В македонската столица са увековечени от камък и бронз всички герои, които властите край Вардар смята за „свои” – Александър Велики, император Юстиниан, цар Самуил и др., посочва в коментара си за в. „Труд“ Костадин Филипов.
Целия материал четете по-долу:
Ако се вярва на датите, тази година проектът „Скопие 2014“ трябва да приключи и центърът на македонската столица най-сетне да „блесне“ с цялото си провинциално великолепие на гробищен парк. Но досега не съм прочел или чул официална македонска институция или неин представител да каже кога всъщност строителството на паметници в ядрото на Скопие ще спре. Или ще продължи с нови. В крайна сметка това си е работа на сега управляващия елит край Вардар, започнал преди няколко години този достатъчно скъп проект, в който очевидно е вложена амбицията да се легитимират „опорните точки“ на македонисткото разбиране за историята, нейните герои и свързаната с тях митология. Като се започне от античните корени през Средновековието, Възраждането, та до днес. И един вид, да се изповяда публично нотариалният акт за право на „собственост“ върху личностите, изрязани от мрамор, бронз или гранит по двата бряга на Вардар и наоколо.
Не искам да говоря за урбанистичното и художественото значение на проекта. Има си хора естети, които да си дадат оценката. Но при издигането на всеки нов паметник в Скопие лично мене винаги ме е интересувало доколко той отговаря на историческата истина. Изкривена ли е, пренебрегната ли е, скрита ли е или е подменена?
Затова е най-нормалното да започна от най-великия – от Гоце Делчев. Неговият паметник заедно с този на един друг великан – Даме Груев, бяха първите, които в рамките на проекта бяха издигнати на ръба на централния скопски площад. До сами Каменния мост, водещ към левия бряг на Вардар, откъдето през тридесетина стъпала нагоре се стига до гроба на Делчев в двора на църквата „Св. Спас“. И Гоце, и Даме си „приличаха“ на себе си. Само едно нещо смущаваше – и двамата бяха (и все още са) качени на коне. Даже на пресконференцията по повод откриването на двата монумента, не друг, а македонски журналист попита плахо: а защо Гоце и Даме са върху коне? Идеологът на проекта „Скопие 2014“ арх. Вангел Божиновски отговори с голяма доза самочувствие, стигащо до нахалство: „Ами, конят винаги се е приемал като израз на сила, на мощ, на енергия, а като сложим нашия герой върху него, животното му придава от силата и енергията си, а чрез него и на институцията, която представлява.“
Въпросът на македонския колега, зададен вероятно несъзнателно, а и последвалият отговор на архитекта, повдигнаха завесата на философията, върху която ще се гради проектът „Скопие 2014“. Това е платформата за деформиране на историческата истина, оправдавано чрез постулата за правото на авторовото творческо виждане и спазване на някаква международна художествена традиция. Деформиране, но не много, изкривяване, но не драстично, манипулиране, но само толкова, че да бъде приемливо. Гоце Делчев на кон, с протегната напред ръка като Ленин, истински вожд и идеолог той продължава и сега да стои на мястото си на брега на Вардар. И изглежда наистина велик!
Само че в таза кавалерийска поза на Гоце няма нищо вярно. Той никога не се е качвал на кон. Никога! Революционното движение и борбите на българите в Македония срещу Османската империя са били пеши – няма Хвъркова чета на Бенковски. Но Делчев е имал и лична причина да не стъпва на стремето.
Имал е язва и язденето му е било противопоказно. В които от спомените на негови съвременници да погледнете, всички твърдят това. Някои директно, като анархиста Петър Манджуков, бил в четата на Гоце през лятото на 1899 г. Или по-деликатно, като Георги Баждаров, който през пролетта на 1903 г. (последната, в която Гоце обикаля из Македония, за да намери смъртта си в Баница, Серско) в своите спомени, издадени през 1926 г., пише: „Гоце страдаше от стомашна болест, която го прихващаше от време на време. Седнал до огъня кръст-нозе, ръцете в пояса, превива се горкият от болки.“ Даже маршрутите на четата при кризи на войводата са съобразявани да минат през села, в които е имало лечителки, които вече били облекчавали болките на Гоце. Неговият биограф, поетът Пейо Яворов, признава, че при едно връщане в София от Македония „той пристигна с една спечелена по пътя простуда на коремните части, последвана от стомашни разстройства, що не му дадоха мира до гроб“.
Болестта е измъчвала Делчев, дори във важни моменти и акции му е пречела, като при случая с отвличането на сина на богатия Назлъм бей край Струмица, описано също от Яворов. В един решителен момент от преговорите за откупа бащата на отвлеченото момче изпраща сумата, но „Гоце, измъчван от стомашни болки, захвърля оръжие и лежи свит в един кът на горската колиба“. Според историка, професор от Института по балканистика на БАН, Светлозар Елдъров, все пак Гоце е качван на кон, в един случай, когато кризата е станала непоносима, той не е могъл да се движи и е бил прехвърлен по корем през самара на животното, за да бъде откаран при лечител.
Всъщност в Скопие има и друг паметник на войводата, който лично на мене ми допада повече.
И не защото е дело на българския скулптор Любомир Далчев, а защото е по-естествен и верен.Той се намира на входа на Градския парк в македонската столица – в цял ръст и е в облекло на войвода такова, каквото го описват неговите съвременници, кръстосвали с четите му из Македония. Е, тук, на това място, Гоце има лошия шанс да има за фон най-големия стадион в Скопие и в Македония, помпозно наречен сега „Национална арена Филип Втори Македонски“. Добре поне, че войводата е с гръб към античния македонец. Този паметник е правен през 60-те години на миналия век, по времето, когато Македония бе част от Титова Югославия и когато, както твърдят историците на това недалечно време, е било забранено строго героите като Гоце да бъдат по-високи от Маркс, Ленин и естествено, Йосип Броз Тито. Съмнявам се българският скулптор да се съобразявал с тези правила, по-скоро той е моделирал гранита съвсем близо до историческата истина поради семейната връзка с „темата“. И скулторът Далчев, и братята му – поетът Атанас и архитектът Борис Далчев, не са случайни хора за историята на борбите на българите от Македония против Османската империя, а и коренът им е от Егейска Македония.
Вярно, сега новата скулптура „Гоце на кон“ бяга от „онези“ доктринерски разбирания. Но влиза в друга плоскост, която е не по-малко опасна от нормираното партийно творчество в Титова Югославия, когато Социалистическа република Македония е била най-вярната и най-послушната от всички останали републики на федерацията. Опасността се крие в лекотата, с която авторите и идеолозите на проекта „Скопие 2014“ си позволяват да преиначават фактите и да представят героите от постаментите такива, каквито всъщност те не са били. Казано направо – да лъжат чрез длетото.
Преди време бях на дебат в Българския културен център в Скопие. Публиката бе от хора, на които България е близка и повечето от които познават истината около своите герои. Стана дума за паметника на Гоце и понеже чух реплики: „Еее, какво толкова, нали паметникът е хубав!“, и понеже съм убеден, че авторите на паметника и на целия проект „Скопие 2014“ са разчитали тъкмо на това „какво толкова“, казах тогава, казвам го и сега: работата не е толкова наивна, колкото изглежда. Мене би ме било срам, че най-големият от героите е поставен в такава неудобна ситуация. Човекът, в когото младите хора от Македония се кълнат „ние сме Гоцеви и Гоце е наш“, както преди години техните бащи и дядовци са скандирали „ние сме Титови и Тито е наш“, революционерът, за когото всяка сутрин в детските градини в Скопие и другите градове е пята песничката „Ние сме Гоцевото племе“, на когото около датата на раждането му – 4 февруари, се посвещава специален традиционен конкурс на авторови патриотични песни, и какво ли не още, не заслужава съдбата да бъде инструмент за градене на фалшиво самочувствие на сегашните и бъдещи поколения граждани на Македония.
