Предложение да бъде дадено званието „Почетен гражданин на гр. Шумен“ на подпоручик Петър Добрев Петров е внесъл в Общинския съвет съветникът от ВМРО Деан Станчев. Предложението е отправено от инициативен комитет, оглавен от полк.(з) доц.доктор Джордж Савов и стига до местния парламент чрез Станчев. В инициативния комитет е и общинският съветник от гражданската квота на ВМРО полк. доц. д-р Радослав Узунов.
Подпоручик Петров е човекът, който на 9 септември 1944 г. отказва да предаде оръжието си на съветската армия, която обезоръжава българските военни. С думите: „Български офицер никога не предава оръжието си”, подпоручик Петров се прострелва в дясното слепоочие и умира.
В мотивите си съветникът от ВМРО посочва, че удостояването на подпоручик Петър Добрев Петров със званието почетен гражданин ще покаже, че неговата постъпка не е забравена от гражданите на Шумен, тъй като той е искал да запази честта и достойнството на българския офицер.
Пълен текст на предложението и биографична справка за подпоручик Петров:
ДО
ПРЕДСЕДАТЕЛЯ НА ОБЩИНСКИ СЪВЕТ
ШУМЕН
ДОКЛАДНА ЗАПИСКА
от Деан Станчев – Общински съветник ПП ВМРО-БНД
Относно: Предложение за присъждане на звание почетен гражданин на Община Шумен
Уважаеми господин председател на Общински съвет,
Уважаеми дами и господа общински съветници,
Във връзка на полученото от мен предложение от инициативен комитет за присъждане на звание почетен гражданин на Община Шумен на подпоручик Петър Петров и на основание чл. 25 от „Статут на символите, почетните знаци и звания на Община Шумен” предлагам Общинският съвет да приеме следното
РЕШЕНИЕ:
Да удостои посмъртно подпоручик Петър Петров със званието почетен гражданин на Община Шумен.
Биографична справка
За присвояване на званието „Почетен гражданин на гр.Шумен” на подпоручик Петър Добрев Петров
Подпоручик Петров е роден в семейството на опълченеца от второто опълчение Добри Петров, който е завършил висше образование в Чикагския университет – САЩ. Учителства като гимназиален учител в Шумен. Детските и младежките години на подпор. Петър Петров преминават в Шумен. Родил се е и е живял на пл. Оборище 19. Къщата е запазена до днес. Завършва Шуменска Мъжка гимназия „Васил Друмев” 1916 – 1921 г. През това време е активен спортист – гимнастик. Член е на спортното дружество „Шуменски Юнак ”, където младежите и девойките се възпитават в дух на патриотизъм и родолюбие. Това формира неговия характер и желание да се отдаде на военната професия.
През август 1921 г. Петър Петров постъпва във „Военно на Негово Величество Училище” (ВНВУ). Там той учи 2 години. Поради проявена особена критичност към „тиловите герои” , които сочи като причина за загубените войни е заставен да напусне ВНВУ от помощник началник на училището подп. Дамян Велчев, който приема това като лична обида. Независимо от всичко случило се с него той отнася в себе си достойнството на човек и офицер и ги носи до последния си дъх.
Като изявен спортист той постъпва в Академията за физическо възпитание в Будапеща. След завършване на Академията през 1934 г. става преподавател в Учителски институт „д-р Петър Берон” Шумен по „Телесно възпитание”. Ползва се с неоспорим авторитет. От 1938 г. е Областен училищен инспектор по „Телесно възпитание”.
След демобилизацията си през 1926 г. фелдфебел–школник Петър Д. Петров е зачислен в запаса към „10-и конен на Нейно Величество Царица Йоанна полк” в Шумен. В него той е призоваван многократно като запасен кавалерист. На 1 януари 1942 г. му е присвоено звание подпоручик. Като добър гимнастик и акробат неговото основно задължение е било да обучава кавалеристите, на волтижировка (гимнастика върху движещ се кон), което е било много важен елемент от тяхната подготовка. От 10 февруари 1944 г. подпор. Петров е назначен за взводен командир в 10-и допълващ ескадрон в 10-и Конен полк, който осигурява допълването на полка с материални ресурси.
На 9 септември 1944 г. е назначен за Дежурен по ескадрон. На същата дата започва разоръжаването на българската армия от съветските войски. Към края на деня всички офицери и войници, които са в района на 10-и конен полк са разоръжени. Подпор. Петров е свидетел на този позорен акт за насилствено отнемане на оръжието от Съветската комисия по разоръжаване.
В 18,30 ч. в дежурната стая влизат представители на Комисията за разоръжаване, съставена от съветски и български военни. Предлага му се да си предаде оръжието – пистолета, без да бъде снет от дежурство. Това е грубо нарушение и незачитане на Военния устав, което той не може да понесе, вади пистолета от кобура, зарежда го и с думите „Български офицер никога не предава оръжието си” и се прострелва в дясното слепоочие. Загива на място в 18,30 ч.
Комисията веднага е докладвала по команден ред за случая. Няколко часа след гибелта на подпоручик Петров, в 21 часа московско време, същия ден се получава заповед на Върховното главно командване на Съветската армия „…. Да спре настъплението…..”, „да спре разоръжаването”, „… да се върне оръжието и се постави под охрана…”. Може би това е съвпадение, но сигурно неговото самоубийство е допринесло да спре разоръжаването на българската армия и да се избегнат ненужни жертви.
Постъпката на подпор. Петров е нагледен пример как се остава верен на военната клетвата, как се пази честа на пагона и достойнството на Българската армия. Погребението се извършва по каноните на Българската православна църква от най-старшия свещеник протойерей Димитър (Дашо) п. Василев. Неговата смърт е определена като смърт „при изпълнение на служебните задължения”. Както е казал поетът „Наградата е проста – загина на поста!”
На погребението му присъстват и съветски военнослужещи, които в знак на уважение към неговата героична постъпка поднасят венец от цветя и събрана парична помощ на семейство му, като на загинал техен колега. Дълго време – допреди 2-3 години, тази негова героична постъпка тъне в забвение.
Удостояването на подпоручик Петър Добрев Петров със званието почетен гражданин на Шумен ще покаже, че неговата постъпка да запази, честта и достойнството на българския офицер, на българската армия и народ, се включват в нашата ценностна система, могат и трябва да бъдат пример за подражание, който за съжаление не ни достига.
