Материал на Стела Василева Стоянова, ВМРО – Бургас
Внукът на прочутия воевода Христо Аргиров – Чауша, Димитър Аргиров, член на бургаската организация на ВМРО „Гоце Делчев”, разказва интересни случки от живота на своя легендарен дядо.
Димитър Николов Аргиров е родом от родолюбивия благоевградски край, но през 1961 година идва в Бургас заедно със семейството си. Музиката става негова професия и призвание, по това време е солист на Духовия оркестър в морския град. Свири на тромпет в прочутия ресторант „Черно море” в Бургас почти еретичния в тези времена джаз, който – както знаем – заедно с рокендрола тогава е особено голям „трън” в лицето на управляващата комунистическа партия. Джазът изразява свободата на личността и се смята за „буржоазен” и „капиталистически”, едва ли не „непристоен” и „неморален”. Ето защо и той ще прибави своите големи проблеми в биографията на изтънчения, възпитан и много фин човек, който едвам избягва участта на немалко наши войводи и потомци на комити да бъдат заточени в лагери. Обявен е за гръцки шпионин и репресиран от тогавашната власт. Спечелва първо място за джазово изпълнение в национален елитен конкурс в хотел „България”, на който присъства и самият Тончо Русев. В известния за града култов за времето си ресторант „Черно море”, заедно с брат си, облечени в красиви македонски носии, изпълняват редовно пред препълнената зала и много македонски песни.
Всеки човек има своята история. Ето неговата, зад която остават много неразказани случки и преживени с достойнство и чест житейски изпитания. Дядо му е роден в 1881 година в село Чичегъс, Ениджевардарско, днес Ставродроми, Гърция. Христо Аргиров – Чауша е областен комита на Воденска област. Селото е известно с това, че е единственото българско село без гърци. През 70-те години Димитър Аргиров три пъти се опитва да види родното си място.
„15-годишен научих за първи път историята за своя дядо”, разказва потомъкът на славния войвода. Тогава Иван Гусев – секретар на кмета в кметството в София, го пита: „Познаваш ли дядо си?”. И му дава една снимка (каквато, голяма и готова за окачване, дари и г-н Аргиров на местната ни структура на ВМРО в Бургас). След това е бил на бригада в бившия Съветски съюз, в суровия Казахстан, виждал е дори и космическите кораби в Байконур, за които ние четяхме по-късно само в книгите по научна фантастика… Спечелва си с цената на тежък и упорит труд цели 25 грамоти за отлична работа. Връща се в родния Благоевград. И тогава започва неговото ходене по мъките. Навсякъде му казват: „Няма работа за тебе!”. Когато пита, тъй като вече има жена и малки деца, кога ще има работа и за него, му отговарят винаги: „Ще търпиш, има време”.
Тогава той взема всичките си 25 грамоти и отива при първия секретар на партията по това време. Полицаят не го пуска, „Не можеш да влезеш!”, му казва. „Блъснах го и влязох”, спомня си препатилият потомък на войводата. Самият секретар обаче казва на останалите: „Оставете го”. После го пита: „Какво си правил?”. Тогава Аргиров му отговаря, че е професионален музикант. (Самоук, тъй като семейството е било страшно бедно, баща му е бил миньор, а са били трима братя…). Тогава лично този негов благодетел се обажда на директора в Благоевград, на оркестъра в хотел „Волга”, и пита: „Има ли при вас оркестър?”. Отговорът е: „Има.” „Имаш ли тромпет? „Имам” – е отново отговорът. Тогава казва: „Нищо, че имаш, още един ще имаш”. Така тези 25 грамоти на младия тогава музикант го спасяват от тежкия бич на безработицата, който с пълна сила върлува и днес. Но впоследствие са му откраднати от колата…
***
Г-н Аргиров разказва и друга интересна случка от своя живот, по-богат на истории и от роман. В Ениджевардарско има известен адвокат. Потомък на най-малкия четник в четата на легендарния му дядо, води го до Дупница. Той пита юношата тогава знае ли откъде идва прозвището на неговия дядо, Чауша. Тогава той е бил едва 15-годишен. Когато започва разказа си, верният съратник на комитата се разплаква от умиление, тъй като неговият дядо е починал едва на 22 години, в непорасналата пролет на силата и младостта си. Той още помни как е пазел до смъртта си светия за нашата история и памет алманах „Македония” и се е страхувал да не го арестуват заради това…
Костадин Аргиров е по-малкият му брат, който заминава за Германия. Той още си спомня как е трябвало да замине за Германия с „Балкантурист” навремето. Питат го: „Какво ще пеем?”. Той отговаря: „Македонски песни”. Но партийният секретар нарежда: „Няма да пеете, не може такива песни да пеете!”. Тогава Димитър кани на гости своя роднина, Илия Аргиров, да му гостува, бил е наблизо, на 30-ина километра. Цяла вечер пеят с душа и сърце македонски песни пред препълнено заведение с гости, които не ги оставят да спрат и искат още и още. Като виждат накрая от партията, че има голям интерес и това се харесва много на хората, не го спират да свири и изпълнява любимите македонски песни.
До 15-ата си година Димитър Аргиров не е знаел нищо за своя дядо. Потомък е на тракийски и македонски бежанци. Когато след години отива в Тракийското дружество, там му казват, че ще напишат тази история на пишеща машина. А каква е историята на дядо му? За нея се разказва в писмо, което пише неговият четник и което впоследствие е изгубено. Оттук идва и историята на кръщаването му с прякора Чауша.
Имало навремето едно селце Месимер, близо до Воден, то било много голямо. Но в него пристигат 1200 души турски аскер. Убиват, палят хубавите къщи на хората, които са съградили с труда си, избиват много от тях, търсят ятаците на комитите. Тогава един от тях избягва във Воден. Там, в Негушките планини, намира войводата. Разказва му, че погубват долу, в селото, много народ. Христо Аргиров – Чауша, съкрушен, казва: „Отивай си, ще дойдем!”. Тогава се облича с още двама души като чауш, т.е. турски офицер. Тъй като говори перфектно турски, не му е трудно да изиграе една толкова важна „роля” в своя живот, която ще спаси цяло село. Когато слиза в Месимер, пита: „Къде е вашият чауш? Водете ме при него!”. След това нарежда всички да излязат навън. На четири очи дава заповед на истинския турски чауш да освободи хората си, тъй като войната е вече свършила. След това казва: „А сега ще наредиш един човек да каже на всички хора да се съберат на мегдана. Да хвърлят оръжието си до един. През това време неговата чета от верни съратници огражда цялото село, правят двоен обръч около селото с по 50 души и така хващат турците в засада. Тогава слага на дръвника чауша, който ги предвождал и бил избил много негови приятели, отрязва му главата. Турците се развикват „Аллах!” и хвърлят оръжието накуп, а неговата чета ги хващат всичките до един. Като виждат как отсича главата на турчина, Чауша казва: „Видяхте как му отсякох главата, ако още веднъж дойдете да палите къщите, ще отсека и вашите”. Така цялата турска войска от 1200 души се разбягва веднага. Дали е жестока тази постъпка на юначния войвода, или е един смел и достоен изход от смъртта за толкова много хора, историята ще каже, а Бог ще отсъди.
***
Христо Аргиров разказва и друга вълнуваща случка от живота на своя знатен комитски род.
Трима души турци, докато дядо му бил в Балкана, отиват при жена му, за да я изнасилят. Гаврили се с нея и я били и по краката. Мъжът ѝ идва по тъмно, в 3 часа сутринта. Казва ѝ: „Направи ми, жено, нещо за хапване, много съм уморен”. Но тя му отговаря: „Не мога да стана, болят ме краката”. Тогава, като разбира истината, Чауша води жена си в село Вещица, намира двамата турци, третият избягва, в село Влас, известно като „голото село”. Когато войводата ги хваща, пита поруганата си жена: „Тия ли са?”. Тя отвръща: „Тия са”. Тогава изважда пистолета си и ѝ казва: „Ще стреляш, и двамата ще ги застреляме. Жена му отговаря: „Страх ме е!”. Тогава Чауша казва: „Ще ги заколим с балтията (тежка брадва). Жената удря с нея, шурва кръв, но проклетият турчин е още жив.
Тогава мъжът ѝ казва: „Удри още един път, иначе ще те убия”. И тя отмъщава също за поруганата си чест. Другият той го убива за назидание. Оттогава никой турчин не посмял да докосне повече жена му.
***
В друга история, описана в писмо на негов четник от Дупница, пише за тайна завера около манастир със самите Гоце Делчев и Даме Груев. Но предател, както винаги, ги издал на турците. Турският аскер ги обгражда. Неговият славен дядо обаче се измъкнал и от това голямо изпитание, заедно с цялата си чета, а турците недоумявали как точно е станало това… След това намират предателя, както знаем, „ВМРО забавя, но не забравя”, измъкват го от леглото посред нощ и на един явор го обесват за наказание. Димитър Аргиров с почуда си спомня как като ходил след това на същото място в Гърция, там гърците били вдигнали паметник на предателя с гръмкия надпис, че тук е загинал „славен гръцки революционер, който се бил срещу турците”.
Когато войната свършила, комитата отишъл да предаде оръжието си. Имало турци, гърци, македонци. Войводата казал: „Стига вече сме воювали, да си гледаме нивите, всичко свърши. Но един грък го напсувал по гръцки, той обаче разбрал всичко. Прибрал веднага оръжието и казал на съратниците си: „Никой да не предава още оръжието си”.
Христо Аргиров – Чауша е бил пленен от турците и затворен в един страшен зандан в Негуш. Такава е била и участта на повечето ни войводи, едновременно закрилници на народа в безвремието на безчинствата, които е търпял, но и мъченици в името на майка България. Това, което ни завещаха, е един легендарен и будещ единствено възхищение личен пример и идеали, които безответно, всеотдайно и рискувайки живота си, са следвали до гроб.
Много още истории могат да бъдат разказани, събрани и записани. Като едно нетленно наше историческо богатство. Истории за горди мъже, изстрадани разкази за едни отминали времена, в които мъжеството и това да закриляш народа си, е било неотменна част от живота на нашите войводи. Нека знаем за предците си, нека пазим техния пример и нека и днес сме достойни техни наследници. Защото днес повече от всякога България има нужда от такива силни мъже, които се бият за нейното бъдеще вече не в Балкана и с оръжие, а в политическия ни съвременен и не по-малко труден и опасен живот. Да, днес имаме нужда от такива достойни български мъже, които да поемат управлението на достатъчно препатилата ни страна в свои ръце, може би повече от всякога. И е близо вече времето, когато това ще се случи.
