Коментар на Христо Георгиев
Улисани в хвалбите за икономическия растеж и демографския потенциал на Турция, анализаторите често забравяха нещо важно: турското общество е набраздено от дълбоки вътрешни цепнатини, едва позамазани от лустрото на новата туристическа слава на югоизточната ни съседка.
Проевропейска градска Турция някак напрегнато съжителства със симпатията към политическия ислям, която ненатрапчиво, но достатъчно настойчиво и прогресивно, демонстрира Ердоган. Дори позаметен под килима, кюрдският проблем продължава да носи потенциала си на бомба със закъснител. Европейските амбиции на Турция пък мистериозно се оплетоха с доктрината на прословутия външен министър Давутоглу за подчертано турско влияние в някогашните предели на Османската империя. Между демокрация, кемализъм, ислям и неоосманизъм, турската политика е обречена на сложни баланси. Видя се обаче, че дори във времена на растеж и икономически оптимизъм тези баланси са толкова крехки, че да се пропукат при първата разпра за зелена площ в центъра на Истанбул.
С масирания си отговор Ердоган направи най-трудното: обедини противниците си. Всичките вътрешни разломи под повърхността на турското общество заработиха като един. Дали това ще взриви розовата представа за съвременна Турция? Едва ли, но ще се окаже доста сериозна заплаха. Защото за пръв път показва нагледно каква е потенциалната енергия на конфликтите в Турция. Обратната страна на Турция е вече на показ.
Знамето на протеста отново стана Мустафа Кемал. Така нещата си идват на мястото – разделителната линия е поставена: европейска, демократична Турция или неоосманска, ислямска, традиционалистка държава с поглед на изток. Съвсем друг е въпросът дали нещо, което претендира за демокрация и цивилизованост, може да полза Ататюрк за знаме. Така или иначе, обаче, проличаха две Турции. И разликата между тях ще става все по-видима. Нищо изненадващо, просто очакваното се случи.
Повече за вътрешната политика на страната вижте в рубриката „Турция разбулена“.
