Иван Михайлов е бил наричан Царя на атентатите. В цяла Европа е бил страшилище по онова време. Дори в западните страни е смятан за най-големия специалист по терор.
Това разкрива в интервю пред Димитър Николов за вестник „Новинар“ зам.-директорът на Националния исторически музей д-р Цветана Кьосева, която е и доцент по нова и най-нова история на България.
За най-новата си книга – „Красивите лица на терора“, в която описва съдбата на български революционерки като Мара Бунева, която нарича „символ на българщината в Македония“, и Менча Кърничева, както и за влиянието на ВМРО по времето на Иван Михайлов, д-р Кьосева говори в интервюто, което можете да прочетете тук:
Не за първи път пишете книга за жените в историята. Какво ви насочи към темата за терористките?
Преди няколко години издадох книгата „Първите дами на царска България”. Пак беше ново изследване. Там ставаше въпрос за жени, които помагат на мъжете си да управляват. Реших малко да разширя темата и да намеря материали за жени, които убиват мъже. Темата за терора стана доста актуална след атентата в Бургас, но аз като историк знам, че България е пълна с атентати и те не започват от новото време, а още от края на 19-и век. Вече имаше изследвания за атентатите, но нямаше нищо за жените, които участват в тях. Аз се разрових в архивите на МВР, които наскоро разсекретиха. Там намерих много интересни досиета на участнички в различни терористични групи. Смея да твърдя, че темата не е разработвана въобще и, че все пак правя някакъв пробив.
Изследвана ли е достатъчно добре ролята на жените като цяло в българската история?
Има един център за изследване на пола в Софийския университет, но там нещата са прекалено научни. Моята роля като историк и като зам.-директор на Националния исторически музей е да направя нашата колекция по-разбираема за публиката. Особено историята на Третото българско царство е много трудна за разбиране, защото има стотици партии, както впрочем и сега. Те непрекъснато се боричкат за власт, някои управляват по няколко дни и няколко месеца. И когато един студент или ученик се опита да запомни историята, му е много трудно. Днес музеите, както и останалите културни институции, се борят за място под слънцето. Има много по-лесни начини човек да се сдобие с информация и затова ако пишем нещо, трябва да бъде интересно.
Описвате много лични съдби в книгата си. Коя от тях ви заинтригува най-силно?
Аз избрах най-драматичните от историите, които открих. Всяка една от тях е силна. За мен най-интересна като че ли беше историята на една героиня или терористка, в зависимост от коя страна застане човек на бариерата – Виолета Якова от така наречената група Черни ангели. Тя участва в три убийства. Първия път не улучва, иска реванш, втория път убива ген. Христо Луков – една изключително фигура на тогавашното време. Третият път участва заедно с Митка Гръбчева и Иван Буруджиев в убийството на полк. Пантев. Тя самата не стреля, но е готова да стреля. Преди това тя е подпалвачка, купува запалителни течности и получава парите от Българската комунистическа партия.
Има и много други интересни личности. Една от тях е Ана Вентура – еврейка от Русе. Тя е дъщеря на най-големия фабрикант в Русе. Учила е в престижен колеж. В един момент се влюбва в някакво младо момче и с него тръгва по ремсистки събрания. Достига до ръководител на бойна група. Те също убиват хора, тя също стреля. Жените, които съм описала във всички случаи са с пистолет в ръка и са участвали в бойни акции или самите са убили някого.
Има ли събирателен образ на българската терористка?
Приличат си по това, че повечето от тях са идеологически заслепени. Особено в периода 1924-1926 г., когато има анархистки чети, а и след това през 1942-44 г., когато са комунистическите чети. Това са жени, които са обсебени от някакъв идеал. Извършвайки убийства, те мислят, че правят нещо добро, че служат на една добра кауза и, че утре ще стане по-добре. Във всяка история има и дълбоко лични мотиви. Или са влюбени и по силата на любовта тръгват заедно с любимия си в чета или бойна група, или пък искат да отмъстят.
Дори има такива, които тръгват, за да станат известни, за бойна слава. Може би най-типичният пример в това отношение е историята на Менча Кърничева, която в Бургтеатър във Виена извършва жестоко показно убийство. Тя буквално застрелва от упор Тодор Паница, стоейки в една и съща ложа с жертвата си. След това се цели и в телохранителя и съпругата му. Прави така, че нарочно да я хване полицията, за да има шумен политически процес. Това се случва, защото тя е член на ВМРО. Те наемат най-добрите адвокати и успяват да я спасят. Но това, което движи Менча, е една голяма любов. Тя е влюбена в Иван или Ванче Михайлов, както всички го наричат. Той й казва – ако ти извършиш това убийство, ще се оженя за теб. Тя едва не умира в затвора, защото, докато чака процеса, е болна от туберкулоза. След свършването на процеса се излекува и той наистина се жени за нея. Тя прави още една голяма жертва – обещава пред съпруга си, че никога няма да роди дете, защото то ще й попречи да помага в революционната дейност. Самият Иван Михайлов е бил наричан Царя на атентатите. В цяла Европа е бил страшилище по това време. Виолета Якова пък е била влюбена в Славчо Радомирски – ръководител на тези нелегални бойни групи.
Името на Мара Бунева все още предизвиква противоречиви реакции в Македония. На какво се дължи това?
Тя е българка, родена в пределите на Македония. Известна е с това, че убива сръбския прокурор Велимир Прелич, който пък осъжда над 40 български студенти, защото са чели българска литература – без да имат други престъпления. Мара Бунева предизвиква и днес много различни отзиви и в България, и в Македония. Тук продължаваме да я смятаме за национална героиня. В Македония сегашните политици смятат, че българите в Македония са македонци и не им дават да изявят своето българско самосъзнание. Те като че ли не оценяват така нейния подвиг.
От 2000 г. днешната българска ВМРО започва да поставя паметни плочи всяка година на мястото, където тя извършва убийството и умира. Буквално след часове македонисти чупят плочата. И така всяка година се поставя и се чупи. Даже една от плочите се намира днес в двора на НИМ. Мара Бунева се превръща в символ на българщината в Македония. Колко е странно – зависи от коя страна на бариерата се поставяш. За едни хора тя може да е национална героиня, а за други да е терористка. Същото важи и за останалите жени, описани в тази книга. Аз като историк смятам, че във всички случаи и едното, и другото е вярно. Аз не заемам категорична позиция и не определям – терористка или героиня.
Думата терорист вероятно ще предизвика негативни реакции сред български патриоти и националисти. Защо използвате тази дума?
Макар че изданието е за широката публика, нарочно цитирам онези шокиращи документи, които показват, че тези жени наистина са стреляли и наистина са убивали. Разсъждавайки от чисто хуманна гледна точка, едно убийство никога не може да бъде оправдано. Животът е висше благо, дадено от Бога, а всяко негово насилствено отнемане не се връзва с нито една човешка хуманна ценност.
Описвате ВМРО като най-страшната терористична организация в Европа.
Така е. Особено след Първата световна война, когато начело на тази организация застава Иван Михайлов. Той променя тотално тактиката на организацията. Насочва я изключително към частния и индивидуален терор. В книгата описвам поредицата от терористични актове. Ако човек се разрови в архивите, ще види, че почти всяка година след 1918-а, та чак до 1934 г., когато организацията реално е забранена, има поне по две-три убийства. Дори и в западните страни Иван Михайлов е смятан за най-големия специалист по терор.
Описвате действията на сърби и гърци в Македония като вид геноцид. Може ли да говорим за геноцид там?
Целта е била това население да се подчини на съответната пропаганда и да не се смята за българско. Във всички случаи, когато е било възможно някой да бъде осъден, да бъде убит, това е правено. Геноцидът не е само физическо убийство. Когато не ти разрешават да четеш на своя роден език, да имаш училища на родния си език, организации, може да се постави една обща оценка, че това е било геноцид над българите.
Дошло ли е времето да погледнем безпристрастно на историята на партизаните?
Историята става история, когато поколението, което е извършило определените политически действия, си отиде. В момента има още много живи хора, които гледат с други очи на събитията. В никакъв случай не може да се пише безпристрастно. Затова и казвам, че тези малки истории един ден ще влязат в голямата и безпристрастна история. В момента това са спорни неща. Очаквам различни реакции, особено от наследниците на част от тези лица. Знаете, че в България, стига да имаш пари, можеш да издадеш каквото си поискаш. Този случай не е такъв. Аз давам фактите и цитирам полицейски архиви. Но трябва да минат поне още 50 години, за да може безпристрастно да се говори за партизаните.
