Интервю на д-р Калин Поповски, кандидат – кмет на Плевен, издигнат от ВМРО, с „Плевен прес”
– В личен план едно от човешките качества, което ме наранява най-много, това е една самовлюбеността, която показват част от българските политици – и в локален, и в национален мащаб. Тази самовлюбеност понякога не води до нищо добро, а понякога води до вземане на неправилни решения от това, че човек се самоизтъква сам себе си пред колективните решения, и пред обективните решения, които се налагат.
– Носите ли белези от подобни рани?
– В личен план не мога да се оплача от такива белези, но обществото е достатъчно потърпевшо през годините от неправилно взетите решения на самовлюбените хора.
– Как се чувствате в навечерието на предизборната битка?
– В личен план се чувствам много добре. И здравословно, и политически от това, че може би сега наистина ми е времето. Аз имам достатъчно житейски и политически опит, първо хуманитарната професия, която съм си избрал. Аз съм наследствен акушер гинеколог, с баща акушер гинеколог и майка акушерка. Това винаги си ми е било детската мечта да стана акушер гинеколог. А след това и обществените позиции, които заемам. Аз съм бил 2 мандата общински съветник и понастоящем депутат в мандата на 44-ото Народно събрание. Тоест аз имам представа и от националната, и от локалната политика. И затова макар някои хора да гледат с недоверие това, че аз от парламента се връщам да участвам в тази битка – това го правя в интерес на Плевен. Това не е някаква моя самоцел. Това е в интерес на плевенските граждани и в интерес на моята партия, която в национален план върви доста добре. Ние имаме двама евродепутати, имаме една добра обществена позиция към настоящия момент и патриотичният спектър в мое лице трябва да вижда една достойна кметска кандидатура.
– Как си представяте успешния кмет?
– Успешният кмет специално за Плевен, освен личните качества, трябва да има комуникацията с Общинския съвет, която е много важна. И не на последно място това е комуникацията с правителството. Това се налага, защото само с общинския бюджет Плевен в момента не може да се оправи. Той е безкрайно недостатъчен за тежките инфраструктурни промени, които предстоят на Плевен в близко бъдеще. Това е магистралата, която наближава Плевен и за която правителството инвестира 350 млн. лв. само за участъка до Велико Търново. А до края на 2020 година ще бъде готово трасето Плевен – Ловеч. Трябва в рамките на няколко месеца правителството да избере стратегически инвеститор за Белене, нищо че този обект не е в община Плевен, но Плевен е подстъп към този инфраструктурен проект, към който в следващите 7-8 години трябва да бъдат инвестирани над 15 млрд. лева. Такава инвестиция Северна България не помни от години. Кмет, който няма добра комуникация с правителството, което ние видяхме в последния мандат на Спартански, няма как да станат някакви сериозни неща. Общинският бюджет е колкото да се запълват дупките по улиците, за чистотата, която пак не е достатъчна, за уличните кучета и хиляди други проблеми. Така че, само с общинския бюджет община Плевен не може да се оправи. Без помощта на правителството не може да се направи нищо сериозно.
– Майките на деца с увреждания казаха „Системата ни убива”. Как според Вас убива системата?
– Това беше инициатива на майки с деца със сериозни увреждания, за което променихме законодателството. 150 млн. лв. беше увеличена финансовата рамка от социалното министерство. Така че те с право защитиха правата си, отстояваха ги до край и спечелиха. Но все пак тези организации и другите НПО-та, които ежедневно протестират за нещо пред парламента, имат това право, но понякога протестите са свързани с нелогични предложения и тенденция за нелогични предложения под натиска на обществото. Само политика на улицата не може да се прави. Трябва да се взимат професионални решения, да се минава през комисии в НС, така че да се чуят всички „за” и „против” относно промяната, на който и да било законопроект. Само гражданско неподчинение и само с протести няма как да се съобразим изцяло.
– Какво представлява Плевен днес?
– Плевен в момента не изглежда добре сравнен с града на моето детство. Градът беше доста по-чист, доста повече хора живееха в Плевен. Плевен в края на социализма беше около 160 хил. души, сега е около 100 хиляди. Тези 60 хил. души, които са напуснали Плевен – това са млади, перспективни, образовани хора и потенциална работна ръка. Напуснаха го по няколко причини. Разбира се, тук не са виновни само предхождащите кметове на Плевен, въпреки че и те не защитиха интересите на града в тези години. Това е един синдром на Северна България затова, че ние много години нямаме магистрала като в Южна България. Няма карго летище край Плевен и затова никой сериозен инвеститор не идва да инвестира в града. Това са две от нещата, които са изключително важни като инфраструктурни проекти. Но това, което не направиха кметовете в тези 30 години, е че не защитиха плевенската индустрия. Тук говорим за Плама, за ядрения завод и серия други по-малки заводи, които са фактически разрушени и хората напуснаха града обидени, и се изселиха към чужбина и София, за да търсят препитание. Това не се направи през тези години. Тоест, ние не постигнахме реалната конверсия на индустрията като цивилизовано общество, за да може тези заводи или да бъдат приватизирани по касов начин, за да дойдат сериозни западни инвеститори в онези години, за да може тези хора да не напускат града и да живеят в любимия си Плевен.
– Виждал ли сте бедни хора? Унизително бедни.
– Виждал съм бедни хора. Част от тези хора са бедни, защото дълги години в България пенсионната система беше опорочена и няколко пъти през годините пенсионните фондове фалираха. Имало е такива фалити и прехвърляне на пари от пенсионните фондове в националния бюджет в различни периоди на 20-ти век. Бюджетът на държавното обществено осигуряване се дотира с около 30% от големия бюджет на държавата. Това са около 3 милиарда и половина лева, с които всяка година държавният бюджет дотира пенсионната система. Това е така, защото ние не се научихме като една нормална европейска държава през тези 30 години на демокрация да се осигуряваме. Българският гражданин и към настоящия момент не се осигурява на реалните си доходи. И от това пенсионните фондове страдат, те са винаги в недоимък. Затова хора, които са работили тежък физически труд са осигурявани на минимални заплати и сега когато са в пенсионна възраст, вместо да се радват на това, че са я достигнали и да се радват на деца и внуци, те са в тежък финансов недоимък, тъкмо по тази причина.
Част от хората сами са виновни за това положение. Друга част от тях, които са инвалидизирани по различни причини, получават инвалидни пенсии, също обидно малки пенсии. Защото това са възможностите на бюджета на държавното обществено осигуряване към настоящия момент.
Тези 3 милиарда и половина лева, които се наливат в пенсионната система се равняват на една магистрала „Хемус” от София до Варна. Давам го като ясен инфраструктурен пример за цената на нещо друго, където биха могли да отидат тези пари.
Част от бедните хора обаче, които прекаляват с алкохол и с вредни навици не бива да будят съжаление у хората, защото за тези вредни навици са си виновни самите те. Те нямат воля в себе си да изкоренят тези вредни навици и да живеят като нормални хора, а чакат на подаянието на обществото. Така че, бедните хора са разнородна група. За част от тях трябва да се грижи държавата, особено за хората с трайни увреждания, за хората с тежки трудови злополуки. За тях държавата е длъжна да се грижи до живот. За хората с наркоманиите и вредните навици – там отношението на хората към тях е много различно.
– Изпитвате ли чувство на вина към бедните хора?
– В личен план аз и като член на социалната комисия в парламента, правя много неща за тези хора, за подобряване на техния статут. Така че, в личен план някаква остра лична вина не изпитвам, но наистина за част от тях пак казвам, обществото е длъжно да се грижи до живот.
– От какво не сте доволен?
– В националната политика също има неща, които не вървят както ни се иска. В град Плевен – също. Лошият инвестиционен климат, липсата на магистрала, на карго летище, на сериозни инвестиционни проекти, на инфраструктурата на града, особено на спортната инфраструктура. С нея в момента сме в тежък драматизъм. Ние сме единственият град от този калибър в България, където стоят две недостроени спортни зали. Едната от 27-28 години, другата от 5-6 години от предишните две правителства.
Първото нещо, с което трябва да се захванем, и новият кмет, и новият Общински съвет – е комуникацията с правителството, която да доведе до субсидиране на такива средства, за да се довърши спортната многофункционалната зала „Арена Плевен”, която е тук на спортния хълм на Плевен. Както и да се ремонтира стадионът, който да отговаря на лиценз за „А” и „Б” група, защото знаем, че понастоящем отборът на „Спартак” – Плевен в „Б” група домакинските мачове се провеждат в Ловеч.
– Ако се върнете в миналото, какво не бихте направил отново? А какво ще повторите?
– Какво не бих направил е малко трудно да отговоря, защото в личен план се считам за един успял човек. Първо в професията и след това в политиката. И затова по-скоро бих казал, че и професията, и обществените политически ангажименти бих ги повторил ако съм здрав. Това е така, защото наистина човек трябва да взима отношение и към националната, и към локалната политика. Все пак това, че моят син наследява моята професия и доста ми помага, ми остава време и за политика освен за основната професия.
– Как изглежда щастието?
– Щастието всеки човек го вижда различно. Някои хора си мислят, че щастието е в многото пари, в големите постове, към които човек се стреми. Но аз смятам, че човек трябва да гледа и малките неща. Трябва да гледа хората около него да бъдат здрави, да имат нормални професии, да имат и нормални доходи. Да бъдат едни добри граждани на своя град и на своята държава. Щастието не винаги е в парите. Щастието е в това хората и обществото да имат едни нормални взаимоотношения помежду си.
– Според Вас по-добре ли се живее през 2019-а?
– Смело мога да кажа, че последното правителство, в което и ние участваме прави доста добри неща. Те се показват и по ръста на брутния вътрешен продукт. Това са едни международни показатели, които ние не си ги измисляме. Брутният вътрешен продукт за пръв път надхвърля 100 милиарда. От там расте бюджетът на всички министерства, така че, аз смятам, че последното управление има доста положителни неща. Доста закони в положителен смисъл променихме в мандата на този парламент, във всякакви секторни политики, за каквито може да се сети човек. Ние сме променили може би 60 % от българското законодателство за две години и половина. Така че, смятам това е едно успешно правителство, което ще изкара своя мандат до края и ще остави едни трайни добри впечатления у българското общество.
– Занимавате се с политика. Как си представяте края на политическата си кариера?
– Моята професия, която е доста сериозна и обществените ангажименти, които съвместявам, са до едно време. И ще дойде моментът, в който няма да имам физически сили да съвместявам двата ангажимента. Но се надявам в този момент да съм дал много от себе си на обществото и да съм оставил едно трайно впечатление у хората, че съм постигнал нещо освен за себе си, което не е водещо, повече за тях. Обществената реакция е много по-важна за мен, а не толкова успехите в личен план.
