луд, за да ме провокира. Все по-често ме викат при възпитателя, при социалния работник, при директора. Вече почти няма ден, без да ме викат за нещо, да опитват да говорят с мен. Всеки по свой начин иска да ме разубеди, че съм българин. На какво се надяват? За какво се занимават с мен? Какво им пречи какъв ще чувствам? Минавам по коридорите на затвора и все чувам някой да извиква: „Смърт на българите, майка ти шпионска българска!“
Преди дни ме извика надзирателят Зоран Кърстески, за да ме провокира, да изгубя контрол над себе си, да направя нещо, за да имат повод да ме хвърли в изолатора. Да намери причина да ме бие. Това е човек, израснал на село, прост, с ниска интелигентност и още по-ниска култура. Да чете за него е напразно губене на време. Най-обича да псува и говори гнусотии.
Обича да тормози затворниците, да им се подиграва. Изпитва адско удоволствие да ме нерви. Само аз си знам колко пъти едвам със се сдържал да не скоча и да го пребия. Но понякога си казвах: недей да им се гневиш, те сигурно имат заповед от службите да се държат така…
Вече и според закона мога да поискам помилване (но не е ясно за какво именно някой трябва да ме помилва): всеки затворник, излежи ли две трети от присъдата, по закон има право да поиска съкращаване на срока за наказание, да бъде помилван, да ползва предварителна отпуска.
Започвам да пиша жалби и молби за кой ли път и се надявам, че  този път ще има положителен отговор. Досега не съм получил нито един отговор, единствено от народния правозащитник. Последните дни се чувствам зле, коремът постоянно ме боли, имам главоболие и световъртежи, надзирателите ми дават лекарства, а ми става все по-лошо. Не съм сигурен, че прилагат терапията, която ми препоръча лекарката на затвора. Това утро почувствах силна болка в гърдите, която не спираше.
Лекарката ми каза, че трябва да ме закарат в болница, за да ми се направят изследвания, но за целта трябва разрешение от директора. Както винаги, такова разрешение няма да получа или за да го получа, ще трябва да чакам толкова дълго, че по-скоро болката ми сама ще мине.
Вчера затворник получи гангрена на ръката, опериран е, а не му разрешават да отиде в болницата, за да му почистят раната. Тук ни третират като улични псета, строяват ни като магарета по няколко пъти на ден, преброяват ни и пак в килиите.
Всеки ден ми дават различни таблетки, чудя се дали лечението е каквото трябва, защо хапчетата нямат един и същи цвят. Позволих си да питам дежурният за тази различна терапия, той ми отговори: „Знаеш ли – боли ме оная работа за твоята терапия!“ Вече колкото и да ми е зле, няма да пия никакви хапчета. Ще симулирам, че ги пия и ще ги изхвърлям. По-добре е да пукна от болест, отколкото да ме тровят с хапове.
Накъде отива тази страна, с тези хора, които я водят, как си позволих да попадна тук, на каква лъжа се гради македонското правораздаване, защо у нас не властва правото като условие за правова държава и правова система? Защо у хората вече няма никаква човещина?
След като имах толкова много възможности да живея някъде на спокойствие, защо се върнах в тази проклета държава, която ми унищожи живота и здравето? Дали си струваше това, което го направих за тази страна? Дали заслужавам да попадна тук, да се разкапвам в затвора, докато други седят в парламента? Един затворник ми каза: „Ех, Здравко, Здравко, вместо милиони да направиш, да си осигуриш децата, ти в затвора седиш. С твоята памет, с твоето име и с твоите заслуги някой гради кариера и прави пари, а ти само едно си знаеш – да бъдеш патриот. Знай, брате, от патриотизъм стигнахме дотук, където сме, аз поне крадох и затова съм тук, а ти какво си направил, нищо грешно не си сторил, а гниеш заедно с мен заради едното голямо нищо.“
Може би той е прав, ако бях станал престъпник и направил големи пари, щеше имаше и за кадията, и за валията, и щях да съм на свобода. Какво правя ли? Колебая се. Не. Няма за кога да се колебая, аз избрах тази борба, имах право на избор.
29.10.2009. Затворът в Прилеп
Днес, след продължително прекъсване, събрах сили да пиша. Преди 10 дни в килията ми влезе надзирателят Зоран Кърстески и още един, не го познавам (или е нов, или е пратен някого да замества). Вдигнаха ме и ме отведоха в изолатора. Там, в карцера, имаше трима с черни маски на лицата, каквито използват спецчастите при публични операции. Свалиха ми дрехите и започнаха да ме бият с палки. Вече два пъти бях ял бой и това не беше нищо ново. Тук всеки ден, най-често през нощта, пребиват някого. Тялото ми стана моравосиньо. Налагаха ме с ярост, сякаш бият добитък, удряха ме и едновременно говореха: „Ние знаем начин как да ти избием от главата твоята българщина, знаем много добре как бързо-бързо да я забравиш, ето сега ще видиш, дали после пак ще говориш на хората за твоята България, дали пак ще им мътиш акъла с политика!“
Биеха ме и тримата едновременно, усетих, че повече не мога да издържа и затова започнах да викам: „България над всичко, всичките сме българи, всички сме българи!“ Виках от инат, а те също крещяха от яд, исках да им кажа: нека поне да има за какво да ме биете, да не ям боя напразно. Вързаха ми ръцете за леглото, което беше вдигнато и заключено за стената, за да не мога да лягам и ме оставиха така, прав, в продължение на цели пет денонощия. Един път на ден идваше пазачът да ми донесе вода и храна, ама винаги забравяше да ми отвърже ръцете, за да мога да се нахраня. Вече не ги чувствах, отдавна бяха изтръпнали, а тялото ми бе се стопило от глад и жад. На шестия ден ми освободиха ръцете, но ме оставиха в изолатора. Това е килия с размери един на два, в която има малко легло, вдигнато на стената, за да не може да се използва. Там не може да се спи, всичко е бетон и влага.
На 25-ти ме извадиха от изолатора и още не мога да се съвзема. Днес дори ми връчиха писмена заповед за моето вкарване там. В нея пише, че ме наказват за използване на мобилен телефон. Глупости, никой не ме залавял с телефон, никой не знае, че имам и го използвам. Ако беше затова, тогава защо крещяха името на България, докато ме биеха?
Вече два дни, докато отивам до тоалетната, глупавите пазачи ми подвикват зад гърба: „Къде си българче, видя ли я България?“ и цинично се кискат, провокират ме да избухна, нарочно ме нервират. Нямам сили да се карам и да се инатя, правя се, че не ги чувам.
Днес успях да напиша писмо до организацията „Радко“, изпратих го по интернет, успях да опиша несправедливостите, които изтърпявам тук. Помолих да публикуват написаното. Мисля, че сега организацията „Радко“ и българското посолство са единствените, които могат да направят нещо за мен.
Чувствам се много зле, гърлото ми е стиснато и вече не мога нито да ям, нито да говоря. Бива си я македонската демокрация… Да те направят на нищо. Силно се надявам, че ще дойде момент, когато ще видя тези скотове в съдебната зала да отговарят за зверствата, за изтезанията, за убийствата, за всичко…
В килията ни дойде още един, който е тук от няколко месеца, но сега го пращат при нас. Казва се Тони, високопоставен човек, осъден за афера в здравеопазването. Той ми помага да се оправя. Женен е, има семейство, различен е от останалите престъпници. В него виждам нещо човешко. Много е болнав, със слабо сърце е, постоянно е на лекарства, с два инфаркта, но е спокоен мъж, за когото най-важното е семейството му, което много обича.
Вчера дойде лекарката и като ме видят, се изплаши. Веднага поиска да бъда отведен в болница. И когато отново получила отрицателен отговор от надзирателя, тя го попитала: „А кой ще носи отговорност, ако с него се случи нещо?“ А надзирателят отвърнал: „Не знам, това е заповед на директора!“ Чудя се откъде ги намират тези директори, да не би да ги подбират измежду комендантите на бившите концлагери? Това са простаци, на които високото самочувствие е замъглило съзнанието, човекоядци, болни за власт. Психологията доказва, че който не може да се изяви собствените си способности, винаги демонстрира надменност и простотия. Такива люде са същински людоеди.
След като ме пуснаха от участъка на полицията, ме поставиха под постоянно наблюдение. Където и да отида, където да седна, зная, че някои ме наблюдава, че някой ходи подир мен, че подслушва какво говоря, че докладва с кого се срещам. На всеки три дни ме викаха в полицията, за да ме разпитват за какво съм разговарял с този или онзи, какви са хората, с които се виждам, какви документи са ми донесли и т.н.
Явно доста копои вървят подир мен, защото в полицията знаеха детайлно къде съм бил и с кого съм разговарял. Затова започнах да действам много внимателно, да действам колкото е възможно по-тихо и по-малко явно.
Непрекъснато ме гнетеше неприятно чувство на притеснение, защото навсякъде около мен се навърташе някое ченге. Агентите нарочно искат да бъдат забелязани, да бъдат непрекъснато виждани, за да се чувстваш зле, да може страхът да се просмуче до костите ти. Вярно, в началото не можех да повярвам, че на службите сътрудничат някои мои много близки приятели и съпартийци. Може би са го правили срещу заплащане, или са били принудени по някакъв незнаен начин, но го разбрах едва когато в полицията започнаха да ме разпитваха за такива неща, които нямаше начин да знаят – освен от приятели, в които имах пълно доверие.
Ако се върнем в историята ще видим, че във всички революции е имало вътрешни хора, които са се съблазнявали и са вършили предателства. Затова започнах да се пазя и да внимавам с кого общувам. Понякога се чувствах сам, изоставен в тази мъчителна и продължителна борба, но как човек да не се чувства така, ако трябва да се съмнява, че най-добрият му приятел е най-големият му враг?
10.11.2009. Затворът в Прилеп
Не знам как оживях след боя в изолатора. Вече няколко дни не съм писал нищо. Опитвам се да се успокоя и да взема нещата в ръцете си. Днес написах писмо до омбудсмана, до Народния правозащитник и го информирах за всичко, което става тук, в затвора, описах му как бях пребит и измъчван. Знам, че никой в тази страна няма да си мръдне пръста за мен, че тук никой за никого не се притеснява, че няма законност и правила, че никой в съдебната система не го е еня за моя случай. Знам, че Народният правозащитник ще ми върне отново отговор, който ще прилича досущ на предишните два, които вече получих. Това е един и същ формуляр, копиран в 1000 екземпляра, които ги изпращат до всички, които се оплакват от безобразията на държавните институции и от шибаната ни правосъдна система.
Ето го отговора: „Имате право да се оплачете или започнете съдебно дело срещу институцията, от която не сте доволни.“
Има ли в Македония институция, която гледа на мен като на човек, има ли държавна инстанция, за която човекът е ценен? Има ли поне едно правило, което действа? Дали в тази страна нещо въобще функционира, ако се изключат службите и полицията? Единствената ми надежда е да изляза жив оттук, абсолютно сам съм и нямам на кого друг да разчитам.
Днес отново ме посети лекарката, поговорихме си. Горката, толкова се е притеснила, че ми каза: „Здравко, много ме е яд, че става така. Аз не знам за какво съм тук, никой не ми съдейства, особено управата, а аз нося цялата отговорност за здравето на хората. Ето, направих всичко възможно да те настанят в болницата, но тук вместо лекаря, всичко решава директорът. Болните са оставени да оцеляват на късмет, защото важен е бюджетът на затвора. Не искат да дават пари дори за животоспасяващи лекарства, които ни трябват при спешни случаи, а тук има хора със сериозни заболявания.“
16.11.2009. Затворът в Прилеп
Утрото е като всяко утро, денят е като всеки ден в затвора. Вкарват ни в главите само две думи: „Виновен си, виновен си…“ Виновен си, че стоиш прав, виновен си, че седиш, че ядеш, че говориш, виновен си, че дишаш. Ако спиш повече от позволеното, пак си виновен. Не дай Боже да правиш нещо сериозно, тогава не си виновен, ами си заслужил и бой. Чувствам се изнервен, отвратен съм от родината си, от родния ми народ. И това направо ме съсипва. Отново се опитвам да си събера силите, за да не изпадна в депресия, опитвам се да погледна живота в очите и да отгатна какво е намислил да прави с мен.
Имам още малко сили да продължа към бъдещето, ако въобще някога изляза оттук, ако въобще имам бъдеще, ако не решат да ме осъдят само заради това, че съм вече съден. Сега виждам правдата с вързани очи, но един ден ще си махна кърпата от очите, ще ги отворя широко, за да видя победата, свободната ми родина и истината в истинския смисъл. Няма да дам да ме скършат самотата, тъгата, присъдата и клеветите. И когато всичко приключи, аз ще съм победителят. Ще гледам в очите враговете и ще ги питам: „Какво мислехте, че ще направите с родината ми и народа ми? Дотука беше вашето, то приключи, свърши, а сега накъде? Тук не ви искат, а няма къде другаде да идете, защото не знаете кои сте и какво правите, защото нямате цел, а този, който няма цел, никога няма да постигне каквото и да е, което да си струва.“
Не съм сигурен, че подобни думи могат да въздействат, но с тях се опитвам да излекувам душата си, защото душата ме боли.
Днес в килията ми влезе възпитателят – само за да ме дразни. Каза ми, че ако от него зависи, никога няма да ме пусне от затвора, защото съм бил опасен за обществото, бил съм опасен за всички. Отвърнах му: „Да, опасен съм, господине, още по-опасен ще стана след като се измъкна оттук, а от теб, за съжаление, нищо не зависи.“ Ухили се цинично и на излизане каза: „Ако някога се измъкнеш…“ Може и да има право, за мен няма закон, няма право, аз може би ще стоя тук, докато някой не се сети на мен. Непрекъснато опитвам да намеря начин, някакъв правен начин, за да изляза от затвора и да започна отначало онова, което преди много години бях започнал, което бях съградил, но бе унищожено от шепа некадърници. За тази болна и заразена система трябва тотална демократизация. Животът в затвора оказва върху затворниците по-скоро вредно влияние, отколкото някаква полза. Влизат престъпници, излизат уж социализирани, но душите им остават същите.
20.11.2009. Затворът в Прилеп
Неделя е, ден за свиждане. Сигурен съм, че семейството ми вече е наблизо, че стоят и чакат пред големите метални порти. Вече ми стана навик напразно да чакам. Не знам дали ще ги пуснат вътре, а толкова силно искам да ги видя. През нощта око не съм затворил, цяла нощ ме боля главата. Вчера ме извика директорът и ми връчи документ: срещу мен има заведено ново наказателно дело. Усмихна се: „Какво ти казах онзи ден, никога няма да излезеш от този затвор.“
Вървях към килията си, през главата ми преминаха не знам колко неща. Беше ме посетил прокурор, разпита ме за семейната къща на майка ми, но аз какво общо имам с това? След смъртта на майка ми бях в съда, когато се отваряше завещанието и ясно казах, че се отказвам от моя дял от къщата, че я подарявам на братята ми. И съдът издаде такъв акт. За какво наказателно дело може да става дума, та нали толкова дълго не съм излизал от затвора? Не, не е възможно пак да са ми спретнали нещо. Пак ли ще ми сторят същото? Боже…
Не можах да изтрая да стигна до килията, спрях се в коридора и отворих вече разпечатаното и прочетено писмо. Вътре намирам обвинителен акт, в който бях обвинен, но не схващах за какво. Пише, че съм виновен, че по време на съдебно прехвърляне на имота, наследен от майка ми, аз съм се отказал от моята част от семейната ни къща, която по закон ми е принадлежала, и с това съм въвел съда в заблуда. Как може някой да бъде виновен, ако не иска онова, което му се дава? И това право ли искат да ми отнемат? И на това ли право нямам право? В крайна сметка майка ми почина преди 15 години и преди 15 години аз се отказах от това, което ми остави. Защо чак сега ме обвиняват, нали са минали 15 години, как може да измислят такова нещо? Повече от ясно е, че всичко това го правят, за да остана още в затвора, да не ме пуснат на свобода, да имат време да ме пречупят… Или пречукат. В коя европейска държава, в коя правна система се съди човек, на когото му се дава една част от къща, а той решава да не я приеме? И официално се отказва от нея? Какво наказателно дело е това? Искам да чуя какво ще каже някой чужд юрист, когато прочета този обвинителен акт? Ако случайно ми разрешат свиждане, ще предам този абсурден документ на жена ми, да намери адвокат, за да види, за какво наказателно дело става въпрос.
Притеснява ме това, че няма къде да се оплача и че ако имат намерение на всяка цена да ме задържат тук, ще намерят причини за това. Ще подправят всичките им нужни документи, както направиха, за да ме вкарат в затвора, както после постъпиха, за да остана в още затвора, след като присъдата ми отдавна изтекла, така е възможно отново да намерят нов повод, за да не ме пуснат навреме.
За моя голяма изненада ме викат да изляза на свиждане. След проблемите днес – поне нещо хубаво. В препълнената трапезария търся семейството ми и не го виждам. Тук е само синът ми Филип. Прегърнах го силно и видях, че макар да е само на 16 години, вече ме е надминал на ръст. Седнахме да си поговорим. Каза ми, че всичките са тук, но чакат отвън, защото не искат да ги пуснат. Разрешили само на него. Посъветвах да пазят майка си, да не ѝ създават притеснения, взаимно да се пазят и да не се карат, още малко да изтърпят. По Филип изпратих вкъщи документа от прокуратурата, казах му какво трябва да направи Добрила по този въпрос. Видях детето си и малко се успокоих. Останалото време от деня мина в почерпки с храната, която ни донесоха от вкъщи.
23.11.2009. Затворът в Прилеп
Днес от изолатора излиза Лупе, а влиза Ацо. Единият заради телефона, които му намериха, а другият за сбиване с надзирателите. Днес пак имаше побой над затворници, в самия коридор, в ъгъла, пред очите на всички. Биха младо момче, осъдено за дребна кражба, млатиха го четирима надзиратели и никой не разбра защо. От лицето му се лееше кръв. Обадих се на Народния правозащитник и на Спешна помощ. След обаждането ми пристигна линейката на Спешна помощ и веднага започва масово претърсване, за да издирят скритите телефони. Обадих се на Любе Бошкоски да питам как е. Каза, че ме чака да заздравим партията, която основа наскоро, и да се готвим за изборите. Как ще стане това, след като съм затворен тук?
04.01.2010. Затворът в Прилеп
Начинът, по който действа управата на затвора, е вбесяващ: дискриминира затворниците на етническа основа. Прилагат правилата различно, в зависимост от това какъв си по националност.
Заради това, че Ацо малко закъсня да се върне от отпуската, веднага го пратиха да лежи в изолатора. В същото време албанецът Саити Мечани, участник в терористичната организация УЧК, който избяга от затвора, но беше заловен и върнат тук, бе оставен на спокойствие, без наказание.
Всичко е ясно. Тук правилника и наказанията важат само за българите. Затова нашият Ацо ще гние в карцера, а хуманизма ще важи за други.
Днес до мен пристигна отговорът на Народния правозащитник, в който нямаше нищо ново, нищо освен познатите най-общи фрази. Извика ме възпитателят, за да ми се кара, че пак съм се оплаквал. Поиска да му дам писмото, за да го прочете, сякаш не беше го прочел още преди да ми го дадат. Обадих се на Добрила и я помолих за Рождество да ми замеси питка с паричка, както повелява нашата традиция, и някое от децата ми да я донесе за празника, за да го посрещна като всеки вярващ православен християнин.
07.01.2010. Затворът в Прилеп
Най-големият ден господен, Христовото раждане, най-големият християнски празник, да е за много години и да е на помощ на всички. Вчера синът ми донесе малко храна и питка с паричка за днешния празник, както е редно, но не ми позволиха да се видим. Напразни бяха и молбите ми поне питката да ми дадат. Бях принуден да напиша писмен протест до управата на затвора, с който ги уведомих, че започвам гладна стачка.
Почувствах се много оскърбен, обезправен, нарочно се изгавриха с религиозните ми свободи. А тук, в затвора, за големите мюсюлмански празници като Байрам и Рамазан на всички затворници с мюсюлманско вероизповедание им беше позволено да получат пакети с храна от вкъщи, както им създадоха всички условия за религиозните им ритуали, дори през нощта пускаха светилките за молитвата им – докато на нас, християните, нищо подобно не ни беше позволено. И не само нарушиха човешките ни права, но посегнаха и верските ни свободи. Какъв цинизъм: в родната ни страна, в която мнозинството от населението е православно, уж демократичното правителство се държи като комунистическо и унижава и нарушава християнските ни традиции, но за разлика от нас мюсюлманите имат пълни права.
Нека не бъда грешно разбран: нямам нищо против мюсюлманите, всеки човек има право на верско самоопределение и всеки сам трябва да решава коя религия да си избере, как да нарича Бог, който е един-единствен, и как и по какъв начин да демонстрира вярата си в Него.
Правя това неизбежно сравнение най-вече заради този идиотски парадокс: в страната, в която още преди векове православното християнство е възприето за официална религия, когато тези земи са били неделима част от духовната територия на царство България, днес властта си позволява да дискриминира собствените си братя по вяра и дух, защото имат дързостта да не крият националното си самосъзнание и да се самоопределят не като македонци, а като българи от Македония.
В същото време властниците съвсем лицемерно, за пред европейските наблюдатели, не смеят дори в затвора да нарушават религиозните права на македонските албанци. Защо ли?
Защото те имат две легитимни партии в Македония, които защитават демократичните им права, а македонските българи са обявени извън закона и за най-върли врагове на собствения им народ.
Затова реших да започна гладна стачка, защото само така мога да изразя своя протест срещу отношението на управата към затворниците, които и на връх Рождество са третирани като безропотно стадо говеда, а не като човешки същества.
Обърнах се писмено към слугите на държавната власт, към ръководния персонал на затвора, съставен от озлобени копои: „Не съм този, който има право да ви съди, вас Бог ще ви съди, защото с Бог не се играят игрички и не се правят пазарлъци. Имам християнска доблест и въпреки това, което сте, аз ви честитя Рождество Христово. Бог гледа и всичко вижда.“
Днес е Божик, денят на Христовото раждане, денят на светлината. Дойдоха при мен с пазарлък: ако съм спрял гладната стачка, щели да ми разрешат да си получа коледната питка. Не приех, защото те не посегнаха на традиционната питка, а на семейната ми традиция, те извършиха посегателство върху духовните ми убеждения, те се изгавриха с християнското ми достойнство, със смиреното ми намерение, макар и в килията, да се съберем като хората и да спазим изконната традиция.
Толкова ли дълбоко е заразена обществената система в Македония, че дори в този затънтен затвор действат убийствено безупречно механизмите на безправието и на дивашката дискриминация срещу българския народ? Нима имат право да унищожават собственият си народ? Не, никой народ не заслужава подобен терор. Когато ми отказаха да ми предадат коледната питка, аз, понеже съм доста упорит, се опитах да ги вразумя. Предупредих пазачите, че нямат право да ми сторят това, че нарушават всички закони, кодекси и правила. Беше ми отговорено точно така: „Ти не си нито в категорията на мюсюлманите, нито в категорията на православните. Ти си особена категория – българин. За теб няма и няма да има права.“
Такава тирания срещу българите в Македония не е имало и по турско. Тази система впръсква отровата на омразата си във всяка клетка на обществения организъм, иска всички, които имаме самочувствието да заявим, че сме българи, да ни превърне в безропотни и безправни роби. В белите роби на Европа, в европейските роби на ХХІ век!
Обявяването на гладната ми стачка предизвика голяма бъркотия. От първия ден управата започна да оказва натиск да я спря. Не знам защо толкова се изплашиха, дали от възможността и други затворници да ме последват или от това, че може да се разчуе и извън затвора за какво протестирам.
11.01.2010. Затворът в Прилеп
Пети ден, откакто нищо не ям, пия само вода. Чувствам как краят ми приближава. Не знам защо, но това чувство ми се появи още по Нова година, когато си бях за два дни вкъщи. Толкова ми беше хубаво край семейството, че по едно време усетих, че за последен път сме заедно. Че друг път няма да изживея толкова голямо щастие.
Днес е именният ден на баща ми, лека му пръст, но аз не мога една свещичка да му запаля. Сещам за времето, когато бях малък: на този ден цялата къща ставаше празнична. Всичко се миеше и почистваше, в същото време се готвеха различни вкусотии. Сетне всички сядахме около трапезата и започвахме да празнува именния ден на тате. Тази традиция угасна веднага след като изгасиха живота му. Усещам, че наближава и краят на моя живот. Надявам се само на Божията помощ.
В килията влезе възпитателят и ми съобщи, че съпругата ми е тук, чака ме в помещението за свиждане. Денят не беше ден за посещение, но за тази изненада бяха се постарали от управата на затвора. Подозренията ми се потвърдиха и от думите на Добрила. Каза ми, че оттук са ѝ се обадили и са поискали да дойде, за да поговори с мен, да ме убеди да спра да гладувам.
Това бе целта на извънредното свиждане. За времето прекарано в затвора, и без друго бях загубил доста килограми, а след тези няколко дни глад бях отслабнал още повече. Бях заприличал на скелет.
Горката ми съпруга както винаги искаше с нещо да ме зарадва, да ми даде някаква надежда, но както обикновено, нямаше с какво. Нищо друго не ѝ оставаше, освен да почне да ме моли да преустановя стачката, защото децата имат нужда от мен. Помня, че ме попита кой друг по-добре ще милее така за децата ни, ако не родния им баща? Каза ми, че полза има само от живия, а не от мъртвия патриот. Толкова ли лекомислено и безотговорно ще се откажем от каузата, от досегашната борба за правдата? Накрая направо ми бръкна в душата с думите: „На този народ ти си му потребен жив!“ Добрила знаеше кои думи могат да ме върнат към живот. Знаеше кое е най-важното за мен и го използваше, за да ме накара да живея. Напомни ми, че по нашите земи още ходят онези, които най-много ни мразят нас, българите, и няма кой да ги спре в намеренията им да заличат българската памет, да изтръгнат българските корени от душите на нашите сънародници.
И още една лоша новина: най-малкият ми син Дамян е изключен от училището. Бил извикали от директора, защото в час по история оспорил твърденията на учителя. Директорът започнал да обижда детето и българската му националност, казал му, че баща му заради това гние в затвора, дал му свидетелство, че е изключен и го изгонил вкъщи.
Съпругата ми отишла в училището и се опитала да говори с него, но вместо разговор станала разправия, защото от вратата я посрещнал със страшни обиди. В коя демократична държава е възможно да изключат от училище някое дете само заради това, че е българче, заради това, че баща му проявява политическо непослушание към управлението на ДПМНЕ, за това, че ученикът познава много по-добре историята от своите учители и умее да защитава познанията си? За това, че детето е изобличило една историческа лъжа, която напълно отрича и неглижира неговата идентичност?
Реших, че след всичко, което се случва в живота ни, няма смисъл допълнително да тормозя собственото си семейство, още повече че душманите ми само това чакат, чакат смъртта ми, която ще им достави истински кеф.
Това, че синът ми е изключен от училище много ме ядоса и още повече ме нахъса за нови изпитания. Жена ми веднага се опитала да му намери друго училище, в което да приключи учебната година, но след пет отказа едвам се съгласили да го запишат в шестото. За детето това е голям стрес, попадна в съвсем непозната среда, само четири месеци преди края на учебната година.
Боже мой, в сърцето ми зее дълбока рана! Защо позволяваш да ме унищожат духовно, а от друга страна ми вливаш сили за борба? Все повече назрява решението ми да напусна родината си, за да потърся спасение в другата ѝ половина, в татковината България. За мен те са майка и баща. За мен те винаги са били едно цяло, изкуствено разделени на две от интересите на великите сили. Няма друг изход за българския народ в Македония освен естественото ѝ обединение с другата част на родината ни, България.
Добрила ми съобщи, че се е чула и с Божидар Димитров, че през сълзи го е молила да се заеме за нашия случай, да се постарае молбата ни за българско гражданство да я изпрати в българското посолство в Скопие. Обещал е, че ще направи всичко възможно, но трябвало да се отиде в България, за да се направят нещата, както трябва. Знам си, че от това нищо няма да излезе, защото познавам този омагьосан кръг: как да отида в България, когато съм затворен в затвора, а и никога няма да ми дадат международен паспорт?
В Македония всички антидържавни елементи, за какъвто ме броят и мен, всички вироглави, неудобни на днешната македонската политика ги съхраняват на сигурно място, държат ги на отговорно пазене в страната, за да им бъде по-лесно да ги държат под строг контрол. Ако ги пуснат навън, разбира се, че те няма да отидат в Северна Корея или Белорус, където тоталитарното и авторитарното управление вървят ръка за ръка, а ще изберат някоя демократична страна, в която гражданите ѝ живеят в ХХІ в., а не в посткомунистическо нововековие.
Никой няма да избере да живее в държава, в която полицията бият хората на почивки, по три-четири пъти на ден, само защото мислиш различно от правителството. Но пускането в чужбина крие и друга опасност за местните служби: ще излезе наяве целият им кретенизъм, извратената им жестокост, цялото им множество от нищожества… Ето защо не вярвам, че един ден ще мога да напусна тази затворена страна.
21.01.2010. Затворът в Прилеп
Отдавна нищо не съм писал. През последните няколко дни бях съсредоточен предимно върху подготовката за новия процес срещу мен. Споменах, че срещу мен е заведено дело за това, че преди 15 години съм се отказал от полагаемата ми се като наследство част от мамината ни къща. Знаех, че чрез това нелепо скроено дело службите търсят начин да продължат, колкото се може повече, престоят ми в затвора. Добрила ми е намерила добър адвокат, който за хубави пари е обещал, че всичко ще свърши, както трябва. Но понеже знам какви кожодери са повечето адвокати, за изхода на това дело не можех да им имам доверие. Вчера сутринта към 9 часа се подготвих за отиване в съда. Не ми позволиха да се явя сам, а в моя чест организираха цял киноспектакъл – отведоха ме до там, както се отвеждат опасен сериен убиец или дълго издирван международен терорист.
Сложиха ми белезници, напъхаха ме като в екшъните в лека кола комби, обградиха ме шестима тежковъоръжени полицаи, всеки от тях с готов за стрелба автомат „Калашников“ и всички облечени в бронежилетки. Нито един от познатите ми затворници не бе отвеждан по този начин в съда. За какво им беше този цирк? Сигурно, за да не избягам, докато ме разкарват из града, сякаш вече не бях на два пъти пускан в домашен отпуск. Явно искаха да ме унизят и злепоставят пред хората. Всеки, който е работил в полицията знае, че подобни охранителни мерки се прилагат при ескортирането на големи босове мафиоти или когато има опасност от организирано бягство.
Първото съдебно заседание мина доста прилично. Там за пръв път видях моя адвокат Стефан. Успяхме да разменим две-три думи малко преди да се даде ход на делото. Посъветва ме да кажа пред съдията, каквото знам, а за онова, което ще ме питат, да го оставя на него. Успокои ме и обеща, че всичко е уредил, че това обвинение е напълно незаконно и че ще бъда освободен още на следващото заседание.
През цялото съдебно заседанието не успях да схвана логиката на онова, което говореше прокурорът, нито пак схванах смисъла на всичко, което изговори. Пита ме какъв ми е бил мотивът и защо съм се отказал от наследството. Пита ме кой нормален човек днес изпуска възможността да получи наследствен имот. Отвърнах му, че това не беше днес, ами преди 15 години, но ако имотните ни отношения с роднините ми се решаваха днес, моята постъпка щеше да бъде същата. Не съм сигурен какво точно искаха да чуят от мен. Не знам за какъв мотив ставаше въпрос. Бях обвинен в измама, а в тази зала не видях кой е измамен, нито чух да има такъв. Единственото, което разбрах: с моя доброволен отказ от наследството съм заблудил съда и съм подвел съдията, водил делото за подялба на имота.
Ама наистина нищо, абсолютно нищо не разбрах. Адвокатът ми произнесе дълга реч, каза им, че това обвинение няма юридическо основание, че е напълно измислено и че се занимават с глупави неща, сякаш съдилищата си нямат друга работа.
Както и да е, но този ден на съпругата ми ѝ струваше 500 евро. Не че имаше налични пари, ами се бе задължила да си дава заплатите, докато не изплати договорения хонорар. Сега въпросът беше как семейството ми ще живее без парите от нейните заплати. Тя ме уверяваше, че ще се оправят със заплатата на сина ми. Искаше час по-скоро всичко да свърши и съдът да свали от мен нелепото обвинение. Убеждаваше ме, че в случая не парите са важни. Успокояваше ме, че вкъщи ще я карат по-скромно, сякаш досега живееха в разкош, сякаш начинът, по който живееха не беше повече от скромен.
В затвора ме върнаха по същия начин, със същите придружители. Тези дни уж нищо ново не се случва, а нещо в душата ми ме мъчи. Някакъв смут, че нещо лошо иде, че нещо лошо ще се случи. Не за пръв път ме обзема това тревожно чувство. Дали това е вроден дар да предчувствам нещата или е някакъв страх от онова, през което съм минал? Не знам. Понякога не съм сигурен, че психиката ми ще издържи – а ако издържи, докога?
24.01.2010. Затворът в Прилеп
Не знам какво става, но от сутринта денят ми тръгна много лошо… Сякаш целият свят се е изправил срещу мен. Тези дни на смяна е най-лошата компания, най-свирепите македонисти и кръвопийци, най-големите ми врагове. Между тях и шефът на полицията в затвора Зоран. Аз съм им трън в очите и дори в килията не ме оставят на мира. От тях зависеше дали ще разрешат на брат Любе да ме посети, и, разбира се, категорично му отказаха. През целия ден надзирателите ме обиждат, наричат ме бугараш, български шпионин, псуват на майка цялата ми фамилия. Всичко това има само една цел: да ме изнервят, да ме предизвикат да избухна, да сторя някоя лудост и след това да имат повод да ме пребият или основания за ново наказателно дело. Тази смяна се е специализирала в това. Избират си някой, с когото ще се подиграват през деня и ако успеят да осъществят плана си, накрая с радост го пребива.
Вече ми писна да търпя и да мълча. Ще започна и аз по тяхната схема: те едно за мен, аз за тях две. Вече не искам да ме мислят за загубеняк и слабак. Не искам да мислят, че каузата ми е плод на някаква заблуда, защото съм я прочел някъде. Иска ми се да знаят, че моята кауза е истината за историята, за болезнената и мъчителна история. Иначе защо ги засяга толкова какъв съм и защо съм, щом не искат да повярват, че са българи като мен? Те все някога ще разберат истината, но сега не искат да я видят, не искат да чуят фактите, не искат да проумеят за какво става дума, в това е проблемът.
Как успяват да излъжат хората? Хайде, за жителите на Македония донякъде е разбираемо – със заплахи, с репресии, с уволнения, но как заблуждават Европа и света, как отиват като фарисеи в Европарламента, където представят своята лъжедемокрация, където лъжат, че спазват човешките права, където лъжат за икономическото и социално състояние на страната и пишат дебели доклади до Европейската комисия, в които няма дори троха истина! Когато всичко това се сумира излиза, че демокрацията в Македония е пълна лъжа. Вече от три дни ме болят зъбите, чувствам болка и в гърдите.
Имам нужда от лекар и от стоматолог. За лекар ще трябва да почакам поне два дни, а за стоматолог не знам дали да се надявам. От няколко дни увеличих дозата хапчета, които пия, защото на моменти болката е нетърпима. Не знам дали ме болят зъбите или ушите. Както и да е, надявам се, че ще ми мине. По-силно ме боли душата, започнах нещо, но го оставих недовършено. Вечер си лягам гневен, сутрин се събуждам още по-гневен, толкова жертви дадох, толкова бой изядох, толкова унижения изтърпях, а в крайна сметка нищо не постигнах, нищо не направих.
02.02.2010. Затворът в Прилеп
Събудихме се сутринта, наредихме се, прочетоха ни имената и след това разбрахме, че един от нас, Васко Кръстески (къртицата), по душа добър човек, е бил събуден много рано сутринта, отведен в изолатора и там е пребит. В килията са го върнали затворниците, след като е паднал в коридора и не могъл да стане. И сега не е в състояние да върви. Цял ден обсъждахме станалото с Васко, всички са ядосани за начина, по който постъпват с нас. За каквото и да си се провинил, тук има наказателни мерки, но нито едно от тях не предвижда физическо наказание – биене, ритане, млатене с палки.
Решихме да протестираме и не отидохме на вечеря. Между нас само малцина още не бяха бити, но един ден и на тях щяха да им пукнат тиквите. Поискахме да поговорим с директора, но той, както винаги, или не беше на работа, или отказваше да ни допусне в кабинета си. Тогава реших, че тази информация трябва да излезе от стените на затвора, защото, ако остане тук и никой не разбере какво правят с нас, людоедите ще продължат да ни трепят по същия начин. Обадих се на един адвокат от Скопие, чиято фамилия съвпадаше с фамилното име на директорка от Министерството на правосъдието, чиито ресор бяха санкциите и затворите. Беше много трудно да се добера до нея, но се надявах, че е адвокатът може да ѝ е далечен роднина и да ми даде нейния телефон.
За мой късмет, след като ме изслуша и разбра за какво става дума, адвокатът ми съобщи, че по някаква случайност има номера на директния ѝ телефон. Веднага ѝ се обадих и ѝ разказах какво се върши в затвора, как се саморазправят с хората. Казах ѝ, че ако иска да се увери, че говоря истината, нека да дойде и да види в какво състояние е пребитият човек.
Предупредих я, че ако никой не вземе мерки срещу побоищата, ще информираме всички чуждестранни медии, защото от нашите в Македония няма никаква полза.
Не вярвах, че тази жена ще се заеме със случилото се, както не се зае и Народният правозащитник, който допреди малко беше тук. Попълни, горкият, някакви документи и отиде да ги заведе под някакъв входящ номер в папките си, където ще останат завинаги, но поне така ще оправдае разходите, които е направил през този ден, за да дойде чак до затвора в Прилеп.
За всеобща изненада след 2–3 часа сред управата на затвора настъпи пълна паника, а бъркотията обхвана всички служители – от възпитателя до надзирателите. Обадиха се спешно на директора да идва, започнаха да си оправят униформите, да подреждат документите. В столовата, където бяхме се събрали, дойде не някой друг, а самата директорка по санкциите и ни попита какъв е проблемът. Всеки от затворниците се оплака от условията, в които изтърпяваме присъдите си, от начина, по който постъпват с нас надзирателите, от надменното отношение на управата към нас. Аз разказах за случилото се с Васко, с мен, със Спас, с Белича, с Ненад, които бяха пребивани като кучета, а бяха все хора от средите на „Лъвовете“. Казах ѝ, че съм тормозен заради националното ми самоопределение, особено по време на дежурствата на смяната с началник Димко, който постоянно ми отправя заплахи, че ще ме пребие, нарича ме с грозни думи и ме плюе заради българското ми самосъзнание.
И както винаги става, гарван гарвану око не вади. Директорката ни предупреди, че тази форма на организиран протест от страна на затворниците се нарича штрайк и че ако това се повтори, тя ще дойде тук заедно със спецчастите. Вместо да предприеме мерки, тя реши да ни заплаши. Отговорих ѝ, че спецчасти ще ѝ потрябват, ако иска да въведе цивилизован ред в затвора, а не срещу нашия мирен протест, срещу това, че този затвор е заприличал на концлагер.
На въпросите на другите затворници тя умело намираше начин да не отговори. Отново ни предупреди, че ако продължаваме така, ще ни прехвърлят в други затвори. След около час напусна събранието и си тръгна – предполагам, за да вечеря с управителя.
След срещата с директорката продължихме да говорим за станалото. Всички бяхме убедени, че тя няма нищо да предприеме в наша защита, затова решихме, в знак на протест, да напишем петиция и да поискаме от директора обяснение в писмена форма. Решихме, че е добре да използваме само демократични форми на действие, за да не пострада никой от нас. Аз, Нехру и Рубин връчихме петицията на надзирателите и ги помолихме да я предадат на директора. Един от надзирателите му телефонира, разговорът им свърши бързо, след което офицерът поиска ог нас тримата да се подпишем на един лист, че не сме физически малтретирани. И започна да пише бележка, че не се оплакваме. Взех му химикалката и листа и собственоръчно написах, че съм бил бит много пъти. Върнах му декларацията с думите, че не искаме да се подписваме под никакви лъжи и да престане да ни манипулира. Обаче още щом тръгнахме да се върнем при останалите затворници, всички надзиратели изскочиха в коридора и започнаха да си късат ризите и така, със собственоръчно съдраните си дрехи, се врязаха в тълпата от затворници, за да прекъснат събранието и да ни разпръснат по килиите, където да ни заключат. По-късно разбрах защо си разкъсаха ризите – за да се оплачат пред управителя, че ние сме ги нападнали и да получат от него разрешение да пребият неколцина от нас, по свой избор. Да представят нещата като масов бунт, с прилагане на физическо насилие върху тях.
И аз самият не знам как стана и кой пръв започна, но когато надзирателите тръгнаха да излизат от столовата, неколцина скочиха върху надзирателя Драган, повалиха го на земята и започнаха да го бият. Една група затворници залостиха вратата пред другите надзиратели, които я напъваха отвън, откъм коридора, но не успяха да влязат. Аз и още няколко се заехме да спрем побоя, защото нещата излизаха извън контрол – можеха като нищо да го убият. Едвам успяхме да спасим Драган от юмруците на разярените затворници.
После им говорих, че насилието не е начин за решаване на проблемите, че по този начин нищо няма да постигнем, какво като набием един от тях – те са много. Рибата не се вмирисва от опашката, ами от главата. Нали се бяхме разбрали всичко да мине мирно и тихо? Сега не ни остава нищо друго освен утре, ако даде Бог да се раздени, да си дочакаме наказанието.
След като затворът се успокои и всички вече спят, аз си мисля за това, което утре ще ме сполети. Аз бях един от организаторите на протеста и знам, че върху мен ще падне цялата вина.
Та нали аз извиках директорката! Утре ще настъпи страшният съд, след като управителят дойде на работа и разбере всичко. По-добре тази нощ да се наспя, защото не знам какво ме чака утре.
03.02.2010. Затворът в Прилеп
Рано сутринта бяхме извикани, един по един (но не всички участници в протеста) при възпитателя, в присъствието на шефа на охранителната полиция. Никой нищо не искаше да признае, разбира се. Казах им, че съм видял как надзирателите си късат ризите сами и как се втурнаха в тълпата между затворниците, казах, че те искаха да инсценират физически сблъсък, какъвто въобще нямаше, че от наша страна всичко бе цивилизовано и спокойно.
До обяд нищо друго не се случи, защото управителят не беше дошъл на работа, а и беше ден за свиждане. Към 12 ч. ми казаха, че някой ме чака в стаята за общи посещения. Вътре беше пълно с народ и нямаше къде да се седне. Видях, че е дошла жена ми и дъщеря ми и се учудих: в последно време отново не я пускаха за свиждане. Стояхме прави, някъде по средата на залата, между хората. В помещението винаги присъстваха поне двама полицаи, за да не се стигне до някакъв конфликт. Както обикновено си говорехме за семейните ни работи, гледах ги и си мислех колко много ги обичам и колко ми липсват. Разказах им за случилото се вчера, предупредих ги, че наказанието няма да ни размине, но това сигурно ще стане утре, когато се появи директорът и застъпят на смяна онези, които предизвикаха конфликта. Забелязах, че всички се бяха отпуснали, сякаш всичко минало, но за мен бе малко странно току-така случилото се да се забрави.
Когато Добрила и дъщеря ми решиха да си тръгват, в залата влезе полицаят Димко и започна да ме провокира, да ме нарича лайно българско, да ме заплашва, че ще ме убие, започна да ме блъска с ръце – всичко това пред очите на жена ми и детето. Добрила ме хвана за ръката, стисна ме с все сила и се опита да ме спре, да не си изпусна нервите, започна да моли ме да не му обръщам внимание. Всички в залата млъкнаха и зачакаха да видят какво ще стане. Дъщеря ми ме защити, мисля, че го обиди, не я чух добре. Обърнах се към него и го питах какво иска, а той започна да ме бие и да псува; аз не му останах длъжен, ударих му два-три юмрука. В този момент влезе още един полицай и го спря, а затворниците ни разтърваха. Прибрах се в килията, а жена ми и детето си тръгнаха за вкъщи, разтреперани и ядосани. Щеше да бъде по-добре да не ги бяха пуснали на свиждане, да не виждат това, което стана (и което ставаше всеки ден).
Затворът в Прилеп
Не знам откъде да започна да описвам всички ужаси, които се случиха през изминалите дни. А имам толкова голяма нужда да пиша и да изхвърля от себе си натрупания ми яд, да изхвърля онова, което ми тежи на сърцето и ми стяга гърлото, сякаш ще ме задуши. И да мога да говоря, дали ще иска някой да ме чуе, освен този празен лист хартия, който търпи тежината на целия ми живот?
Чувствам се безживотен и неспособен да се оправя с една шибана система, в която се намирам не по моя вина: тук съм се родил и искам в Македония да има демокрация и човешки права. Намирам утеха единствено в надеждата, защото само тя ми остана до последно да ми дружи. Казват, че надеждата умира последна. Така е, но все пак и тя умира. При мен още е жива, моята надежда ще умре след мен.
След протеста и инцидента в залата на мен ми отнеха и малкото права, които напоследък ми бяха дали. Преди десети или повече дни ми прочетоха цял списък от наказателни мерки, защото след края на разследването се оказа, че аз съм дежурният виновник за протестите. Строго ми забраниха всякакви свиждания със семейството, но това не беше най-лошото.
Най-тежкото ми наказание бе цели 8 дни в изолатора. И както е редът, събличаш си дрехите и влизаш вътре съвсем гол. Там няма отопление и е много студено, има само една тънка, стара и изцапана с кръв завивка. През деня стоиш прав или седиш на циментовия под, а вечер пазачът ти спуска леглото от стената, за да има на какво да легнеш. Не е нужно да разказвам как изглежда изолаторът. Там и храната е редуцирана. Дават ти храна само един път на ден и едно шише чешмяна вода.
На вторият ден пристигнаха биячите. Те са или от персонала на затвора, или външни, които идват тук само когато ги повикат, когато някой трябва да бъде пребит. Ако кажа, че по гласа ми се стори, че единият от тях е Димко, може би ще греша, но може би – не. Не можех да им видя лицата, защото в изолатора винаги влизат маскировачни качулки и се виждат само очите им. Започнаха да ме ударят, без да кажат нищо. Само псуваха и удряха. Биеха ме с палки т.нар. томфи, които полицията използва при масови безредици и нарушения на обществения ред, удряха навсякъде. Още не бях съвсем пребит, когато почувствах силен удар по лицето. Лицето ми се обля в кръв.
Не знам колко време траеше млатенето. Ритаха ме яростно по корема. Опитах се да се защитя, свих се на пода, но ако с ръцете предпазвах корема, главата ми оставаше незащитена. Най-силно ме удряха в областта на бъбреците. Устните си вече не ги чувствах, защото бяха подути и кървави. В един момент ми стана черно пред очите и нищо повече не помня. Събудих се: някой ме поливаше със студена вода. Беше един от пазачите – след като видял, че съм в безсъзнание, извикал лекарката на затвора. Целият треперех. Лекарката ми даде още една завивка, поиска от надзирателя да ми бъде спуснато леглото и двама затворници ме сложиха да легна. Докторката ме попита как съм, къде най-много ме боли. Болеше навсякъде. Най-много ме болеше душата – от безсилие и гняв. Обръснаха ми част от косата, за да ми почистят раните по главата. Докторката я виждах като бяла сянка и я чувах какво говори: „Докога ще ви бият бе, Здравко, това, което правят е нечовешко. Всеки ден се занимавам с почистване на рани, сякаш съм хирург. Вече ми е жал да ви гледам в това състояние. Ще поискам да те изведат от изолатора, защото много лошо са те били и тук трудно ще оцелееш. Нужна е всекидневна дезинфекция на раните и внимателно следене как заздравяват.“
От изолатора бях освободен по-рано от предвиденото, но не заради докторката, която поиска това, а защото карцерът беше само един – не стигаше за всички, които трябваше да бъдат пребити без свидетели. След мен там отведоха друг затворник, после друг, и друг… За протестите бяхме наказани пет души, всички обработени по същия начин.
Още съм на легло, защото от болки не мога да стана. Всяка сутрин ми дават силни болкоуспокояващи хапчета, вечер по две, защото през нощта болките се усилват. Храна ми носят Тони и Рубин. Делят с мен всичко, което им пращат от вкъщи.
Но колкото и да ям, няма да се почувствам сит – трябва ми храна за душата.
Гледам и този път да оживея, за мога един ден да видя враговете си пред лицето на истината. Да ги видя откъм тази страна на решетките – да си разменим ролите в този абсурден и жесток театър, наречен Македония, когато истинските македонци ще властват над измислените, да почувстват какво е да си роб на собствения си народ, той да те инквизира, а ти да мълчиш. Сега всички от килията ми съчувстват, влизат в положението ми, помагат ми, пазят тишина, не пускат тук други затворници, вече ми е малко по-спокойно, мога да се концентрирам, за да започна да пиша, само че не мога да избера подходяща поза, защото гърбът адски ме боли.
19.03.2010. Затворът в Прилеп
Ако побоищата, които преживях и денонощията, които изкарах в изолатора, ако непрекъснатите обиди и провокации могат да се нарекат изтезания и издевателства над мен, като какво може да се определи случващото през последните няколко дни в затвора? Вече споменах, че в килията ми бях заедно с Тони Конески, който много ми помогна, когато ме върнаха полужив от изолатора.
Беше на моите години и горе-долу добре се разбирахме. Често говорихме с часове, а след като разбра за българското ми самосъзнание, и той се събуди от съня, в който националното му чувство беше потънало, и не само прие истината за българския ни произход, но и прояви много интерес към каузата, за която се боря. За разлика от другите в килията, ние двамата бяхме семейни. По време на свижданията жените ни бяха се запознали, започнаха да си гостуват и станаха добри приятелки. Единствено с Тони можех да споделя някои неща, които не биваше да знае всеки. Беше осъден за някаква афера на началниците му от Здравната каса, за която знаел, не участвал в нея, но и не бил съобщил. Натопили го, за да прикрият онези, които са в схемата за източването на огромни суми пари, използвали са го като „бушон“, който изгаря и поема цялата вина на престъпната верига…
Тони имаше болно сърце, беше преживял тежък инфаркт.
Макар че редовно си пиеше лекарствата, имаше и други проблеми със здравето. Преди няколко дни му стана адски зле. Получи силни болки в гърдите и потърсихме лекарска помощ. Тук, в затвора, обикновено трябва да се молиш поне няколко дни, за да те заведат на лекар. В случая Тони спешно се нуждаеше от специалист кардиолог, както установи лекарката на затвора, след като го прегледа. На следващия ден беше отведен в болницата, където бе приет за лечение. Но по настояване на управата на затвора Тони беше върнат, макар че беше в още по-тежко състояние. През следващите два дни по два пъти на ден беше викана Спешна помощ, и то не от надзирателите, а от затворниците, които имаха телефони, заради което бяха извършени масови претърсвания, за да намерят забранените джиесеми. Двама от нашите бяха хвърлени в изолатора, защото били извикали линейката. И представете си – всяка сутрин отвеждаха Тони до болницата и същата вечер го връщаха в затвора, защото директорът не бил позволил да бъде под непрекъснато лекарско наблюдение.
Тази събота Тони не можа да заспи. Дълго си говорихме, призна ми, че се страхува. Каза ми: „Брате Здравко, страхувам се, че краят ми приближава. Ако стане нещо с мен – вкъщи има една флашка, в която са всички доказателства за голямата афера в Здравната каса. Кажи на съпругата ми да я използва пред съда, когато реши, че е нужно. Кажи ѝ да изчисти поне името ми от лъжата, защото моите шефове с мен си измиха ръцете!“
Гледах да го успокоя, убеждавах го, че ще намерим начин да го вкараме в болницата за лечение. Тони винаги държеше в ръцете си Иисусовото разпятие и една малка иконка на Света Петка, вързани на дълго въженце.
Заспах много късно. Сутринта ме събуди гласът на надзирателя Злате: „Здравко, вдигайте се, Тони е починал.“ Намерихме го в коридора, паднал на пода, до металните решетки, от където сигурно се е опитвал да извика на помощ надзирателите от нощната смяна. Беше мъртъв. На леглото ми, до възглавницата, беше оставил, преди да излезе, разпятието и иконата. Реших да ги запазя за спомен от приятеля ми Тони. Много ме е яд, че не успях да му помогна.
Смъртта на Тони е убийство, а убиецът е директорът на затвора, който не му позволи да бъде хоспитализиран и лекуван като хората. Може би животът на Тони можеше да бъде спасен, ако беше под непрекъснат лекарски надзор. В затвора през нощта няма лекар, тук няма апарати за реанимация, няма никакви възможности за бърза помощ.
Нормално е, защото тук няма хора. Ние, затворниците, не сме човеци, а животни, забравени от всички. Както каза един надзирател: „Вие сте тук, за да ви унищожим, а не да ви храним и отглеждаме!“ Да: ние сме тук, за да бъдем унищожени.
Върнахме се килията, целите в сълзи. След няколко часа телефонът ми извъня и видях, че е съпругата на Тони (двамата използвахме един телефон). Горката, още нищо не знаеше, обаждаше се да го попита какво да му донесе, от какво има нужда. Никой от управата не ѝ беше съобщил какво е станало.
Нямах думи, ревнах, без да мога да проговоря, но след малко събрах сила и успях да изрека истината: „Тони вече не се нуждае от нищо, Тони го няма.“
След смъртта на моя приятел се питам: дали само заради това, че тук временно пребивават наказани хора, на които им е ограничено правото на свобода, дали заради това трябва да им бъде ограничено и правото на живот?
Каква е тази страна, която мрази и унищожава хората си, па били те и грешници? И не за първи път не мога да намеря нормално обяснение. Седя тук и единствени ми дружки са четирите стени. С тях си говоря, с тях си дружа и само те четат тайните на сърцето ми. Само те знаят докога и дали….
03.04.2010. Затворът в Прилеп
Нещата в затвора стават още по-зле. Днес взех да пиша, защото не мога да говоря, болят ме раните и не мога да си отворя устата. Още не са ми извадени конците от хирургическата интервенция на венците. Храня се с една сламка, пия плодови сокове, които ми ги пращат от вкъщи, по някой затворник, който се връща от отпуск, или по надзирателя Мице, когато
идва на работа. Наближава времето, когато трябва да бъда освободен, както е посочено в документите, но дали няма да ме унищожат преди това? Пак съм на легло и имам силно главоболие.
През изминалите дни не бях в състояние да пиша, явно има заповед да ме репресират, виждам го в отношението на надзирателите към мен. За него съм враг номер едно. Враг на Македонската държава, на властта, на системата.
Ще се върна на по-важните събития след смъртта на Тони. Много се бях ядосал, че всичко това, което се случва тук, си остава между стените на затвора. Никой отвън не знае за зверствата, които се вършат тук, за унищожените човешки животи. Опитах се да се свържа с медиите и с организациите за човешки права. Единственият начин бе да се обадя по телефона – ако изпратя писма или молби, те ще останат в чекмеджето на директора или в това на надзирателя.
Звъннах в няколко медии и разказах как постъпиха с Тони. След това се обадих, не за първи път, в Хелзинския комитет и поисках да дойдат в затвора, за да поговорят със затворниците и да видят на място за какво иде реч. Случилото се все пак доби гласност, телевизия А1 започна разследване и няколко вестника писаха за това. След като разказаното от мен отекна в медиите, в затвора започна голямо разследване кой ги е информирал. И както обикновено, някой е казал, че това съм аз. Знам, че този някой ме е наклеветил само и само за да му разрешат два дни отпуск вкъщи като награда за дадената информация. Ето колко евтино тук се продава човек!
Медиите започнаха да се обаждат в затвора и да търсят обяснения. Разярени от публичните нападки, двама надзиратели ме грабнаха и ме отведоха в едно помещение, което понякога се използваше за спортни занимания. Тази стая ми беше много добре позната, защото точно тук за първи път ме пребиха, след като бях влязъл в този затвор. Вътре нямаше никой. Там ме оставиха сам повече от няколко часа, докато изведнъж върху мен се спуснаха като един четирима биячи. Хванаха ме за косата. Още не бяха минали предишните контузии, но започнаха да ме бият. Знаех защо, помислих си, че този път наистина ще ме убият. По едно време един от тях извади от джоба си лист хартия, даде ми го да го видя и ме попита дали това е мое. Беше писмото, което бях изпратил до Георге Иванов, президента на Македония. В писмото му съобщавах, че не го признавам за легитимно избран, че той не е държавен глава на всички граждани и че се отказвам от македонското си гражданство, защото не се чувствам „античен“ македонец, ами чист българин, асимилиран в Македония.
Отговорих: да, писмото е мое, аз съм го писал. Попитаха ме дали все още съм на това мнение и какво ми влиза в работата да занимавам медиите със смъртта на Тони. Останах учуден от този разговор, защото винаги, когато бях вкарван в тази стая или в изолатора, само ме биеха, никога не разговаряха с мен. Казах им, че така съм решил, защото няма друг начин народът да чуе как се постъпва тук. Казах им, че знам какво ще бъде наказанието ми, че ще падне голямо млатене, но добавих, че съм написал изявление, заверено пред нотариус, в случай да се случи нещо с мен. Отново започнаха да ме бият.
Удряха навсякъде. Хвърлиха ме върху пейката за коремни упражнения, вързаха ми ръцете и краката с белезници, така че не можех да мърдам. Разтвориха ми устата и ми напъхаха в нея нещо метално, за да стои разтворена. Единият от тях ме хвана с две ръце за главата, а другият извади от джоба си клещи. Каза ми само: „Цял месец се оплакваш от зъбобол и тормозиш хората да те водят на стоматолог. Не те ли болят зъбите, когато се обаждаш на медиите? Или на разните там организации? Ей, сега ще ти решим проблема, така че зъб повече никога няма да те заболи!“ И започна с ярост да чупи и кърти зъб след зъб. Болката беше страшна, късаше плът от венците ми, устата ми се напълни с кръв. От болка престанаха да си чувствам ченето, крещях с пълен глас, но онзи продължаваше да бърка в устата ми с клещите, докато някой не му каза да спре.
Освободиха ме от пейката и ме заведоха в тоалетните. Там ме вързаха с белезници за радиатора, а точно пред лицето ми сложиха голяма канта със солна киселина, която се използваше за почистване на тоалетните.
Главата ме цепеше, целият ми череп пулсираше, сякаш ще се пръсне всеки момент, устата ми кървеше. Чувствах, че устата ми е пълна с парчета от зъби, опитвах се да ги изплюя, но не успявах. Така вързан за радиатор, останах два дни, без никой да знае къде съм.
Когато ме пуснаха и се прибрах в килията, всички бяха ужасени от това, на какво приличах. Казаха ми: „Скрий се, Здравко, в някой ъгъл, не им се мяркай пред очите, потрай още малко, малко остана да излезеш оттук, ще вземат накрая да те убият. Седи мирен, защото когото и да извикаш, на  когото и да се обадиш, няма да вдигне Тони от мъртвите. На нас тук никой няма да ни помогне. Само трябва да си мълчим и да изтраем, докато ни изтече наказанието.“
Разсъждавах по съвсем друг начин: допуснем ли да убият един от нас, те ще убият и втори, и трети… За мен съществуват по-възвишени смисли и цели, отколкото как да е да минат дните, да превивам гръб и да търпя камшика, докато ми изтече присъдата.
Искам нещо повече от личната ми свобода: искам си духовната свобода, искам националната си свобода, искам свобода за народа ми.
Минаха 8 дни, откакто ми счупиха зъбите, но болката ставаше все по-силна. Главата започна от ден на ден все повече да отича, състоянието ми ставаше все по-непоносимо. В продължение на 10 дни всяко мое искане да повикат лекар оставаше без отговор. От венците ми започна да тече гной. Ставах все по-зле, непрекъснато повръщах, имах силен световъртеж.
На десетия ден дежурните по смяна решиха да ме отведат в болницата, в стоматологичната хирургия. Уплашиха се да не се случи нещо фатално по време на тяхното дежурство, за което после можеше да бъдат дадени под съд. Жена ми не знаеше нищо за това, което ставаше с мен. Не ѝ казах не само защото не можех да говоря, но и не исках да се притеснява и тревожи.
Чакаше ме пред болницата. Рубин (моят приятел от затвора) ѝ се обадил, съобщил ѝ, че съм много зле и че ме водят в болницата, веднага да отива там. Добрила беше ужасена, когато ме видя. Главата ми беше толкова отекла, че изглеждаше двойно по-голяма от нормално. Хирургът също се ужаси от състоянието ми и извика на полицаите, които ме носеха (не можах да вървя): „Какво сте направили! Знаете ли какво правите? Защо чакахте досега? Знаете ли какво може да стане?“
Хирургът ме оперира, а на следващия ден ми направи още една операция. Върнаха ме в затвора и всеки ден тамошната докторка ми слагаше инжекции, за да ми мине опасното възпаление. Сега се чувствам по-добре, но душата ми е силно наранена. Когато имам възможност тайно се обаждам на Добрила и не знам кое е по-важно: дали аз да я питам как е или тя да ме пита как съм.
11 август 2012