Македония е загубила правото си на глас в ООН – нямала пари за членски внос. В същото време Македония посегнала и на българската църква „Св. Стефан“ в Цариград. Такива информации намериха място в българските медии в последните дни.
Както често се случва в подобни ситуации у нас се прояви ирония спрямо югозападните съседи. И с право – понякога някои от тях видимо прекаляват.
За църквата „Св. Стефан“ пише порталът „Македонска нация“. В материала „Чуден народ сме ние македонците“ четем следното: „Малкумина знаат дека православната црква Св. Стефан во Цариград позната како Железна црква, која пред 1912 година била главен храм на Бугарската Егзархија, била изградена со парите на охриѓаните, ресенчаните и велешаните. Исто така, малкумина знаат дека во дворот на црквата се погребани многумина познати историски фигури меѓу кои и Партеније Зографски кој бил првиот македонски учебникар, филолог, фолклорист, еден од најистакнатите културни и црковни работници од 19 век во Македонија и прв македонски митрополит“.
Правилно са го написали защитниците на „македонската нация“. Няма нищо по-логично от това с парите на хора от Охрид, Велес и Ресен да се строи главната църква на Българската Екзархия.
Само дето са „забравили“ малки подробности за Партений Зографски, като например статията му „Мисли по българскийот язик“ от 1858 г. или пък настояванията му, че македонският говор трябва повече да залегне при утвърждаването на българския книжовен език. Тези детайли явно не пасват на тезата за „македонското“ наследство.
Ако човек внимателно прочете материала на македонските националисти, ще разбере начините, по които разсъждават. Те търсят заобиколни начини да представят Възраждането и като „македонско“ – пропускат, „забравят“ подробности или пък просто казват „българско е, но е и наше“.
Точно така, господа македонски националисти: българско е и е и ваше. Защото българско и македонско значат едно и също. Защото нашето минало е общо. И да се надяваме, че и бъдещето ни ще е общо.
Друг е обаче проблемът. При подобни публикации на македонските страници реакцията у нас често преминава границите на иронията и достига до озлобление. Прави сме да се засягаме, разбира се, но винаги трябва да се има предвид, че това е и целта на политиците в Скопие. Те искат народът от двете страни на границата да се кара, да се ненавижда, да се гаври помежду си. Те искат София и Скопие да се отдалечават.
Затова и всеки път, когато от Скопие се зачуят подобни неща, реакцията ни трябва да стои върху два принципа: 1. Нужна е не подигравка или гавра, а само усмивка към тези писания. Хората не са виновни, така са ги учили; 2. Това не са обикновените хора в Македония, това е абсурдният политически елит там.
