Вида Боева-Попова е родена преди 78 години в Стария град на Охрид в известно и уважавано българско семейство. В началото на шейсетте години учи арабистика в Белград. През 1961 година бяга в Италия, в Рим, при бъдещия си съпруг Антон Попов, който е политически емигрант от България. Антон Попов е и сътрудник на лидера на ВМРО Иван Михайлов/Радко. Две години Асен Аврамов помага на младата девойка от Македония да придобие статут на политически емигрант. Вида Боева завършва университета в Рим със специалност „Политически науки“. 30 години е сътрудник на Иван Михайлов. 5 години живее в САЩ, през което време е била председател на женската секция на МПО (Македонската патриотична организация). На 5 септември 1990 година в Рим, в нейните и на съпруга ѝ ръце, издъхва Иван Михайлов.
Разкажете от къде сте, какво е вашето потекло и как така стана, че емигрирахте от Македония толкова рано във вашия живот.
Родена съм в Охрид, в старинната част на града, наричана Варош. Произхождам от старо заслужило семейство, работило заедно с други охридчани в съдружие с Григор Пърличев за извоюване на българска църква. Прадядото на моята майка, свещеник Никола Бъндев, е бил първият председател на българската свободна църковна община. И по бащина линия съм от заслужили прадеди, които пък с пушка в ръка са бранели първо от турците, а после от сърбите, нашата Македония. А баща ми пък бе наследил тия революционни качества и хич не се плашеше от комунистите, наричаше ги „вошкари“. Спомням си, бях ученичка в гимназията, а брат ми Илчо, минаваше, спокойно мога да кажа, за най-добрия акордеонист в Охрид и понеже свиреше български шлагери на ученическите вечеринки бе страхотно малтретиран в нашата охридска гимназия. Баща ми срещна един следобед директора на гимназията и пред всички хора го наруга, хващайки го за реверите със следните думи: „Спри да малтретираш децата! Ти си сръбски възпитаник, а тук не е Сърбия!“ На края на учебната година ние повторихме годината. Бях на шестнадесет години, когато в Охрид пристигнаха шестимата емигранти от България. Брат ми Илчо ги докара в нашия дом по желание на родителите ми. Така се запознах и аз с Антон Попов, моят бъдещ съпруг. Така по-късно заминах да следвам в Белградския университет. Там учих две години и бях отлична студентка. През 1961 година се договорихме с Антон да се срещнем в Италия след седемгодишна раздяла. Тогава Тито даваше по-лесно паспорти за пътуване. Югославия всеки момент можеше да рухне, ако не бе западната финансова помощ. За сметка на тази подкрепа, Тито бе принуден да се прави на демократ. В Запада Югославия я наричаха „Югославия с патерици“.
Вашият съпруг Антон Попов е от село Горна Брезница. По какви причини той бяга от България? Къде се запознахте?
Антон Попов стана политически емигрант, като заедно с петимата свои другари нелегално мина минираната граница над родното му село Брезница (Кресненско) по две причини, които имат висока морална тежест. Първо, не му се позволяват да следва, защото е син на „чорбаджия“. Второто е, че му обещават кариера, ако стане доносчик срещу родителите си. С други думи да предава на военните комунистически секретни служби разговорите на баща си с хората и споделените мнения на бащата с съпругата си. „Това за мене е смърт. Предпочетох да загина, ако не успея на минираната граница, нежели да предавам баща си и майка си“, разказваше моя съпруг. Тази етика бе веруюто в живота на Антон.
Как съдбата ви събра с Иван Михайлов? Близо тридесет години сте работили с него. Какъв човек бе той?
Съдбата ме събра с Иван Михайлов благодарение на Антон Попов, моят съпруг. Когато вече станах политически емигрант, продължих образованието си в Римския университет. Запознах се там с Асен Аврамов и Борислав Иванов. Но за Иван Михайлов понятие нямах къде е из Европа. Аврамов бе информиран с подробности за ситуацията в Югославия и това, което става в Македония. Срещах го горe-долу на две седмици и разговорите ми с него бяха много интересни. Всеки ден, както казва народът „по лъжичка на ден“, аз получавах една друга представа за всичко, което се случва там и което ние, младите, трудно можеше да усетим. Един ден той ми предложи да препиша един текст, като ми даде и пишеща машина. Справих се отлично и така започнах да навлизам в народното движение. На 5 септември 1963 година аз се срещнах с Иван Михайлов, или той срещна мене, една студентка току-що дошла от Македония и донесла българския дух от там. Менча, неговата съпруга, в дневничето си е отбелязала, че „Радко отиде да срещне Вида на 5 септември”. След почти 30 години на същия ден в моите и на Антон ръце издъхна и напусна тоя свят Иван Михайлов. Божия повеля! Той бе един прекрасен човек – сърдечен, обичащ хората и готов за тях да направи всичко. На вид приятен, възпитан, сладкодумен. Щом отвори уста и започне да говори за Македония, той вече те е спечелил! Но за него принципите и моралът бяха закон. За българщината той нито за миг не се е колебал, че в Македония славянското население е българско. Повдигаше само глас, ако някой настояваше да му налага, че е македонец по националност. Смееше се, но ядосано, на такива натрапвания. Бе страхотно работлив. И нощно време, ако му дойдеше някоя полезна идея, ставаше и веднага започваше да пише и за да не смущава съседите слагаше одеяло под пишещата машина. Всичко, което Централният комитет на МПО казваше или резолюциите взети на конгресите,това бяха внушения, които идваха от Рим, от Иван Михайлов. Имаха за него високо мнение и всички национални служби в Европа и в Америка и те бяха категорични, че той никога няма да тръгне с комунистите! Във вестник „Македонска Трибуна“ всички статии, които даваха тон на вестника, бяха негови. Аз и сега, като пиша тия редове, съм повече от убедена, че той бе Божий човек, изпратен да пази Македония и нейната българщина.
По време на комунистическите диктатури в България и Югославия е било доста опасно за вас. Спазвахте ли някакви конспиративни правила? По един или по друг начин комунистическите секретни служби са желаели да се докопат до Иван Михайлов, до вас, до съпруга ви Антон Попов?
Естествено, че Белград живо се интересуваше от действията на Иван Михайлов и се плашеше от тях. Белград, т.е. УДБА, забраняваше на хората да влизат в редовете на МПО или да бъдат активни. Тя действаше чрез близките ни, които живееха в Македония. Моите близки бяха постоянно викани в УДБА и заплашвани, задето аз бях активна както в МПО, така и при Иван Михайлов. Но това те правеха с всички. Спомням си, когато бях главна говорителка на Женска конференция на МПО, бяха повикали брат ми Илчо, като са го заплашвали. Интересното е, че речта ми бе толкова много харесана на хората, че американският професор Джеймс Кларк и д-р Живко Гелев ми изпратиха писмо, пълно с поздравления по този повод. От това се плашеше УДБА, че младите хора вървят по пътя на ВМРО и МПО, по пътя на Иван Михайлов. Чувам сега, че някои от службите на УДБА се опитват да хвърлят кал върху Иван Михайлов и неговите предани хора. Искат да се похвалят с ветрени мелници. Казах по-горе, че УДБА се плашеше от Иван Михайлов и ВМРО. Когато през 1970 година (мисля тази година бе) Тито трябваше да дойде в Италия, УДБА изпрати насила моя брат Георги да ме види в Рим. Чрез него те молят ВМРО да не посегне на живота на Тито. Телеграмата, с която ме известяваше брат ми, че идва, ме накара да се замисля. Аз не бях го виждала, откакто напуснах Македония. Дочаках го на гарата и го настаних в един хотел за два-три дни. След това сменяхме такси и автобуси, за да заблудим тези, които ни следяха, пристигнахме вкъщи. Радко (Иван Михайлов) го посрещна сърдечно и радостно. Щастлив бе винаги, когато имаше възможност да срещне лице от Македония. Брат ми направо му разказа, че УДБА моли ВМРО да не посегне на Тито. Иван Михайлов започна да се смее сърдечно. „Не само нема да го ликвидираме, ами ако требва и ще пазим да не му направят други атентат. Ако Тито го ликвидираме, това значи УДБА да унищожи нашия народ в Македония. Сърбия това иска, за да каже, че Македония е сръбска територия. Не случайно ние правехме по-рядко атентати в Егейска Македония. Причината бе една: да запазим народа ни там, в родните места. Предай това на УДБА“. Откакто сме на Запад, службите на УДБА, както и на комунистическа България се опитваха да ни следят. Така бе и в Щатите. Ако не бяха синовете на наши прекрасни патриоти, членове на МПО, които работеха в американската полиция, които увериха американските секретни служби в нашата преданост към демокрацията и свободата, кой знае къде щяхме да завършим нашия земен живот. Българските комунисти имаха силно желание да срещнат Иван Михайлов. Братът на поета Никола Вапцаров бе изпратил писмо с молба да срещне Ванчо. Научихме, че и Живков иска да се срещне с Ванчо. На Ванчо нито на ум не му минаваше да се среща с тези комунистически интернационалисти и предатели на българския народ.
Менча Кърничева е съпругата на Иван Михайлов. Носят се легенди за нея. Разкажете за нея?
Менча бе една прекрасна жена – алтруистка. Много желаеше да помага на бедните. Състрадателна бе. Запомнила съм я и със следното – „Комунист ли е, не е за верване“. Работеше рамо до рамо с Ванчо и когато бе болна от бъбреци и сърцето. Разглеждаше италианските вестници и подчертаваше важни статии за балканската политика или за света. Бе до крайност скромна. За нея не желаеше нищо да се харчи. А Ванчо, понякога тя му викаше Радко, се отнасяше към нея с такава любов и грижи, които нас, присъстващите, ни караха да се възхищаваме. Това бе една неразделна двойка. Когато тя почина, неочаквано, той не можа да схване, че нея вече я нема, това бе страхотен шок за него, а и за нас. Поклон пред нея и подвига ѝ!
Македонската Патриотична Организация (МПО) в САЩ и Канада може да се каже, че бе един от антикомунистическите опозиционни центрове извън България и Македония, който чрез силата на перото и политически акции се противопоставяше на режима в Белград и София. Беше ли МПО обект на атака от страна на Югославия и комунистическа България? Кои бяха физическите носители на тази атака?
Македонската патриотическа организация минаваше за една от най-сериозните антикомунистически организации в Щатите и Канада. През 1968 година уводна статия от „Македонска Трибуна“ беше прочетена на едно от заседанията на Конгреса на САЩ от депутата Едуард Ж. Дервински. Във встъпителните си думи Дервински каза, че „Македонска Трибуна“ е един от сериозните чуждоезични вестници в Америка, който се издава в Индианополис. Той помоли тази уводна статия да бъде вписана в дневника на конгреса – Конгрешънъл Рекорд. Предложението му беше прието. През 1953 година на конгреса на МПО говорител бе Курт Фон Шушниг. Той получи писмо лично от маршал Папагос (тогава министъра-председател в Гърция) да го моли да не се явява да говори пред нашия конгрес. В Чикаго (конгресът е в Чикаго, ако помня добре), преди да дойде на нашия конгрес, е бил причакан от гръцкия консул, от подконсула и от един представител на ОН. Убеждавали го да не идва на конгреса и му дали писмото на Папагос, с когото пък се познавали от лагера Дахау през Втората световна война. Говорили му нелепости за Любен Димитров (редакторът на ““Македонска Трибуна“ и секретар на Централния комитет на МПО), подхвърляли, че сме комунисти и прочее и че името на Шушниг ще бъде дискредитирано. Накрая Шушинг им казал, че не може да откаже дадената дума и че ще говори на нашия конгрес. Атаки идваха отвсякъде – от Югославия, от комунистическа България и след като видяха, че не могат да разтурят МПО, си послужиха с някои от синовете на убити от комунистите родители. Така започнаха вътрешните дрязги и разделения. Зад тия синове, например зад Иван Гаджев, стояха българските комунистически служби. Целта винаги им е била да пипнат македонското движение и да го управляват. И днес е същото. Иван Гаджев можа (енигма за нас) да навлезе в „Македонска Трибуна“, като успя да заблуди много хора. Използвайки отсъствието на моя съпруг в „Македонска трибуна”, Гаджев пише една долна и изпълнена с лъжи статия срещу Иван Михайлов. Ванчо пише до един приятел между другото и следното: „Тодор Александров не скри, че повече неприятности е имал в спорове и разпри с българи, а по-малко с поробителите ни. Двойно по-вярно е ако кажем ние, неговите последователи, същото за настъпилата дълга епоха за пораженство подир него.” А за МПО, благодарение предимно на мегаломанство, от около 15 години насам, основателно може да се повтарят думите на Христо Матов: „У нас всеки всичко знае, всеки всичко може, рядко някой знае – що знае и що може“. Отнася се главно за по-мераклиите да водят. Иначе има прекрасни хора всред народа ни там (става дума за емиграцията). Иван Гаджев ограби архивите на МПО и на редакцията. Излъга хората и им взе кореспонденцията, която са водили с Иван Михайлов. След това официално изпрати писмо до Живков, който да изпрати интелигентни хора, за да организирали емиграцията. Писмото бе публикувано в някои вестници. И сега с тоя архив той лавира между София и Скопие, като им търсил два милиона, за да им ги предаде. Трябва на децата си да им остави голямо завещание. Около него се навъртат и някои чавки, надявайки се да получат поне некоя троха. За предложението му парично бях чела негови изявления в един благоевградски вестник преди години. В Уикипедия, за да оправдае себе си, е писал за Димитър Попов (брата на Антон), че Митко бил отказал да слуша Радко (Иван Михайлов). Може да критикуваме за някои работи Митко, например, че тръгна с него и компанията на Гаджев, но никога Митко не е излязъл публично срещу Иван Михайлов. В „Македонска Трибуна“ започнаха да изпращат свои статии ония типове, които винаги са мразели Иван Михайлов. Заради това Иван Михайлов спря да пише във вестника, но не се отказа от народа си. В Рим заедно с Антон Попов издадоха юбилеен вестник „Илинденски лист“ и два броя вестник „Независима Македония“, от които единият бе посветен на Иван Михайлов по случай 90-годишния му рожден ден. Цялата емиграция и всички местни МПО изпратиха честитки по случай рождения му ден. Може би така е искал Бог да напусне Антон „Македонска Трибуна“, въпреки че го молиха да се върне след тази статия на Гаджев срещу Иван Михайлов, защото над Рим се спусна друг черен облак от страна пак на българските комунисти. Но нека не забравяме, че те работеха в унисон с УДБА.
Вярно ли е, че София по заповед на Москва е действала ръка за ръка със тайните служби на Тито? Мотивът е бил завръщане отново на Белград в сферата на Съветския съюз? И вярно ли е, че ако това е станало, Пиринска Македония отново е щяла да се даде на Скопие?
Да, вярно е, че целта на болшевиките бе да върнат Югославия в техния лагер. Наскоро по това направи самопризнания и Велизар Енчев като показваше новата си книга, в която пише, че е работил в разузнаването за привличане на Югославия към Съветския съюз.
Иван Михайлов помагал ли е на разузнавателните служби на съюзниците от НАТО по време на Студената война?
Търсеха от него съвети. Но неговите съвети винаги бяха за добро на народа ни, а не за неговото унищожение.
Защо Михайлов не обявява през септември месец 1944 година независима македонска държава с президент д-р Татарчев? Не е ли това грешка?
Ванчо и в книгите си е писал защо не обяви с германците независима Македония. Случаят с Хърватско не бе както нашия. Когато влезнаха българските войски в Македония, те бяха посрещнати с радостни сълзи и цветя. От друга страна Германия все се надяваше, че Сърбия ще влезне в нейния съюз и затова Македония административно бе управлявана от германците. Сигурно Германия е смятала да върне Македония на Сърбия. Не, никак не бе грешка, че Ванчо не обяви независима Македония. Той не желаеше да загива нашият народ заради грандоманство и слабости на някого. Той бе човеколюбив и безкрайно обичаше народа си. По чудо остана жив. И тук е Божията намеса.
След 1945 година ВМРО разполагала ли е със бойни групи?
Имаше в чужбина на разположение наши хора, готови да умрат за Македония. Но в комунистическите Югославия и България повече от българите или гниеха по затворите, или безследно изчезваха. Та трябваше ли и Ванчо да помага за доунищожението на нашия народ?!
Малко хора днес знаят за Асен Аврамов. Кой бе той?
Анот ме запозна с Асен Аврамов веднага, когато пристигнах в Рим през 1961 година. За него ще кажа само няколко думи, защото Иван Михайлов е писал в спомените си. Адвокат по професия, той не практикуваше професията си. Но всичко свързано с устава на МПО и на църквите в Америка, той заедно с Ванчо ги подготвяше. Беше много културен и начетен. Срещаше се с нашенци, дошли от Македония или България. Познаваше прекрасно английски, тъй като през тридесетте години на миналия век бе в Щатите като секретар на МПО и редактор на „Македонска Трибуна“. Бе издържан външно и представителен. За него Иван Михайлов бе всичко. Пред него той се държеше като войник. Това ми правеше силно впечатление. Почитта и дисциплината пред Ванчо за него бе закон. Добър бе по душа и прекрасен патриот. Той почина в болницата, пак в моите ръце. В том четвърти Иван Михайлов пише за него. Аз ще цитирам тук само нещо, което ми направи силно впечатление, защото ако той бе жив, нямаше да стане това, което стана в МПО. Ето какво пише Иван Михайлов в своите спомени: „За хора, които изпълняват дълга си в максималните граници на техните възможности, основателно се казва, че наистина са изпълнили дълга си. Асен Аврамов бе от категорията на тези хора.“
Може ли да се каже, че Иван Михайлов е продължил линията на Тодор Александров?
До края на живота Иван Михайлов наричаше Тодор Александров „моя учител“. И винаги, когато трябваше да взима важни решения, се запитваше: „Би ли постъпил така Тодор Александров, ако бе жив?”. Предаността към Тодор и неговото дело бе пословична. Така че той продължи линията на великия Тодор.
Над 120 000 души от Република Македония вече имат български паспорт. Какво бихте казали на останалите, които родово също биха могли да придобият българско гражданство?
Получаването на български паспорт, според мен, от страна на младите хора в Македония е един нормален процес. Те са млади и това е начинът да отидат по други страни на работа. Интересно е, когато възрастни хора бързат да получат паспорт. Имала съм случай да виждам как плачат при получаването и как целуват паспорта. Трогателна картина! Надеждата ни е, че тези млади хора ще се задълбочават, ще разберат истинското съдържание на това гражданство. Отдавна трябваше автоматически да получат гражданство всички наши хора в Македония. Това е историческата истина и историческото право на българите в Македония. По-леко щеше да бъде за тях да се бранят от сърбоманите, имайки автоматически български паспорт.
В Македония предстоят избори. Как бихте ги коментирали?
Първо, нека заявя публично, че аз съм била и съм антикомунистка. Там, където е комунистическата партия, там мене ме няма. Аз съм с народа в Македония. Мнозинството от народа са към ВМРО-ДПМНЕ. Аз съм с тази партия, защото мисля, че там е нашата ВМРО, там е сърцето на Македония. Но ВМРО-ДПМНЕ трябва незабавно да уреди историческите вакууми, или по-точно да престанат фалшификациите относно историята на ВМРО и на Македония. Ние сме българи и българи от Македония умираха за нейната свобода заедно с българските войски, дошли да освободят поробената ни страна от сърби и гърци. Пожелавам им успех на изборите! Американският мислител и поет Емерсон казва: „Всяко осквернение на истината е не само един вид самоубийство на лъжеца, но е един удар с нож в здравето на обществото“…
Носят се легенди за парите и златото на ВМРО в трезорите на Ватикана и в швейцарски банки. Какво бихте отговорили по повод това?
Има една глава в книгите на Иван Михайлов точно за средствата на ВМРО. Трябва да се прочете, за да имате една представа от къде са идвали тия средства. На Запад Ванчо живееше с изпращаните на месец пари от МПО. Но за да получи тия пари, той бе този, който реализира този капитал. През 1958 година Асен Аврамов (той бе дясната ръка на Иван Михайлов и легален представител в Западна Европа) замина за Щатите по внушение на Иван Михайлов. Като се ползваше с голям авторитет можа да събере сума пари (като заем) от наши добри патриоти, за да се купи едно здание в Торонто, Канада. Така и стана. Купи се зданието и първо започнаха от наемите да връщат парите от заема. Някои от хората вече бяха подарили тези пари. Това здание след време се продаде. Парите се пазеха от Централния комитет, като ги затвори в банка и получаваше лихва. Тази лихва именно от 1000 долари се изпращаше на Ванчо в Европа всеки месец. Самата сума обаче бе определена за перото „Македонска кауза“. Можеше да се употреби евентуално само при случай на въстание в Македония и нещо подобно. Българските комунисти и УДБА страшно се интересуваха от тези пари. С една дума комунистическа идея и парички. Така и стана, изядоха парите. Напиваха се гости от Македония и България по масите на конгресите, докато излапат тези народни пари. Никога Ванчо не е имал злато в швейцарските банки. Той бе народен човек.
На 17 април тази година бе конгреса на ВМРО–БНД, на който бе преизбран за председател Красимир Каракачанов. Вашия коментар?
Това бе възможно най-правилният избор за председател на ВМРО. В тия мътни времена за България, а и за Македония, напоследък ВМРО излезе на преден план. И това стана, защото председателят Красимир Каракачанов е на поста си. Познавам Красимир от 1990 година, когато се обади по телефона в Рим и желаеше да говори с Радко (Иван Михайлов). Отговорих аз и, разбира се, след това той говори за пръв път с Ванчо. След това младежката организация на ВМРО изпрати едно трогателно писмо пак за Ванчо. Това писмо бе подписано от Каракачанов. Заслужава да публикувате това писмо. По-късно той, Красимир, се обади по случай рождения ден на Иван Михайлов на 27 август. Спомням си колко беше доволен Ванчо от това обаждане. Повтарям, Красимир не само е подготвен, но той е и патриот, който обича родината си. Когато за пръв път дойде в Рим, ни подари книгата си „ВМРО 110 години борба за българщината“. Тази книга завършва с трогателния призив: „Народът в Македония трябва да реши сам своята съдба, да реши дали иска да живее достойно, както останалите европейски народи, или ще повери бъдещето на своите деца, на тези, които го лъгаха и ограбваха. Народът решава! Глас народен, глас Божи!“.
Автор: Станимир Радулов
Източник: „Илинден прес“
