Текст от блога на зам.-председателя на ВМРО Костадин Костадинов
Наскоро имах нещастието да отида до болницата. Трябваше да заведа сина ми, който навръх Великден, в неделя, падна от една люлка и си сцепи брадичката. И представа нямах обаче какво ще ми се случи в спешния център на варненската окръжна болница. Когато връхлетяхме, паникьосани, окървавени и само по чорапи (в бързината баща ми излетя от вкъщи бос), попаднахме на нещо трудноописуемо. Първото ми впечатление беше, че в приемната на спешния център се е разпрегнал катун. Имаше около 50 човека, които вдигаха врява на някакъв чужд език и миришеше ужасно, така ужасно, както могат да миришат само 50 некъпани циганина. Ние бяхме единствените бели хора. Когато отидох при дежурната сестра с детето в ръце, някаква дебела шалвареста циганка, която очевидно не забеляза, че лицето му е цялото в кръв, и също така очевидно не чуваше как то не спираше да плаче, се опита да ми вдигне скандал защо съм се пререждал. Обърнах се към нея, но преди да увелича спешните случаи с още един, ни извикаха вътре. Озовахме се в съвсем модерно оборудвано отделение, неразличаващо се от тези, които дотогава бях виждал само по телевизията. С тази разлика, че и тук беше разпрегнат катун. По всички легла бяха налягали цигани от всякаква възраст и пол. Нас ни сложиха до една 16-годишна майка с 2-годишно дете. И докато чаках да дойде хирурга, за да зашие раната, стана една… Дойде педиатър, попита циганката какво му е на детето, и тя му каза „льошу муй“. Попита я какво точно му е лошо, тя пак каза „льошу муй“. Попита я боли ли го нещо, къде го боли, откога се оплаква и на всичките въпроси получи същия отговор – „льошу муй“. Междувременно детето се разплака и тя му заговори на родния си турско-цигански, то нещо й отговори, а докторът се отчая и доведе един възрастен циганин да й преведе въпросите. И така се разбра с нея – с преводач. В този момент дойде един, който си беше ударил ръката. Докато го превързваха, сестрата го попита откъде е. И се почна невероятен разговор:
– От Бенковски.
– Личен лекар имаш ли?
– Мииии, Бенковски.
– Лекарят ти Бенковски ли се казва бе, питам те дали имаш лекар?
– Аааа, не, то е Авренско.
Тук сестрата се отчая, а докторът, който го превързваше се ядоса, спря, и почти крещейки го накара, след няколко опита, да каже някакво име на лекар, който след проверка в компютъра се оказа, че не съществува. Както се оказа, циганинът беше здравно неосигурен. По същото време, сякаш само това чакали, от всичките легла се надигна врява. Циганите почнаха да роптаят защо не им обръщат внимание. Комшийката от другото легло пък се надвикваше с момичето, което беше довела, естествено на турско-цигански. Почнах да се чувствам като чуждестранен турист в анадолска болница и понеже не издържах, се развиках на циганката да говори по-тихо и на български. Тя се стресна и млъкна, след което ми се извини, че дъщеря й не разбирала български. Тогава една сестра, като ме хвана за ръката, тихо ми каза: „Благодаря ви много, но представа си нямате какво е, всяка вечер след 7 и в събота и неделя при нас е пълен ад, а пък сега нали са и празници, сега се събудиха от спане и тръгнаха по доктори“. Като го изрече на един дъх, пусна ми ръката и почти избяга. Другите цигани се кротнаха. Но и това не беше всичко. На излизане вече, почти на вратата, видях как двама цигани се карат с лекар, който отказваше да извади кърлеж от крака на единия, защото не бил спешен случай. Циганите бяха без здравни осигуровки, но заплашваха лекаря, че ако не направи каквото искат, „ши стани страшну, кът свърши рабутъ“. И всичко това се случваше не някъде в Пакистан да речем, а в модерната болница „Св. Ана“, на центъра на Варна.
За какво ги пиша всички тези работи. Защото се оказва, че над 240 000 българи нямат право на здравна помощ, защото не си плащат осигуровките, а още 1 000 000 плащат от дъжд на вятър. Обаче се възползват от дупката в закона, която дава право на ВСЕКИ да получи квалифицирана спешна медицинска помощ. И циганите ходят на доктор само в почивни дни и след 7 ч. вечерта. Тогава никой не ги връща. А парите за тяхното лечение ги плащаме всички ние, като разбира се затова сме виновни пак ние. Защото не е луд този, който яде баницата, а този, който му я дава. И вместо да се замислим как да изрежем този финансов тумор от здравната ни система, напоследък се чуват идеи как трябва да узаконим тези сметки, като официално държавата поеме плащанията към НЗОК. Това ако не е комунизъм, здраве му кажи. Само дето аз и още 2 млн. работещи българи накрая ще платим сметката на циганите. Добре би било някой от депутатите, автори на подобни фундаментални съждения, да прекарат малко време по спешните центрове. Само че няма как да стане. Те са клиенти на частните болници. Остава ни само една надежда. НЗОК и НОИ да рухнат под тежестта на тези 1 млн. неосигурени лица и здравна помощ и социални придобивки да има само за този, който работи или си плаща осигуровките в персонални фондове. За другите – пътят към Индия е отворен.
