Въпреки напрежението между Брюксел и Анкара от последните дни, Евросъюзът не е обявил, че се отказва от обявеното по-рано този месец намерение да ускори преговорите за евентуалното присъединяване на Турция към общността. За присъединяването обаче се изисква съгласието на всяка страна-членка, включително и на България, се казва в материал на Любомир Шопов* на страницата на БГНЕС.
ВМРО.БГ препечатва текста, защото се опитваме да отразим различни мнения по темата с турското еврочленство. Припомняме, че през 2010 г. ВМРО, съвместно с Телевизия „СКАТ“, проведе кампания за иницииране на национален референдум „за“ или „против“ членството на Турция в Европейския съюз. Над 330 хиляди българи се подписаха под искането за референдум, но Народното събрание не уважи желанието им и не разгледа въпроса.
Ето текста на Л . Шопов:
Пред страната ни се отваря възможност да постави пред Анкара въпрос за обезщетяването на над 400 000 българи, прогонени от Тракия и Мала Азия след трагичните за нас войни от началото на миналия век. Въпросът може да се постави ребром – или Анкара решава въпроса по приемлив за нас начин, или София няма да каже „да“ за приемането на Турция. Проблемът е обаче дали външната ни политика ще се реши на такъв ход и дали има условия да се надяваме на благоприятна развръзка.
Юридическата база, върху която в далечното минало са правени опити за решаване на имуществените взаимоотношения между България и Турция, са няколко: Цариградският договор за мир от 29.09.1913 г., Одринското споразумение от 15.11.1913 г. и Ангорският (Анкарският) договор и подписаните към него споразумения от 18.10.1925 г.
За тези документи могат да се напишат томове с анализи, оценки и коментари. Главното в тях е, че те изцяло обслужват интересите на турската държава, която се възползва от затрудненото положение и слабостта на България след Междусъюзническата и Първата световна война и фактически узаконява едно престъпление, което е безпрецедентно за Балканите и Европа по мащаб и жестокост. По-късно то е окачествено като геноцид в Международна конвенция от 1948 г., която не е отменена и досега.
Нито един от споменатите три договора не отчита факта за избиването на 60 000 души и конфискуването на близо 4 млн. декара частна българска земя, принадлежаща на прогонените от Тракия и Мала Азия над 400 000 българи. Наглото в случая е, че Турция ги смята за изселници, а не за бежанци, което по същество обезсмисля и каквито и да било разговори в рамките на тези документи. Между другото, тръбите на газопровода, за който Путин и Ердоган се договориха на 1 декември, ще бъдат полагани именно върху частната собственост на стотици хиляди български граждани, които са потомци на жертвите от тези трагични събития.
Ето защо категорично смятам, че имуществената страна на тракийския въпрос е производно на престъпление срещу човечеството, за което според друга специална Международна конвенция от 1968 г. няма давност. Именно на тази нова юридическа база Турция, която се смята за наследник на Османската империя, трябва да поеме историческата, политическата, моралната и материалната отговорност и да решава въпроса в преки двустранни преговори, чийто мандат трябва да бъде решаването единствено на този проблем. Защото съгласието на българските власти да го включат в общата кошница на двустранните отношения е предателство спрямо паметта на близо половин милион наши съотечественици-жертви, както и към близо един милион техни наследници.
Без политиканство и партийни пристрастия, без ултиматуми и заплахи, но достатъчно ясно и твърдо трябва да тръгнем към нов курс на отношенията си с Турция. Курс на равноправие, взаимно разбирателство и отчитане на реалните права и интереси на всеки от партньорите, а не само за единия, както е до сега. Скимтенето и тупането с опашка ни прави смешни и във вътрешен, и в международен план. Още повече, че България винаги решава положително поставяните от Турция въпроси.
Преди столетия България пое върху себе си тежкия удар на османците и Европа трябва да ни е благодарна за това. Сега нашата държава отново е на главното направление – този път на напъните на неоосманизма. Положителното решаване на тракийския въпрос може да обори това мое заключение.
България няма никакви възможности за влияние върху процеса за приемане на Турция в ЕС. Държавната власт, която отказа да осъди с официална декларация геноцида срещу избитите през 1913 г. от турската армия 60 000 беззащитни мъже, жени и деца, както и последвалото прогонване на близо половин милион наши сънародници от Тракия и Мала Азия и конфискацията на близо 4 млн. декара златна земя в периода до 1925 г. показа, че е импотентна, когато става дума за българския национален интерес. Нашата страна може би единствена в света с два национални етнически модела – историческия и реален. Единият модел гласи, че българската нация се състои от българи, български роми, български турци и други по-малобройни етнически групи, чиито индивидуални права са гарантирани от Конституцията и държавните правозащитни органи. Другият модел е на Ахмед Доган, според когото българската нация е образувана от етнически българи и от стратегически турско, ромско и други малцинства, които трябва да разполагат с отделни, колективни права, а ДПС да ги защитава и да определя какво трябва да се случва в България. При първия модел са необходими единение и интеграция около това, което ни свързва – България и нейните интереси. Според втория главното е това, което ни разединява – религията и обичаите. Съответно трябва да се върви към автономни права и някои от тях са вече факт. Административно вече цели райони не се съобразяват с националната история, сами по себе си представляват вилаети, в които няма българска власт. Има и министерства, в които ако не знаеш турски нямаш работа там. Така според желанията на тази сила се пренаписва българската история, заличава се героичната борба на цели поколения наши предци за оцеляване и свобода. Така се върви и към териториална автономия. Реислямизацията на България е неумолим факт, срещу когото властта по същество не се бори. Защото докато моделът Доган не бъде признат за антидържавен, властта не може да има съответните подзаконови разпоредби за действие. И не е лошо по въпроса дали България ще върви по Догановски или Доган и неговите протежета ще тръгнат по български пък и кое е по-доброто за държавата, да отговорят президентът, премиерът, председателят на парламента, лидерите на политическите партии и движения.
С други думи, докато взимането на държавнически решения зависи от ДПС и от включилата се в Реформаторския блок турска партия на Касим Дал, гореизброените лидери на управляващата в момента прослойка са в патова ситуация.
От тук идва историческата отговорност и вина на лидерите на партиите, които докараха нещата до това състояние. Моето тъжно заключение е, че за 25 години в страната се извъртяха като на филмова лента безброй „политици“, но не се видя нито един държавник. Нещата с Турция са изключително сложни. Нейната стратегия, без значение коя политическа сила е на власт, е неизменна – да бъдат изграждани такива икономически, военни и политически мощности, които да ѝ дават възможност за все по-голяма роля в регионален и в стратегически план. В регионален те са вече факт. В стратегически – почти. Важно значение за това има голямата независимост на Турция спрямо съюзническите отношения с НАТО и САЩ. Когато нещата не са в полза на турската държава, правителствата ѝ казват не и толкоз. Така правят и гърците. А България? Много мижитурки се проявиха и в тази възлова материя.
Турция е заинтересована от сътрудничество с ЕС, но то не е от решаващо значение за нея. А членството още по-малко, защото само може да ѝ върже ръцете за амбициозните планове, които има новоизбраният президент Реджеп Ердоган. Този човек е действително държавник и няма да се спре пред нищо, за да вкара Турция в световните дела като един от основните или близо до тях самостоятелни фактори. Тези дела с проблемът с т.нар. Ислямска държава, специалното значение на страната в рамките на отношенията с Русия, САЩ, ЕС, конфликтът в арабския свят, БРИКС плюс следването на неосманизма като официална държавна политика.
На този етап България не разполага нито с вътрешни, нито с външни лостове за въздействие. Преговарял съм с турски колеги в един от тежките периоди на нашите двустранни отношения и от опит знам, че те приемат само езика на неоспоримите аргументи и този на свършените факти. Държат на думата си и уважават партньора само, ако той има достойна позиция. Започне ли да се умилква, с него е свършено. Тук се крие и отговора на въпроса – за българските правни основания да търси справедливо решение на Тракийския проблем.
Любомир Шопов, дипломат и един от най-добрите познавачи и анализатори у нас на Турция. Югозападната ни съседка и българските турци са били негови ресори в различни държавни институции, в които е работил. Автор е на няколко книги за българската и турската външна политика.
