Година след година 24 май става все по-протоколна дата. На нея страната се занимава с т.нар. абитуриентски балове, в които девойки с вид на проститутки и младежи с вид на наркотрафиканти пищят в самоубийствени пози от лъскави коли.
Денят на българската култура и писменост е болезнено напомняне, че българският език става нежелана част от ежедневието ни. Градовете ни, търговските названия, стоките, всичко е на чужди езици. Това е някакъв постоянен срам от самите себе си.
24 май става нещо като Денят на влюбените – все едно любовта трябва да се чества в един, точно определен ден или пък българският език и култура си имат един ден за защита от обезличаване.
Колкото и спорове да има в исторически план за мисията на светите братя, едно е сигурно: на този ден България отбелязва едновременно и своеобразието си, и принадлежността си към една цивилизация. Затова не можем да подминаваме този ден като обикновен повод за дълга почивка.
Напоследък стана модно да се говори за ден за размисъл. 24 май е подходящ ден за размисъл. Това трябва да е ден за мислене какво е останало от нас като общност. И дали въобще е останало.
