Текст от Александър Йолов, председател на Младежката организация на ВМРО в София
Както всяка година, така и на този 13 януари, активисти на ВМРО от България и Р Македония, както и добри български патриоти, живеещи от двете страни на границата, почетоха паметта на българската героиня Мара Бунева. Няма да се спирам подробно върху живота и делото на една от най-известните жени атентаторки в Организацията, но ще дам само няколко щрихи от нейната биография.
Родена е в Тетово в семейство на потомствени борци за българско национално освобождение и обединение, учи в Скопие, а висшето си образование получава в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Омъжва се за офицер от българската армия. Брат й, деец на Вътрешната организация, я привлича в редовете на движението, където тя изпълнява множество конспиративни задачи. Кулминацията в нейната организационна работа е изпълнението на смъртната присъда над сръбския садист Велимир Прелич, отговорен за мъченията над българските студенти по време на Скопския студентски процес. Запитана от сръбския офицер, пристигнал пръв на мястото на атентата, защо е убила Прелич, Мара Бунева отговаря: „Заради мъченията, които той извърши над моите братя студенти. Защото обичам Отечеството си.“
Личността на Мара Бунева и нейното дело обединяват патриотите от двете страни на граничната бразда в продължение на десетилетия. Ежегодно българите от двете държави – България и Македония – се събират в близост до Каменния мост на река Вардар и поставят цветя на мястото, където се предполага, че е издъхнала героинята.
Това обаче е като трън в очите на македонския политически „елит“, който е всичко друго, но не и легитимен представител на населението на Р Македония в управлението на страната. Години наред македонските „политичари“, продукт на сръбската великодържавна политика в рамките на Югославия и на югославските тайни служби, отказват да демократизират и либерализират обществените отношения в страната. Едва ли в Европа има по-мракобесен режим от този в Р Македония (въпреки сериозната конкуренция на Р Сърбия, подложила сънародниците ни в Западните покрайнини на тежък репресивен и асимилационен терор). Парадоксът на историята е, че в някогашната люлка на българското Възраждане, в земите на някогашните най-корави български патриоти, водили непрестанни борби срещу османския, сръбския и гръцкия окупатор, всичко българско е забранено, а България и нейният народ са подложени на непрестанна демонизация в медиите и образователната система.
Показателно е, че всяка година на 13 януари, годишнината от атентата срещу Велимир Прелич, македонските служби организират всевъзможни активни мероприятия срещу местните български активисти и срещу гостите от свободна България. Спонтанни арести, забавяния по границата, затваряне и заключване на църквите за литургия, изпращане на платени провокатори, въпреки наличието на десетки полицаи – униформени и цивилни – всички „гордости“ в дневния ред на един репресивен и умиращ режим. Една от най-големите низости е редовното поругаване и чупене на паметната плоча на Мара Бунева, която ВМРО и местните българи възстановяват всяка година.
13 януари 2011 г. не ни поднесе по-различен сценарий от предишните години. Проблеми на границата, засилено полицейско присъствие, строителни огради, поставени около лобното място на Мара Бунева, така че да ни отрежат достъпа до него (не че могат да спрат ВМРО ;)). От самото начало за нас се лепнаха цивилни полицаи с доста опърпан вид, които ни следваха навсякъде през целия ден. От автобуса – до церемонията по слагане на плочата – от там през скопската чаршия и до крепостта.
Инак, градът Скопие ни посрещна с хубаво време и градски пейзаж, изписан от горе до долу с албански надписи, сред които най-често срещан бе Shkupi – албанският еквивалент на Скопие. На немалко места извън албанската община Чаир вече се вееха албански знамена, а неизброимите минарета, признак за наличие на силна албанска общност, доминираха над целия град. След като пихме кафе в старата част и си поговорихме с някои добри наши приятели, местни българи (разбира се, на една от съседните маси ни правеха компания цивилните полицаи), минахме през центъра на Скопие, където понастоящем се намира най-големият паметник на албанския национален герой Скендербег, окичен с албански знамена. Тук не мога да не отчета факта, че докато македонските управленци бяха мобилизирали целия ресурс на полицията си да ни следи и документира, през столичния център честа гледка бяха автомобили с албански флагове и регистрационни албански/косовски номера (ако си спомняте – македонската страна предприе акция по конфискация на всички автомобили с български регистрации, заради която ВМРО блокира границата, а нашата държава се направи на неразбрала!).
Тъжната равносметка е, че докато политичарите и югоносталгиците се страхуват от демократизация, за да не се надигне българската вълна в Македония, една друга вълна – от запад и от север вече залива земите на Гоце, Даме и Тодор, превзема село по село, град по град, като не се свени ултимативно да налага своите искания. И ако в миналото албанците бяха екзотика от най-западните македонски селца, то днес албанските паралелки в училищата са минали вече от дясната страна на Вардар.
Демографската и политическа ситуация в Р Македония вещае промени. Важни промени. България трябва да гарантира сигурността и просперитета на своето население в този ареал. Това е нейно задължение и отговорност. Това е и молбата на стотиците хиляди обикновени македонски граждани, които помнят и пазят завета на своите деди. Които в ненормална обстановка се стремят да възпитат нормални деца. Българчета. Крайно време е българският политически елит да възприеме страната ни като европейски фактор на Балканите. Защото в Европейския Югоизток – ние сме Европейският съюз. Ние поставяме условията. Ние съблюдаваме за това дали съседките, кандидат-членки за ЕС, отговарят на критериите, спазват човешки права и свободи. Необходима е визия, самочувствие, отговорност.
Ако днешните ни управляващи не разполагат с такива – време е да остъпят своето място. На националната алтернатива. Докато не е станало твърде късно.
снимка: центъра на Скопие, паметникът на албанския национален герой Скендербег, окичен с албански знамена
21 януари 2011
