Големият български писател Димитър Талев е пропагандирал и се е борел за обединена България. Мечтата му е била Родината ни да постигне границите на Самуилова България. Бил е абсолютно против измисления македонски език, а синът му Братислав е счел за гавра факта, че романът му „Илинден“ е издаден на същия този език.
Това разкрива внукът на писателя Климент Талев в интервю на Мариела БАЛЕВА, публикувано във вестник „Преса“.
Цялото интервю с Климент Талев можете да прочетете тук:
Г-н Талев, вие не познавате дядо си – Димитър Талев, роден сте след смъртта му, но семейството ви сигурно пази доста спомени за автора на една от най-българските книги – „Железният светилник“?
Баща ми Братислав Талев винаги е говорел с голямо вълнение за дядо. За съжаление, татко почина наскоро и още ми е трудно да се съвзема от болката, която изпитваме аз и семейството ми. Според него дядо е бил доста строг човек, но всичко, което е правил, е било с мисълта за България. Преживял е много тежки моменти в живота си, особено след 9 септември 1944-та – затвор, концлагери, изселване…
Каква е била причината за такова отношение на властта към него, какви са били прегрешенията му?
Дядо бил заклеймен като „фашист“ и „великобългарски шовинист“. През 1944-та новият режим променя изцяло политиката на България по македонския въпрос и започва македонизация на Пиринския край. Димитър Талев, който е роден в Прилеп, не приема това. Изключен е от Съюза на писателите и е лишен от право да участва в обществения и литературния живот. Не му дават никаква работа. Но и при тези тежки условия довършва романа „Железният светилник“.
В какво се изразява „фашистката“ му дейност и тя ли става решаваща при формулирането на обвиненията срещу него и за арестуването му през 1944-та от комунистите?
Писателят е дълбоко свързан с историята и съдбата на българите в Македония, участвал е в борбите за тяхното освобождаване. Освен това е бил в близки отношения с прочутия Ванче Михайлов. До 9 септември 1944-та Талев написва десетки статии, защитаващи правата на поробените българи в Егейска и Вардарска Македония и няколко сборника с разкази и исторически новели.
И оттук следва затварянето му в Централния софийски затвор и последвалите други действия на новата власт?
Тези действия са страшни – след затвора в София (от октомври 1944 до март 1945 г.) последва изпращането му в концлагери – рудниците Бобовдол и Куциян (до февруари 1948 г.), работа в мините, интернирания и изселвания. Точно след 9 септември 1944-та мнозина са намерили смъртта си без присъда. При дядо обаче има нещо, което го спасява от такъв край.
Какво е то?
Той е останал жив поради случайност. Арестуван е незабавно, като е натикан в Дирекцията на народната милиция и оттам го завеждат официално в списъка на арестуваните. Ето този факт спасява дядо ми. Главорезът Лев Главинчев (деец на ВМРО, комендант на народната милиция след 9 септември 1944 г., сочен за масов убиец – б. р.) лично е издал заповед за ликвидирането на дядо ми. Но заради това, че е записан затворник, той не може нищо да му направи. За да може да го ликвидира, Главинчев е трябвало да напише, че го взема под свое покровителство.
После дядо ви е изпратен в лагер. Какво знаете за това?
Вече болен, той е пратен в Куциян. Храната – варени кочани зеле без никаква мазнина, го разболява още повече. Дядо се връща оттам толкова слаб и изтормозен, че хората едва го познали. Всъщност баба Ирина го спасява. Тя беше много предана жена и съпруга. Татко е споменавал през годините как баба сварявала захар, след това я карамелизира, а после слага в буркани с етикети от близката аптека. Уж че е лекарство, тя вкарва тези буркани в лагера, за да подсилва по някакъв начин организма му. Баба постоянно е била по затворите, търсейки начини да му изпрати нещо, и татко и брат му практически гладували. Със захар на бучки баба ми Ирина спасява Талев.
По майчина линия тя се казва Измирлиева, т.е. ние сме близки братовчеди с Христо Смирненски. Иначе баба и дядо са се запознали на събиране на ВМРО, тя е от Кукуш.
Какво знаете за периода, в който Димитър Талев и семейството му са били изселени в Луковит и защо точно там?
Защото мястото не е много далече от София. Животът там се оказва доста суров, дядо дори се опитва да работи на една кариера край Луковит. Цял ден чука камъни, но вечерта се връща с разранени ръце и се отказва. Това се случва през 1948-а. Баба ми тогава е около 35-годишна и се налага да работи в тъкачница в Луковит. Така препитанието на семейството (с две деца – баща ми Братислав и по-малкия му брат Владимир) пада върху крехките ѝ плещи. Често работният ѝ ден е приключвал през нощта.
Как са посрещнали Талеви в Луковит – съседите, съучениците на баща ви, който тогава е на 14-15 години?
Това е бил изключително мъчителен период за нашето семейство, който е продължил четири тежки години – от 1948-а до 1952-ра. Съучениците на баща ми странели от него, никой не искал да бъде видян с някого от Талеви, дори момичетата го избягвали. Но както се казва – всяко зло за добро, това закалило волята му. През 1952 г. един ден пощаджията донася вест – на дядо е позволено да се върне в София. Налага се обаче да си направи самокритика, за да може да работи.
Може би такава е била цената за връщането му от изселничество?
Дядо сяда и написва някакво изложение, което е съвместимо с фактите от живота му и неговото писателско и човешко достойнство. Владимир Поптомов (деец на БКП, ВМРО, подпредседател на МС – б.а.) го преглежда и му го връща троснато: „Че това самокритика ли е!“ Опитал си късмета и в други редакции. Георги Караславов (главен секретар на Съюза на българските писатели – б.а.) пък избухва в саркастичен смях: „С такава самокритика ли ще мине? Няма го майстора!“
Всъщност Талев разкайва ли се за „великобългарския си шовинизъм“, осъжда ли миналото си?
Дядо ми махнал с ръка и рекъл: „Каквото ще да става.“ След време обаче му донесли брой на вестник „Пиринско дело“ и какво да види – под някакво дълго изложение, което никога не бил писал, стояло неговото име. Пълна фалшификация!
Коя е била личната кауза на Димитър Талев?
Дядо е пропагандирал и се е борел за обединена България, мечтаел е за границите на Самуилова България. Бил е абсолютно против този измислен македонски език.
Издавал ли е някакви книги тогава Димитър Талев?
Не. Той е бил неудобен за властта и не е допускан нищо да издава.
Как става реабилитацията на дядо ви?
В моето семейство смятаме, че дядо не е реабилитиран. Народът прави това, а не властта. Иначе в края на 50-те и началото на 60-те години комунистическият режим изведнъж променя вижданията си по македонския въпрос и постепенно застава на патриотични позиции. В резултат на това позволяват на Талев да работи на свободна писателска практика. Така е преодоляно към него и враждебното отношение от страна на властта. Скоро след това Талев започва да получава и награди, като званието „Народен деятел на културата“, става лауреат на Димитровска награда (1959 г.), дори е избран за народен представител (в 31-вото НС през 1966 г.)
Защо казвате, че народът го реабилитира?
Баща ми казваше, че народът е спасил Талев. И разправяше как като вървял веднъж по „Граф Игнатиев“, на завоя с „Алабин“ видял събрани много хора. Помислил, че е станало някакво нещастие с трамвай, но като попитал какво става, всички развълнувано отговорили: „Ще говори Димитър Талев.“ Дядо имал среща с читатели в кино „Москва“ (днес е превърнато в базар – б.р.). Ето как не държавата, а хората го реабилитират.
Въпреки всички неща, които е бил длъжен да изтърпи Талев, някогашната критика твърди, че именно социализмът е направил Талев писател.
Баща ми много се дразнеше от това твърдение. Акад. Пантелей Зарев е смятал, че едва ли не Талев първо прегърнал идеите на социализма и чак след това достигнал творческите си върхове. Татко неведнъж е повтарял публично, че това не е вярно. А освен това дядо завършва големия си роман „Железният светилник“ в края на август 1946-а. Тогава никой не смее да го отпечата. На ръкописа стои датата 1946 г. Но подлистници от него, които са представлявали повече от една трета от романа, са излизали преди 9 септември 1944 г. във вестник „3ора“. Романите на баща ми не са плод на социалистическия реализъм, а на узрялото творческо можене на писателя.
Наричат „Железният светилник“ (издаден през 1952 г.) един от малкото български романи, който е от европейска величина. Какво е мнението ви?
Вярно е, но същевременно смятам, че държавата ни не прави много, за да може това да се разбере, да се усети. Ще ви кажа нещо, което не е много известно, но е доказателство за таланта на Талев. Дядо ми не е бил превеждан на френски, но точно от френски литератор той е бил обсъждан, дори предлаган за лауреат на Нобелова премия.
Сигурен ли сте в това, защото досега се знаеше само за Пенчо Славейков…
Това е станало след смъртта му през 1966 г. – неофициално и сред тесен кръг от творци. Властта тогава обаче не е дала никаква гласност на това предложение. За съжаление.
Много интересна е трилогията на Талев „Усилни години“ (издадена през 1930 г.), тя е преди „Светилника“.
Да, така е – в нея личи романтизмът на писателя. Казват, че до известна степен тази трилогия е повлияна от Вазов. И друго, писателското майсторство е много по-зряло в по-късните романи, но то идва с възрастта на твореца, а не със социалистическия реализъм.
От произведенията му в училище се изучава само „Железният светилник“. Вместо цялата тетралогия, в която могат да се видят разгърнати всички образи…
С татко много сме говорили по тази тема и смятаме, че това се прави целенасочено, може би поради липса на национална самоувереност. Няма причина учениците да не разглеждат и останалите три книги – „Преспанските камбани“ (издаден през 1954 г.), „Илинден“ (издаден през 1953 г.) и „Гласовете ви чувам“ (издаден през 1966 г.). Но, изглежда, хората, от които това зависи, не мислят така.
Димитър Талев си отива твърде млад…
Да, коварната болест го покосява само на 68 години, твърде рано за неговия талант и за това, което е можело да даде на читателите си. Преди да си отиде, той бил споделил, че в съзнанието му вече е роден образът на следващия последен роман от поредицата. Смятал е да засегне Балканската война – най-важния момент от съвременната българска история. Може би са му трябвали само шест месеца…
Имало ли е опити за кражба на ръкописи на Талев?
Когато живеехме на улица „Паренсов“ – трябва да съм бил 10-11-годишен, забелязахме, че изчезват различни ръкописи и ценни тефтерчета с разговори на дядо, свързани с Македония. Все едно имаше полтъргайсти. Татко веднага се досети, че Държавна сигурност обича да посещава дома ни. Затова реши да се преместим в къщата ни в Бистрица, която дядо бе направил приживе през 1958-1959 г. Надеждата ни бе зад високия зид да имаме по-малко неканени гости. Точно там дядо е написал романите „Самуил“ (издаден през 1958 г.), и „Хилендарският монах“ (издаден през 1962 г.). И така през 1981-ва качихме целия му архив в Бистрица. Впоследствие тя стана наш дом.
Знаете ли дали някой от писателите е защитил Димитър Талев, когато срещу него властта прилага репресии?
Никой. Единствените му приятели бяха писателят Емилиян Станев и литературният критик Георги Константинов, бащата на проф. Елка Константинова. Властта се е страхувала от Димитър Талев. Макар че по-късно, в края на 50-те, нещата около него се променят малко.
Вашият баща Братислав Талев също беше публицист, журналист, един от възстановителите на Демократическата партия (ДП), депутат от ВНС. Защо не продължи?
Той остана много разочарован. Казваше, че преходът премина в тъпчене на едно място. Имаше надежди, но останахме излъгани.
Баща ви обаче подписа конституцията, не пожела да се присъедини към стачката на 39-имата…
Баща ми остана в НС да подпише конституцията. Направи го заедно с г-н Стефан Стоянов от ДП. Отначало беше 40-ият човек от 39-имата. Много се ядосваше и смяташе, че ако депутатите от СДС бяха в пленарна зала, а не да обикалят из страната, доста от законите щяха да бъдат по-добри. Баща ми имаше приятели и отляво, и отдясно. Най-близки бяха с проф. Велко Вълканов. Той се разочарова от комунистите, които според него са предали идеалите си, и от сините, които не можаха да защитят тезите си.
Затова ли се отдръпна от политиката?
Да, той толкова преживяваше всичко, че като се върна от ВНС, реши да уталожи гнева си, като иззида басейн в двора на къщата ни в Бистрица. Ходехме до реката и вадехме камъни, носеше ги, копаеше… и стана.
Обмисляте ли да преиздадете книга на дядо ви скоро?
Водим разговори с Иван Гранитски за издаването на творбата на дядо „На завой“ (в сюжета става дума за социалист, който се разочарова от социализма и си прави ферма – б.р.). Татко искаше да се филмира „Гласовете ви чувам“, защото вярваше, че истинската сила на Талев е в тази му творба.
Издаван ли е Димитър Талев на македонски?
Беше издаден „Илинден“, и то без да бъде питан баща ми. Това страшно много го ядосваше. За Талев никога не е имало македонски език и това, което направиха в Скопие, е гавра с паметта на дядо ми. Баща ми беше разочарован и че нашата държава нищо не направи, за да защити българския писател Димитър Талев. А той застана публично и с името си срещу решението на Коминтерна за създаване на македонска нация и език и заради това си носеше кръста. Ето го резултата днес – цялата ни фамилия сме Талеви, а братовчедите ни в Прилеп се наричат Талески.
Допълнителни разяснения:
Климент Талев (1970 г.) е внук на Димитър Талев. Учил е богословие, сега се занимава със стопанска дейност. След неотдавнашната кончина на баща му Братислав Талев той е човекът, който се грижи за архива на българския народопсихолог.
Димитър Талев (1898-1966 г.) е автор на тетралогията „Железният светилник“, „Преспанските камбани“, „Илинден“ и „Гласовете ви чувам“. Това е първият и уникален по обхват и дълбочина в българската литература романов епос за подготовката, зенита и епилога на Илинденско-Преображенското въстание. Животът на писателя, роден в Прилеп, е белязан с борбите за Македония. След 9 септември 1944 г. е заклеймен като фашист и великобългарски шовинист, защото публично се обявява срещу решението на Коминтерна за създаване на македонска нация и език.
