Демографският срив е удар и по родната реч. Това посочва Димитър ТОМОВ в коментар за в. „Преса“.
Последният засега повод да се чуе високо за заплахите над българския език беше спорът в Народното събрание около приемането на новия Изборен кодекс. По-точно дали агитацията да върви единствено на официалния за страната български език, или може и на майчиния.
Привидно предизборен, този спор всъщност се отнася до последици от езиковата политика у нас. Той не засяга важни фактори за изграждане и съхраняване на културната и националната идентичност.
136 години след въздигането на Третата българска държава и 1150 г. от създаването на азбуката от светите братя Кирил и Методий българското общество изпитва страхове за бъдещето на родния език. Ето някои от причините:
Главната заплаха за българския език са неговите носители – людете, които го употребяват всекидневно писмено и говоримо (а през XXI век и електронно, защото епохата на интернет създава нова езикова реалност).
Демографският срив представлява ни повече, ни по-малко драстично намаляване на хората, които си служат с родния български майчин език. И в тази посока бъдещето е още по-мрачно.
Задълбочаващата се неграмотност сред най-младите. Вече се признава официално на всички равнища: от учителите, държавните институции, включително и в Народното събрание. Кой кога и как ще стопира възпроизводството на неграмотни ученици и студенти, а оттам и граждани, които се реализират в българската държава, без да владеят и да употребяват правилен български език?
Периодически избухва поплак, че нямало закон за българския език. Нима и сега не съществуват законови изисквания към задължителното изписване на български наименованията на фирмите и прочие други надписи? А отвсякъде по улици, молове, търговски и развлекателни заведения ни заливат табели и чудати рекламни творения, където има всичко друго, но не и български букви.
Ами езикът на медиите? Малко ли вестници, списания, та дори и книги са препълнени с всевъзможни печатни и правописни грешки. И постепенно обръгваме от тази невежественост; упойката на безразличието парализира отбраната на грамотността.
Пак ще повторя: езикът ни не е изчезнал 1150 г., защото е имал носители. А как се отнасяме към тези носители, които живеят извън пределите на днешна България?
И защо официалната позиция на Република България допуска в Бившата югославска република Македония (прогласила своя официален език през 1945 г.) да се заличават и фалшифицират български езикови паметници и реликви. Преди дни македонският президент изрече с велико нахалство огромната глупост, че имало голямо сходство между старомакедонски (?) и древноруски език!
Спирам засега дотук с категоричната убеденост, че съхраняването, употребата и бъдещето на родния ни български език зависят преди всичко от неговите носители. От нас, хората в България.
