Разказ на Цветан Александров и Славчо Свиленов за посещението на група от Националния младежки комитет на ВМРО във Вардарска Македония
„Исти сме си, само што два язика зборуваме.“ С тези думи бяхме посрещани навсякъде по време на обиколката ни из Вардарска Македония, когато на въпроса „Од каде сте?“ започнем да изреждаме родните ни градове от България (София, Сливен, Радомир).
Тези думи чувахме не само от новите ни приятели, а от случайни заговаряния с хора, с които и втори път да се срещнем вероятно нито ние тях ще помним, нито те нас. Срещите с нашите сънародници, защото днешните граждани на Република Македония в огромната си част са точно такива, бяха не само ползотворни за едни бъдещи плодотворни отношения, но и много емоционални. Именно заради такива непринудени разговори между непознати от двете страни на границата – които на практика си говорят на две диалектни форми на един език.
Енергията, с която се борят малцината, дръзнали да се самоопределят като българи, за българщината на място, където може да си всякакъв, но не и българин, е вдъхновяваща. Въпреки постоянните репресии над тях, изразяващи се в заплахи, уволнения от работа, разпити, понякога дори побоища и арести и т.н.
Нашите братя и сестри край Вардара продължават да поддържат несломим дух, който е крепял народа ни през вековете. Който ни крепи и днес.
Силно впечатление ни направи топлотата, с която бяхме посрещани, вярата на тези хора в нас, която ни задължава не само да оправдаем очакванията им за по-интензивни взаимоотношения на българите отсам и оттатък една изкуствена граница, но да направим и невъзможното, когато е нужно в името на българщината както там, така и където да е по света.
Сега във време, в което съществува интернет и всеки може да има достъп до неограничена информация, сръбската пропаганда над българите в Македония отслабва. Македонизмът върви към своята гибел. Изкуствените държави не съществуват вечно, напротив – въпрос на време е разпадът или поглъщането им от други. Справка – съседна нам бивша Югославия, която роди цели шест независими републики след края на Желязната завеса и има още накъде да се разпада. Разпад, заплоден още в началото на ХХ век от Великите сили, които са така безумни да позволят враждебни едни на други няколко балкански народности под хомота на Великосръбската доктрина.
Расте поколение, знаещо истината за произхода си от бащи, деди и прадеди – вторите и най-вече третите живи участници в някои от войните за национално обединение – я в редиците на Македоно-Одринското опълчение през 1912 г., я в други войскови части или чети на ВМРО. Разбира се има и изгубени сред поколенията, в асимилаторската политика на Белград. Някои по-възрастни с втълпяван им идеал за добрия голям сръбски брат. Други, „по-зелени“ поколения расли от 90-е години до ден днешен с присаден им в училище античен македонизъм ала Александър Велики.
Днес, обаче, въпреки всичката тази тиня от дезинформация, просръбска, прогръцка и македонистка полемика, която е заляла изконно българската Македония последните 71 години се появява и едно малко по размерите си, но просветено от родовата си памет поколение. То чете и чужди източници на исторически сведения и се рови в необятния виртуален свят, с чиято помощ успява да открива истината и вижда колко е нелепо съществуването на родината си в този ѝ вид и с тази ѝ бутафорна история. То вижда, че разбиването на всички тези митове за чужда на българския характер Македония е в собствените ѝ музеи – например Битолския надпис в историческия музей в Битоля, на който ясно се чете, че Иван Владислав, по чието поръчение е изсечен през XI в. е „българин по род“. А по стените на средновековните български църкви има надписи на старобългарски и икони с изобразени на тях светци с ликове на българските царе, като Борис I Михаил и Самуил (изписан точно така на иконата, не като днешното македонско „Самоил“), като в манастира „Св. Наум“ край Охрид, построен в периода 893-900 г. от светията, подпомаган от царете Борис I Михаил и Симеон I Велики.
Ново поколение, което е борбено и непримиримо, което ще води България към нови светли дни. И така – стъпка след стъпка нашият общ идеал – Обединена България, е на път да се осъществи някой ден. Баба Ванга е казала: „Където е текло – пак ще тече”. Защото сме били, сме и ще бъдем!
Да живее целокупна България!
