Автор: Джулия Петлева,член на младежката организация на ВМРО в Радомир, студент в СУ „Св. Климент Охридски“, специалност „Журналистика“
Дълго се чудех как да започна това обръщение и нужно ли е изобщо да го пиша? До онзи ден, когато майка ми ми каза, че обмисля да отиде при баща ми в Германия, защото не може да издържа повече на безобразията, случващи се тук, а пък аз да избирам, къде искам да живея.
Предполагам, че темата за „преселението” е обсъждана във всички семейства на емигранти, тежала е по време на дългите часове разговори по „Скайп“, дори при псувните, който камерата отнася, когато връзката е слаба и не можеш да видиш баща си. Тежи, когато на рождения си ден вместо прегръдки получаваш само глас, тъжен и виновен, защото не е могъл да ти осигури добър живот, без да се налага да те остави, тежи вечер, когато се прибираш в студената къща след училище и няма кой да те посрещне, тежи всеки ден, събира се като капки от дъждовна вода в ръждясала кофа.
И в един момент мръсната пропаганда на „по-добрия живот” те залива, там на дъното на ръждясалата кофа, омайван от лъжливата прохлада на летния дъжд.
Много си заминаха, на много им писна да виждат семействата си само през редките отпуски и на сивия екран. Писна им всяка Нова година да започва „по вода”, съпроводена от сълзите, регулирани от часовите зони. Писна им да слушат за добрия живот, без те самите да имат такъв.
Не обвинявам хората, решили да заминат, за да хранят семейството си, но обвинявам моето поколение, уж свободно, израснало редом с българската демокрация, като че ли забравя, че живее на най- прекрасното място в света. Все едно годините на комунизма са изтрили трудолюбието и амбицията на българина и ние, макар и родени след режима, за жалост носим този остатък от него като проклятие на прехода.
Странно е колко малко хора осъзнават, че в повечето случаи трудните минути, седмици и месеци оформят мирогледа ни и ни карат или да вземем живота си в ръце, или просто да избягаме като всички.
Няма да Ви моля да останете, моля Ви само да помислите. Да помислите дали, след като дадете младостта си на Запада, той ще ви се отплати, дали животът на лястовици, отлитащи щом стане студено, е достоен, защото може би за жалост, ние не сме птици и корените ни винаги ще ни дърпат към земята, която ни е родила,защото ние носим кръвта на загиналите за нея и сме длъжни пред тях. Длъжни сме да се борим, тук остана само това.
Останаха само „лудите” , вярващи във вятърните мелници и макар и водещи изморителни ежедневни битки с тях са щастливи, по-щастливи от тези чистещи хотели и изливащи бетон. Защото са вкъщи, защото макар и малка, вече има надежда, че можем да се справим, поне за мен има, едно от децата отгледани по „Скайп“, затова още съм тук. Ще я има, докато малки деца разгорещено разпитват майките си в метрото за брата на Левски, който се е бил на Шипка, докато има кой да помни и кой да разказва.
„Лудите, лудите, те да са живи!”
