Интервю с новия председател на МНИ

Новият председател на Македонския научен институт доц. д-р Александър Гребенаров пред в. „Глас на българите от Македония“: Великите сили забравиха българския характер на Македония
С доц. Ал. Гребенаров разговаря Крум Михайлов
Избраният преди дни председател на Македонския научен институт доц. д-р Александър Гребенаров е потомък на бежанци от Македония и Тракия, верен на амбицията да съхрани  харамийския дух на предците си. Член на научния и управителния съвет на Македонския научен институт (МНИ), преподавател в НБУ и ПУ „Паисий Хилендарски”. Съставител и редактор на десетки научно-изследователски трудове и филми. Книгите му „Легални и тайни организации на македонските бежанци в България (1918–1947)”, „Македонският научен институт (1923–2008). Документален летопис”, печелят конкурси към Министерството за културата.
– Честито, доц. Гребенаров, как се чувствате след избора?
– Малко странно, заради голямата отговорност. Едно е да даваш мнения и съвети, което съм правил досега като дългогодишен член на Управителния съвет, друго е да огледаш без емоции всички предложения, да синтезираш, избереш и приложиш едно от тях. Може в някои случаи то да не е най-оптималното, а наложено от обстоятелствата, но реалният живот понякога изисква отстъпки.
Искам да подчертая обаче, че компромиси с българското културно-историческо наследство в Македония, т.е. с духа и традициите на Македонския научен институт, отстояван от учредяването му през 1923 г. до днес, няма да се правят и в бъдеще.
– А промяната, която искате да видите в МНИ?
– Ще се опитам с моите колеги да развием и надградим постигнатото от предходниците ни, да търсим още по-активно сътрудничество с различни организации и институции – БАН, висши училища, музеи, читалища, сдружения, културни центрове извън граница.
Освен традиционните форми – конференции и кръгли маси за бележити годишнини, отпечатване на сборници, книги, брошури и особено на сп. „Македонски преглед”, което винаги ще бъде с приоритет, ще заложим на новости в областта на интернет технологиите. Ще разнообразим и наситим сайта на Института с нови  рубрики, в импровизирано студио ще се „творят” кратки документални филми, посветени на новоиздадени книги, юбилейни събития, актуални вести.
Тук ще намерят място сканирани броеве на печатния ни орган „Македонски преглед”, който е най-старото периодично издание в света за Македония с интердисциплинарен характер. Очаквам още предложения, които да обсъдим и доразвием.
– А в международен план?
– Амбицията ми е да продължим контактите с чуждестранни изследователи, които на базата на автентичен изворов материали отстояват историческата истина за Македония. Не бих искал да си губим времето с фалшификатори, интерпретатори и псевдоучени. Държа да засилим обмена на материали с електронното издание „Македонска трибуна” – орган на МПО „Любен Димитров”, издавано в Торонто от българския родолюбец Георги Младенов. Разбира се, търсим приятели и в други точки на планетата, които изповядват сродни идеи.
Няма да забравим и множеството български граждани в Република Македония, които само преди няколко седмици показаха на света, че желаят да имат свои български представители в Брюксел, за да отстояват техните надежди и мечти за европейско бъдеще.
Вратите на Македонския научен институт са отворени за всички, които с открито сърце подкрепят неговата народолюбива дейност.
– Всъщност с какво ви провокира темата „Македония”? Кой отвори сърцето ви за нея?
– Фамилна обремененост, откровено казано. А може би и случайност. Когато навремето уточнявахме тематиката на  бъдещите ми научни занимания, македонското ми потекло се оказа решаващо. Така че темата дойде малко случайно, но ме завладя  трайно. Получи се и фамилен бумеранг – чрез изворите научих любопитни неща около дейността на прадядо ми и дядо, родени във Воден. До края на дните си дядо никога пред никого от семейството не бе споделял тези факти.
– И кога българският въпрос бе натрапен на световната общественост като македонски?
– Без да влизаме в дебрите на историята, нека не забравяме, че за времето до Балканските войни великите сили, цялата световна общественост – учени, пътешественици, политици и общественици са убедени, че българите са преобладаващата част от населението в Македония. Недвусмислено в това отношение е цялото архивно наследство на Османската империя. Да не коментираме езика, духовната култура и писмените свидетелства, завещани от предците ни, както и съхранените безброй други исторически следи, които по безспорен начин доказват дълбоките корени на българщината. От друга страна, всички етнодемографски статистики са единодушни, че в областта няма и не са живели „македонци”. Да не говорим за документацията на националноосвободи­телното движение на македонските българи, включително програмни документи, печатни издания, кореспонденция.
От всичко това може да се обобщи, че до войните Македония и Тракия са неделима част от българското историческо землище. Т.е. няма македонски, а  общобългарски въпрос.
– Което означава, че обратният знак на вододела „български – македонски въпрос” е поставен от Балканската и Първата световна война?
– Да, така е. Аргументите за българския характер на Македония се „забравят” от великите сили след 1913, и особено след 1919 година. Няма как иначе да опазят териториите и престижа на своите балкански сателити – Югославия и Гърция, които притежават части от областта.
Подир Първата световна война Коминтернът е допълнителният фактор, който отдалечи Македония от България. Тенденцията да се обособи македонският въпрос от общобългарския особено ескалира през третото десетилетие на ХХ век – през 1934 г. българските комунисти прегръщат политиката на съобразяване с постулатите на Кремъл,  „наливайки вода в чужда воденица”. Процесът се засилва след септември 1944 г., когато управляващите страната правят опити да отродят българското население в Пиринския край чрез македонистка пропаганда и насилие.
Парадоксите продължават и в по-ново време – да не забравяме какво се случи с Югославия през 1999 г. Великите сили се отрекоха от нея, обсипвайки ръководителите й с какви ли не епитети, но всички „вкупом забравиха”, че границите на тази държава бяха сътворени от тях след двете световни войни…
– В проучванията си детайлно изследвате дейността на македонските бежански организации у нас след Първата световна война. Изпитвахте ли затруднения? 
– Изследването ми струваше доста усилия, на това отгоре се и забави. От друга страна обаче, отлежаването се оказа полезно – даде ми възможност да допълня с факти важни събития, други да преосмисля и преоценя. Разкрепостяването на архивите позволи да разширя и задълбоча изследването. И се радвам, че книгата ми за легалните и тайните организации на македонските бежанци в България от 1918 до 1947 година остава актуална, независимо от изминалите години. Изследването ми отне много време, беше къртовска работа. И съм много благодарен на моите колеги и приятели, които ми помогнаха да завърша този труд, на семейството си, което сигурно съм лишил от достатъчно внимание…
 – Извън трудностите, почувствахте ли се горд като българин, потънал във водопада от тези съдби и събития?
– Откровено казано, чувствата ми бяха по-скоро смесени. От една страна, когато събирах обилния документален материал или пишех за благотворителните и взаимоспомагателни функции на бежанските организации след 1918 г., сякаш виждах на живо признателността на хилядите прокудени от Македония българи, които намират състрадание и  помощ в България. Разбирах как усилията и средствата на осакатената ни държавата, на бежанските формации не достигат, почти физически усещах как цялото население в страната се включва да помогне на своите сънародници в беда. И ми се струва, че именно това съчувствие към тегобите на бежанците от Македония е показателен знак, че в мигове на затруднения и катастрофи нацията ни има потенциал, с който можем да се гордеем.
Друга мярка е стоицизмът на дейците от Вътрешната македонска революционна организация, на Македонската младежка тайна революционна организация, Тайната културно-просветна организация на македонските българки и така нататък. Героизмът, с който се борят и отстояват с цената на живота си българщината в Македония срещу окупаторите й, заслужава поклон.
– Разгневен, огорчен или отчаян бяхте в този огромен документален океан?
– Не бяха малко моментите, в които съм изпитвал гняв и ненавист към великите сили и балканските властелини, които разделиха и владеят Македония. Които бранят „със зъби и нокти” статуквото, без оглед на исторически доказателства, към стремежа на местните жители да се изявяват като българи и да живеят в обединеното  отечество.
От друга страна, натъквах се и на извори с горчивия привкус на „нашенските неволи”. Те показват причината за роенето на македонските организации – в повечето случаи личностни взаимоотношения и конфликти, а не реални идеологически различия. Откривателските мигове не бяха от най-приятните и при работата с документацията за поведението на българските държавници след 1944 година. Тяхното раболепие към Москва и Белград, и особено отстъплението им от националната кауза, минава всякакви разумни граници.
Не на последно място в тази негативна палитра могат да бъдат поставени и „научните творения” в Бившата югославска република Македония. Последните изяви на историците им в защитата на „македонската идентичност” и завършеният дисниленд в центъра на Скопие будят снизходителните усмивки и на свои, и на чужди. Само не зная ние от кои сме…
– Оптимист или повече песимист сте за възможностите на Европейския съюз да укроти националните страсти, а България да изгради трайна бариера срещу националната ерозия. Пак Македония ли ще трябва да ни даде своя нов Паисий?
– Противоречията в съвременния свят са огромни. Вместо спокойствие и радост от Обединена Европа без граници, с улеснено общуване и комуникации, с повишен жизнен стандарт, виждаме как избуяват етнически конфликти и се засилват тенденциите към обособяване на нови области. Вчера в Косово, днес в Украйна, утре процесът навярно ще ескалира в други посоки. Което означава, че е задействан синдромът на доминото. Обезверяването е силно и у нас – къде поради жизнен стандарт, къде поради политическо безсилие и демагогия, ширещи се вече четвърт век.
Всичко това създава почва за привнасяне на чужди пропаганди и идеи, целящи обезбългаряването на части от страната. За съжаление не са малко и българските учени и общественици, които са готови срещу няколко сребърника да „забравят” род и родина.
Държавата е в ситуация, която политолозите дефинират като „тъмна” или „разломна зона”, създаваща предпоставки за раждането на нови герои – политическите апостоли, които по примера на Паисий, Раковски, Левски, Гоце Делчев ще оттласнат и поведат обществото към по-светли бъднини. Дано да са прави.
Аз като историк съм оптимист, без значение от кой регион на историческото ни землище ще се появи новият месия. Важното е да се съхрани историческата памет на страната, както е казал Апостола на свободата – „И ние сме хора и искаме да живеем човешки там, където живее българинът – в Мизия, Тракия и Македония”.
– Честито, доц. Гребенаров, как се чувствате след избора?
– Малко странно, заради голямата отговорност. Едно е да даваш мнения и съвети, което съм правил досега като дългогодишен член на Управителния съвет, друго е да огледаш без емоции всички предложения, да синтезираш, избереш и приложиш едно от тях. Може в някои случаи то да не е най-оптималното, а наложено от обстоятелствата, но реалният живот понякога изисква отстъпки.
Искам да подчертая обаче, че компромиси с българското културно-историческо наследство в Македония, т.е. с духа и традициите на Македонския научен институт, отстояван от учредяването му през 1923 г. до днес, няма да се правят и в бъдеще.
– А промяната, която искате да видите в МНИ?
– Ще се опитам с моите колеги да развием и надградим постигнатото от предходниците ни, да търсим още по-активно сътрудничество с различни организации и институции – БАН, висши училища, музеи, читалища, сдружения, културни центрове извън граница.
Освен традиционните форми – конференции и кръгли маси за бележити годишнини, отпечатване на сборници, книги, брошури и особено на сп. „Македонски преглед”, което винаги ще бъде с приоритет, ще заложим на новости в областта на интернет технологиите. Ще разнообразим и наситим сайта на Института с нови  рубрики, в импровизирано студио ще се „творят” кратки документални филми, посветени на новоиздадени книги, юбилейни събития, актуални вести.
Тук ще намерят място сканирани броеве на печатния ни орган „Македонски преглед”, който е най-старото периодично издание в света за Македония с интердисциплинарен характер. Очаквам още предложения, които да обсъдим и доразвием.
– А в международен план?
– Амбицията ми е да продължим контактите с чуждестранни изследователи, които на базата на автентичен изворов материали отстояват историческата истина за Македония. Не бих искал да си губим времето с фалшификатори, интерпретатори и псевдоучени. Държа да засилим обмена на материали с електронното издание „Македонска трибуна” – орган на МПО „Любен Димитров”, издавано в Торонто от българския родолюбец Георги Младенов. Разбира се, търсим приятели и в други точки на планетата, които изповядват сродни идеи.
Няма да забравим и множеството български граждани в Република Македония, които само преди няколко седмици показаха на света, че желаят да имат свои български представители в Брюксел, за да отстояват техните надежди и мечти за европейско бъдеще.
Вратите на Македонския научен институт са отворени за всички, които с открито сърце подкрепят неговата народолюбива дейност.
– Всъщност с какво ви провокира темата „Македония”? Кой отвори сърцето ви за нея?
– Фамилна обремененост, откровено казано. А може би и случайност. Когато навремето уточнявахме тематиката на  бъдещите ми научни занимания, македонското ми потекло се оказа решаващо. Така че темата дойде малко случайно, но ме завладя  трайно. Получи се и фамилен бумеранг – чрез изворите научих любопитни неща около дейността на прадядо ми и дядо, родени във Воден. До края на дните си дядо никога пред никого от семейството не бе споделял тези факти.
– И кога българският въпрос бе натрапен на световната общественост като македонски?
– Без да влизаме в дебрите на историята, нека не забравяме, че за времето до Балканските войни великите сили, цялата световна общественост – учени, пътешественици, политици и общественици са убедени, че българите са преобладаващата част от населението в Македония. Недвусмислено в това отношение е цялото архивно наследство на Османската империя. Да не коментираме езика, духовната култура и писмените свидетелства, завещани от предците ни, както и съхранените безброй други исторически следи, които по безспорен начин доказват дълбоките корени на българщината. От друга страна, всички етнодемографски статистики са единодушни, че в областта няма и не са живели „македонци”. Да не говорим за документацията на националноосвободи­телното движение на македонските българи, включително програмни документи, печатни издания, кореспонденция.
От всичко това може да се обобщи, че до войните Македония и Тракия са неделима част от българското историческо землище. Т.е. няма македонски, а  общобългарски въпрос.
– Което означава, че обратният знак на вододела „български – македонски въпрос” е поставен от Балканската и Първата световна война?
– Да, така е. Аргументите за българския характер на Македония се „забравят” от великите сили след 1913, и особено след 1919 година. Няма как иначе да опазят териториите и престижа на своите балкански сателити – Югославия и Гърция, които притежават части от областта.
Подир Първата световна война Коминтернът е допълнителният фактор, който отдалечи Македония от България. Тенденцията да се обособи македонският въпрос от общобългарския особено ескалира през третото десетилетие на ХХ век – през 1934 г. българските комунисти прегръщат политиката на съобразяване с постулатите на Кремъл,  „наливайки вода в чужда воденица”. Процесът се засилва след септември 1944 г., когато управляващите страната правят опити да отродят българското население в Пиринския край чрез македонистка пропаганда и насилие.
Парадоксите продължават и в по-ново време – да не забравяме какво се случи с Югославия през 1999 г. Великите сили се отрекоха от нея, обсипвайки ръководителите й с какви ли не епитети, но всички „вкупом забравиха”, че границите на тази държава бяха сътворени от тях след двете световни войни…
– В проучванията си детайлно изследвате дейността на македонските бежански организации у нас след Първата световна война. Изпитвахте ли затруднения? 
– Изследването ми струваше доста усилия, на това отгоре се и забави. От друга страна обаче, отлежаването се оказа полезно – даде ми възможност да допълня с факти важни събития, други да преосмисля и преоценя. Разкрепостяването на архивите позволи да разширя и задълбоча изследването. И се радвам, че книгата ми за легалните и тайните организации на македонските бежанци в България от 1918 до 1947 година остава актуална, независимо от изминалите години. Изследването ми отне много време, беше къртовска работа. И съм много благодарен на моите колеги и приятели, които ми помогнаха да завърша този труд, на семейството си, което сигурно съм лишил от достатъчно внимание…
 – Извън трудностите, почувствахте ли се горд като българин, потънал във водопада от тези съдби и събития?
– Откровено казано, чувствата ми бяха по-скоро смесени. От една страна, когато събирах обилния документален материал или пишех за благотворителните и взаимоспомагателни функции на бежанските организации след 1918 г., сякаш виждах на живо признателността на хилядите прокудени от Македония българи, които намират състрадание и  помощ в България. Разбирах как усилията и средствата на осакатената ни държавата, на бежанските формации не достигат, почти физически усещах как цялото население в страната се включва да помогне на своите сънародници в беда. И ми се струва, че именно това съчувствие към тегобите на бежанците от Македония е показателен знак, че в мигове на затруднения и катастрофи нацията ни има потенциал, с който можем да се гордеем.
Друга мярка е стоицизмът на дейците от Вътрешната македонска революционна организация, на Македонската младежка тайна революционна организация, Тайната културно-просветна организация на македонските българки и така нататък. Героизмът, с който се борят и отстояват с цената на живота си българщината в Македония срещу окупаторите й, заслужава поклон.
– Разгневен, огорчен или отчаян бяхте в този огромен документален океан?
– Не бяха малко моментите, в които съм изпитвал гняв и ненавист към великите сили и балканските властелини, които разделиха и владеят Македония. Които бранят „със зъби и нокти” статуквото, без оглед на исторически доказателства, към стремежа на местните жители да се изявяват като българи и да живеят в обединеното  отечество.
От друга страна, натъквах се и на извори с горчивия привкус на „нашенските неволи”. Те показват причината за роенето на македонските организации – в повечето случаи личностни взаимоотношения и конфликти, а не реални идеологически различия. Откривателските мигове не бяха от най-приятните и при работата с документацията за поведението на българските държавници след 1944 година. Тяхното раболепие към Москва и Белград, и особено отстъплението им от националната кауза, минава всякакви разумни граници.
Не на последно място в тази негативна палитра могат да бъдат поставени и „научните творения” в Бившата югославска република Македония. Последните изяви на историците им в защитата на „македонската идентичност” и завършеният дисниленд в центъра на Скопие будят снизходителните усмивки и на свои, и на чужди. Само не зная ние от кои сме…
– Оптимист или повече песимист сте за възможностите на Европейския съюз да укроти националните страсти, а България да изгради трайна бариера срещу националната ерозия. Пак Македония ли ще трябва да ни даде своя нов Паисий?
– Противоречията в съвременния свят са огромни. Вместо спокойствие и радост от Обединена Европа без граници, с улеснено общуване и комуникации, с повишен жизнен стандарт, виждаме как избуяват етнически конфликти и се засилват тенденциите към обособяване на нови области. Вчера в Косово, днес в Украйна, утре процесът навярно ще ескалира в други посоки. Което означава, че е задействан синдромът на доминото. Обезверяването е силно и у нас – къде поради жизнен стандарт, къде поради политическо безсилие и демагогия, ширещи се вече четвърт век.
Всичко това създава почва за привнасяне на чужди пропаганди и идеи, целящи обезбългаряването на части от страната. За съжаление не са малко и българските учени и общественици, които са готови срещу няколко сребърника да „забравят” род и родина.
Държавата е в ситуация, която политолозите дефинират като „тъмна” или „разломна зона”, създаваща предпоставки за раждането на нови герои – политическите апостоли, които по примера на Паисий, Раковски, Левски, Гоце Делчев ще оттласнат и поведат обществото към по-светли бъднини. Дано да са прави.
Аз като историк съм оптимист, без значение от кой регион на историческото ни землище ще се появи новият месия. Важното е да се съхрани историческата памет на страната, както е казал Апостола на свободата – „И ние сме хора и искаме да живеем човешки там, където живее българинът – в Мизия, Тракия и Македония”.