Отрицание на самата държава би било нейното изграждане да става не на нейния, т.е. на официалния език, а на някакъв друг, какъвто и да е той. Това заявява проф. Велко Вълканов пред в. „Преса“. Повод за коментара му е обсъжданото в Народното събрание предложение на ДПС предизборните агитации да се провеждат и на майчин език. Как се аргументира той вижте тук:
В парламента стана нещо странно. Депутатите от една българска политическа партия настояха процесът на формиране на органите на българската държава да протича без задължителното ползване на българския език. Те искат да водят предизборната си пропаганда и на „друг“ език. Но с каквито и доводи да защитават правото да ползват в предизборната кампания и „друг“ език, остава истината, че под „друг“ език депутатите от ДПС разбират всъщност „майчиния“, т.е. турския език.
Казвам „странно“, но не разбирайте „неочаквано“. Имаше достатъчно признаци, че въпросът за т.нар. майчин език предстои в най-близко време да ни бъде натрапен. Нека припомним, че не друг, а самият Лютви Местан на организиран от ДПС митинг вече бе говорил на турски език. В село Ябланово, Сливенско, и той, и кметът на селото са произнесли своите предизборни речи изцяло на турски език, заради което са били глобени от областния управител на Сливен Марин Кавръков. По-късно Местан започна с нарастваща интензивност да настоява в предизборната агитация да може да ползва и „майчиния“ език. Така се стигна до ескалацията в парламента на 14 февруари.
Издигнатото от ДПС искане е крайно неприемливо по няколко основания. То преди всичко се намира в противоречие с изрични разпоредби на конституцията.
Съгласно чл. 3 от Конституцията „Официалният език в републиката е българският“. Но какво означава „официален език“? Легално определение на това понятие няма, но смисълът му е все пак достатъчно ясен.
„Официалният език“ е езикът, на който държавата се осъществява като държава. Това е езикът, на който тя разговаря със своите граждани и на който гражданите разговарят с нея. Официалният език е духовният образ на държавата, това е езикът, на който тя „мисли“ и чрез който поддържа своята идентичност. Този именно език прави народа народ и държавата – държава. Без българския език няма да има български народ, няма следователно да има и българска държава, доколкото българският народ е държавообразуващият елемент в България.
Стои обаче въпросът за случаите, в които използването на официалния език е задължително. Въпросът няма своето пряко конституционно решение. Конституцията се е задоволила с обяснението, че „случаите, в които се използва само официалният език, се посочват в закона“. За съжаление няма закон за българския език, в който този въпрос да е намерил своето общо решение (няколкото законопроекта в тази насока не получиха положителния вот на парламента). В Изборния кодекс обаче изрично се заявява, че „предизборната кампания се води на български език“ (чл. 133, ал. 2). Тази разпоредба е възпроизведена и в проекта за нов Изборен кодекс, обсъждан тези дни в Народното събрание, и именно срещу нея депутатите от ДПС бурно въстанаха.
Не бива да има никакво съмнение, че предизборната агитация трябва да се води единствено и само на официалния български език. Друго решение на този въпрос е невъзможно. Избирателният процес е във висша степен държавноправен процес. Той е основополагащ за цялата държава. Чрез него волята на суверена се възпроизвежда в определени държавни органи – Народно събрание, местни органи на властта, президент и пр. Държавата не би могла да се конституира по автентичен начин, ако не използва своя собствен, т.е. официалния език. Отрицание на самата държава би било нейното изграждане да става не на нейния, т.е. на официалния език, а на някакъв друг, какъвто и да е той.
Допусне ли се в избирателния (държавоструктуриращия) процес да се говори на друг език освен на официалния (българския), тогава можем да очакваме депутатите от ДПС да поискат да говорят на „майчиния си език“ и в самия парламент, респективно в пленарната зала и в парламентарните комисии. Защо наистина не? С каквито доводи те защитават правото да се говори на неофициалния език в избирателната кампания, със същите доводи те могат да защитят и абсурда да се говори на неофициалния език в парламента. Но тъкмо абсурдът на едното искане разкрива абсурда на другото искане.
Предявеното от ДПС искане е несъвместимо и с еднонационалния характер на нашата държава. България е, както се казва в чл. 2, ал. 1 от Конституцията, „единна държава“, в която „не се допускат автономни териториални образувания“. Използването на друг език в процеса на формиране на системата на държавните органи означава у нас да се официализира втори език. Това не може да се допусне. Един втори официален език би минирал единството на българската държава. Сепарирането на езика би довело до териториалното сепариране на страната. Можем да очакваме обособяване на определени райони, които по-нататък да поискат и определена автономия. Не бива да се и забравя, че една съседна държава проявява цялата възможна заинтересованост от подобен вид процеси у нас.
Използването на небългарски език в предизборната агитация е освен това и чисто практически погледнато, неоправдано. Няма в България български граждани, които да не знаят български език. „Изучаването и ползването на българския език е право и задължение на българските граждани“ (чл. 36 от конституцията). Освен това не бива да се забравя разпоредбата и на чл. 53, ал. 2 от конституцията: „Училищното образование до 16-годишна възраст е задължително.“ Не е възможно следователно лица, стигнали до възрастта, която им предоставя избирателни права, да не знаят достатъчно добре българския език. Гражданите, за които българският език не е майчин, могат, разбира се, наред със задължителното изучаване на българския език да изучават и да ползват своя език. Това е тяхно конституционно право, закрепено в чл. 36, ал. 2 от Конституцията. Но когато те навлязат в официални отношения с държавата, тогава задължителното ползване на официалния език става императив за всички.
Ами чужденците?
Стои, разбира се, и въпросът на какъв език ще трябва да участва в избирателната кампания за Европарламента например Мартин Щулц или пък живеещите у нас чужди граждани (например англичани), ако те решат да участват в изборите за местна власт. Отговорът е твърде прост. Доколкото те не са български граждани, върху тях не лежи задължението да ползват българския език. Те може да ползват и друг, достъпен за тях, език, но във всички случаи това трябва да е език от държава член на Европейския съюз. Мисля, че би било целесъобразно дори в Изборния кодекс да се предвиди разпоредба в този именно смисъл: „Гражданин на държава член на Европейския съюз може да участва в съответната избирателна кампания и на своя език. В този случай задължително се осигурява преводач.“
Може само да се съжалява, че ръководството на ДПС не прояви достатъчно държавнически разум. То усвои поведение, което предизвиква неприятни социални напрежения. Екстремните прояви на национализъм, откъдето и да идват те, застрашават не само обществения мир, но и националната сигурност.
