От трибуната на Народното събрание лидерът на ВМРО Красимир Каракачанов постави декларация от името на парламентарната група на Патриотичния фронт по повод годишнината от подписването на Ньойския договор.
Ето стенограма на казаното от Каракачанов:
На 27 ноември 1919 г. България е принудена да подпише договор, който неслучайно не само българите, но и тогавашните западни политици и западна общественост наричат „диктат”. В историята на България става известен като Ньойският диктат.
Според този диктат България е принудена да загуби чисто български етнически територии – Македония, Южна Добруджа, Западна Тракия. За да стане наказанието още по-грубо към България, от България са отнети и така наречените „Западни покрайнини”. Отнети са от тогавашното царство на сърби, хървати и словенци. Това са Струмица, Цариброд, Босилеград и шест села в Кулско.
Идеята на тогавашните „миротворци” е да наложат такава система от мирни договори, с която не само да унижат победените, но и да ги направят безсилни в следващите десетилетия да защитават своите интереси. Така Германия е орязана, така Унгария е орязана, така и България е орязана.
Още тогава обаче тогавашният американски президент Уилсън казва, че тези мирни договори в Париж ще доведат до нова световна война. И така се случва. Именно Версай роди Хитлер в Германия; Трианон роди унгарския реваншизъм; именно Ньой вкара България във Втората световна война.
Нека да си зададем въпроса: какво правеше България в тази Втора световна война, тъй като след 9 септември 1944 г. тази война беше наричана „завоевателна, империалистическа” и какви ли не други марксистко-ленински клишета.
България влезе в тази война не за да завоюва чужди територии. България влезе в Първата световна война, за да освободи милион и половина българи в Македония, за да освободи Южна Добруджа, която беше окупирана от Румъния през 1913 г. и за да се бори за правата на онези българи, които се намираха в територията на тогавашна Гърция. Това беше мотивът на България да влезе в тази война.
И точно заради тази своя справедлива кауза България беше наказана. Тогавашните миротворци смятаха, че ще унищожат българския дух, но се оказа, че това не може да се получи. След 1944 г. думата „патриотизъм” и „национализъм” беше забранена. Първите жертви на тогавашния тоталитарен режим бяха именно българските националисти, които бяха преследвани, защото бяха съпротивителна сила срещу разграждащата утопия на пролетарския интернационализъм.
За съжаление обаче, след 10 ноември, когато нормалните български патриоти смятаха, че демокрацията означава и патриотизъм, чухме същия рефрен. Тогава едни презокеански стратези нарекоха национализма последния окоп на комунизма. И виждаме как 25 години се прокарва един нов пролетарски интернационализъм, но този път наречен „космополитизъм, глобализация, либерализация”, която има за цел да унищожи националния дух на народите, да ги направи по-малко съпротивими срещу чуждото външно глобално влияние. Само че и този път не се получава. Не се получава, защото нациите в Европа са исторически. Нациите са живели тук близо 2000 години, изграждайки своя култура, своя самобитност, своя традиция, имайки и своя ценностна християнска система.
Последните 25 години, и тези 45 преди тях, думата „българщина” се забравя. Днес, в годините на така наречената „демокрация” последните 25 години, виждаме, че българските правителства, без значение дали са леви или десни, не обръщат поглед за защита на интересите на онези български общности, които по силата на именно този диктат в Ньой преди 96 години останаха под чужда власт.
След тази злополучна дата – 27 ноември 1919 г., българите в тогавашна Сърбия или Югославия, в тогавашно Кралство Гърция, и в тогавашна Румъния бяха подложени на геноцид. Един геноцид, пред който воплите на някои парламентарни партии за възродителния процес, са просто смешни. Беше забранено да се наричаш българин в Македония, в Тракия и в Добруджа. Българският език беше преследван, българските учители и свещеници бяха разстрелвани, пращани в изгнание по островите или принудени да бягат в България. Ние не може да си затваряме очите пред това, което продължава да се случва в онези територии, населени до днес с българско население, които все още са оставени на произвола на съдбата.
И ако българските правителства след 1919 г. до 1944 г. имаха много ясна политика за ревизия на тази несправедливост, за защита правата на българските малцинства, аз не мога да си обясня защо след 10 ноември 1989 г. българските правителства извадиха тази тема от дневния ред. Хайде, за предишните 45 години имаше оправдание – не ни даваха от Москва. Кой може да забрани на една суверенна държава, каквато би трябвало да бъде България днес, да защитава своите сънародници? Нима има по-висше благо и по-висш интерес от това да бъдеш българин и да защитаваш онези българи, които са в беда?
Стигаме дотам, години наред да обясняваме на разни безхаберни чиновници от най-различни български ведомства, че населението в Македония е българско, да правим сравнение с Българското възраждане, за да може един българин от Македония или от Западните покрайнини, или ако щете дори от Молдова и Украйна, да получи удостоверение за български произход и да получи българско гражданство, или да дойде да се учи в България.
Това, уважаеми колеги, е позор за съвременна България! Това е позор за всяко едно българско правителство, което се прави, че не вижда и забравя за интересите на онези българи и техните права, които по силата на същия този ньойски диктат останаха извън България, бяха мачкани и тероризирани вече 96 години. Ние имаме своето морално задължение. Каква държава е България, която не се грижи както за своите сънародници извън граница, така и за онези българи в България, които имат нужда от национална подкрепа?
Тази дата, 27 ноември, не би трябвало да бъде повод за някакъв реваншизъм или за някакви сълзливи чувства. Няма място за излишни емоции. Тази дата трябва да ни подсеща, че подобно на други европейски народи – подобно на германците, подобно на унгарците и ние българите трябва да имаме национална политика. И така, както Германия прибра всички свои сънародници от територията на бивша Югославия, на Румъния, Трансилвания и на бившия Съветски съюз, давайки им гражданство и възможност да живеят в своята свободна държава, както това направиха унгарците и го правят и до ден-днешен, трябва да го правим и ние. Защото България не е само жълтите павета на София, не е само черноморските и зимните курорти – България е там, където живее дори един българин, който се нарича такъв и с гордост в сърцето си носи българското име.
Въпреки всички опити този проблем да бъде неглижиран, всяка година вече 25 години будни български младежи и патриоти отбелязват тази дата с факелни шествия. Тази година също няма да има изключение. Тази вечер отново ще има „Български марш“, който ще се обяви против забравата, наложена изкуствено върху българската памет, българската история и българската съдба – нещастна, за съжаление, на онези българи, които по силата на този Ньойски договор останаха извън пределите на свободна България.
Благодаря Ви.
