С писателя Младен Сърбиновски от Скопие разговаря Петър Марчев за в. „Труд“.
– Кога разбрахте, че ще станете писател?
– Колкото повече остарявам, колкото повече пиша и преподавам, все повече съм убеден, че и на мен не ми е много ясно как ми се случи този неразумен порив и как все още ме държи. Това не е някаква голяма грешка, може би е повече проклетия, която променя и усложнява живота ти.
– Кои са важните книги в живота Ви?
– За мой късмет има безбройно много добра класика, която, уви, все по-малко се чете. И това е грешката на сегашния модерен и уморен свят. Достатъчно е човек малко да се откъсне от новите медии, да вземе добра книга в ръце и веднага ще си я върне жизнената енергия.
– За мен е истински подвиг самият факт на публикуването на Вашите книги в Македония – книги с нонконформистки, бунтарски дух, атакуващи „свещените крави“ на македонизма. Прави чест и на издателите, поели подобен риск…
– Ако гледате на моите книги само по идеологически начин, това е неестетско гледище. За мой късмет мой издател е известният македонски поет Бранко Цветковски и той безпогрешно умее да разпознае добрата книга. Сигурно не му е било лесно да се реши на такъв риск. Аз ще съм му благодарен завинаги, още повече че неговата преценка се оказа вярна. С всяко излизане на мой нов роман, получавам все повече поздравления от колеги литератори – не всичките, но повечето писатели започнаха да ми честитят. А седемдесет години бягаха от най-травматичните места на нашата памет!… Македонистичните некадърници този път нямат оправдание.
– Колко дълго беше Вашето пътуване към истината?
– Мъчно и кърваво, историята с мен все още не е приключила, но с цената на живота си аз се преборих за собственото си свободно мислене. Моите книги ме защитават, а това не е малко. Времето и читателите ми дадоха право, а ме отрече болшевишкото македонистично анахронично мислене. Нека да звучи нарцистично, но Македония е малка за моите книги.
– Какъв е шансът мнозинството от жителите на Вардарска Македония да извърви пътя до истината за своя български етнически произход?
– Всяко време е добро за помиряване. Но помиряването с македонизма няма да стане. Македонистите са съгласни дори народът да се изсели, но не и да се откажат от своето безчестие. В безизходна ситуация се намират, но как да признаят, че със своето късогледство ни превърнаха в най-големите губещи.
– Лесно ли е да си българин в Република Македония днес?
– Пътуването към истината е смисълът на живота и въпросът е къде ще те изпрати този живот. На тази фаустовска тема съм написал цяла драма – „Македонският Фауст”. Тогава, преди двадесетина години, пиесата предизвика незапомнена истерия срещу мен. Този житейски опит не може органично да се предаде на останалите. Младата душа трябва да живее, да изживее голяма част от живота, да прави грешки и сама да ги изправя, за да може след това по-лесно да се загледа и в чуждите съдби.
Опитът ми говори, че „правовярващите” най-често изпадат от релсите, и то само защото накрая никога не се оказват прави.
– От какъв род сте, има ли комити във Вашия род?
– Не, няма в моя род комити. Но е имало екзархийски попове и учители. Всеки македонски род е такъв. Аз съм роден в райска убавина, в село Вруток, Гостиварско, под Шар планина. Аз и днес имам лична карта и паспорт в Гостивар. В Скопие съм за прехраната. Не мисля, че съм изселен. До моята родна къща се намират изворите на река Вардар. Вруток на старобългарски означава голям извор. Шар планина на старобългарски пък означава драконска планина. А Вардар значи пазач, вардач на плодородието на централната част от Балкана. Но, айде да се похваля за моя селски род. В моята къща в момента има шестима доктори.
– Книгата Ви „Шашма” е впечатляващ роман за зловещия македонистки експеримент… Каква ще бъде съдбата на този експеримент оттук нататък, според Вас?
– Да се върнем на темата за нашия антибългарски македонизъм. Македонските българи (вече „македонци” от 1944 г.) платиха цената на тази балканска политика. Но вижте как иронията на историята цинично се пошегува с тази концепция на Новакович и Мисирков. Преди няколко дни в Белград почина академик Добрица Чосич. Той е автор на известното изречение, че Сърбия печели във война, а губи в мир.
Нас времето ни порази и всичко, което сръбската държава отне с война от българите, сега го даде на албанците. Защо Сърбия повече от сто и петдесет години безплатно работи за Албания?
– В книгата си „За македонистките работи” хвърляте смислова парабола към брошурата на Кръстьо Мисирков „За македонцките работи”. Преди няколко години бе открит и публикуван оригиналният дневник на Мисирков, писан на руски през 1914 г., в който той се самоопределя като македонски българин, като български патриот. Какво е мнението Ви за „папата на македонизма“?
– Какъв папа, Мисирков е третокласна, минорно неважна личност в нашата интелектуална история. Може ли някой да го сравнява със интелектуални гиганти като Милетич, Арнаудов, Балабанов, Снегаров, Балан? Неговото брошурче от четири статии може само с драконовски мерки да се величае. Македония няма проблем за влизане в НАТО и Европейския съюз с Гоце, Даме, Тодор, Миладиновци, с първия Илинден… Има проблем с Мисирков, с болшевишкия македонизъм на втория Илинден. Този македонизъм присажда върху европейството антиевропейство, на питомното присажда диво, прави така, че на цялата наша българска екзархийска традиция да гледа през патриаршески (фанариотски – б.а.) очи. През очите на другия, на противника… Създадоха се кадри, институционални измамници и сега тези, заедно с Мисирков, са кокал в гърлото, което Европа не може да преглътне без вътрешна реформа.
Македонизмът е триумф на нищото. Доказателството самите македонисти го построиха в центъра на Скопие. Това е положението, в което се намираме сега. И тук няма разлика помежду власт и опозиция. Тези, които разправят, че по тяхна заслуга и победа се е формирала Македония във Федерална Югославия заради вътрешните фабрични грешки на инженера Сталин и Тито, сега самите те унищожават държавата. И на често цитираното изречение на Мисирков „Што напраифме?”, отговорът е: „Е това го напраифте!”
