Автор: Христо Иванов, член на Националния младежки комитет на ВМРО
Казусът с д-р Димитров и г-н Жоро Плъха повдигна в обществото ни два, основно, изключително наболели въпроса, които са взаимнозависими един от друг.
Първият е за това, че за пореден път в държавата се случва така един човек, който е съден многократно, който е излежавал своите присъди, явно неуспешно превъзпитан от закона, с досие дълго приблизително от София до Пловдив, се озовава в частната собственост на български гражданин. Правейки какво? „Бере“ нещо, разбира се.
На едни хора „берат“ апартаментите, вилите, гаражите. На други „берат“ от градините – черешите или друг плод на земеделския труд. Нерядко, унищожавайки цялата градина, труда, работата, парите, хляба на собствениците-земеделци.
На трети същите тези паразити „берат“ последните буркани от мазето, обричайки обраните на глад и на мизерия. А заедно с тази „беритба“ на чужда частна собственост не рядко си заминават и достойни човешки животи.
Вторият въпрос, който има пряка връзка с първия, е, че българските граждани се чувстват незащитени, когато техните най-висши ценности – собствения и живота на най-близките и неприкосновената им частната собственост, бъдат подложени на посегателство, защото знаят, че не могат да ги защитят без неминуемо след това да бъдат съдени неправомерно, без да бъдат дамгосани като престъпници.
Живеем във време на безнаказана, вихреща се, често етническа, битова престъпност. Време, в което домовите кражби, обирите на вили, мазета, тавани, кражбите на имущество масово не се разследват, не се разкриват и не се наказват. Просто не се наказват.
Битовата престъпност, безспорно, е една от огромните язви на нашето общество. Тя е толкова рядка, за жалост, колкото и ужилването от оса. Едва ли има българин, който да не е бил потърпевш или да не е видял как друг е потърпевш от този тип престъпност. Подобно на ужилването от оса, че и по-често.
Безнаказаността на тези престъпници, сама по себе си, е бензин в пожара, който представлява тя. Заради ясното наличие на тази безнаказаност българските граждани отдавана не вярват, че дори да се обадят на телефон 112, дори да подадат сигнал, жалба или оплакване някой изобщо ще им обърне внимание. Пък какво остава престъпникът да си получи заслуженото. Същевременно сме свидетели на това как регулярно се наливат пари в системата на МВР, но без тя да бъде реформирана. Поне не и до степен, в която редовият гражданин да усети. Регулярно българите сме свидетели и на това как се късат от разни бабаити пагоните на полицаите с ръце и зъби (къде образно казано, къде не съвсем), основно от представителите на малцинствата, които, разбира се, биват защитавани от щедро финансираните от разни външни фондации НПО-та и партии на дъгата (т.нар. представители на градската десница и други грантаджии).
В обществото битува усещането, че законът подкрепя престъпника, а не жертвата. И трябва да бъде сторено така, че това да се промени. Така, че законът да пази данъкоплатеца и гражданина, а не престъпниците. Необходимо е ръцете на органите на реда и на редовия български гражданин да бъдат развързани. Необходимо и редно е да има промени, да има такъв ред за издаване и излежаване на присъди, че хора с досие дълго от София до Пловдив, като г-н Плъха и подобните му, да бъдат там, където е тяхното място – в затвора и/или някъде да чукат камъни, а не в домовете на данъкоплатците и с оръжие в ръка.
Необходимо е да бъде увеличен пределът за неизбежна самоотбрана. Необходима е либерализация на режима за притежаване, носене и използване на късоцевно нарезно оръжие за охрана и за отбрана. Битовата престъпност, да, е нещо нормално за всяка демократична държава. Има я и в най-добрите демокрации, доколкото може да се каже, че съществува такова нещо като най-добра демокрация въобще. Но, не, не е нормално и не е адекватно когато държавата очеизвадно не съумява да се справи с правоохранителната и правораздавателната си функция в такъв мащаб, що се касае за битовата престъпност, да не предоставя и гарантира възможността всеки гражданин да защити, да отбрани своите ценности от противоправни нападения и посегателства.
Основа на правната система от векове назад е правото на индивида да се самозащити, да направи всичко възможно, за да запази своя живот! И ако една правна система не е подчинена на това, то няма смисъл от нея. Няма смисъл от правна система, в която човек е неспособен да защити своя живот и на своите най-близки, защото без тях другото не е от значение!
И не, аргументът, че „хората щели да се изтрепят“ е лаишки, не почива на никаква логика и не е верен, защото който иска да се „изтрепва“ и сега намира начини – престъпниците и сега са въоръжени. Те винаги са. Жертвата на престъпното посегателство е беззащитна. Статистиката е безпощадна – в държавите, където оръжието за самоотбрана е разрешено, броят на въоръжените нападения и обири е по-малък от този, който е регистриран в държавите със силни рестрикции.
Оправдаването на кражбата и нарушаването на неприкосновеността на частната собственост от страна на „десни“ политици е гротеска и чудесен пример за липса на последователност в защитата на ясни политически позиции. Същевременно е и чудесен пример, чудесно доказателство, че водещ за тях е принципът, че „който плаща, той поръчва музиката“. Иначе нямаше да пеят хорово с другите грантаджии, заставайки на диаметрално противоположна на дясно-консервативната позиция в този дебат.
И затова драгите „десни“ социологията не знае дали ги има или не.
