Автор на статията е Николай Борисов, общински съветник в Костинброд, председател на местната структура на ВМРО и учител по „История и цивилизация“
Източник: Петрохан новини
Робство, присъствие или управление? Нищо подобно! Съгласно учебника за 5 клас по „История и цивилизация” периодът от края на XIV до края XIX в. е наречен „контактна зона между две цивилизации”*(!). Да, така е. И аз разяснявам това твърдение – освен културния и цивилизационен контакт (извършвани с течение на хиляди години на Балканския полуостров) в посочения период са извършвани и насилствени полови такива. Също така едните са контактували с ятаган, а другите с врата си. Контактуват хората помежду си. Няма проблем, само трупове.
Според същия учебник „християните често търпели притеснения и насилие”. Те били притеснени, може би стресирани, леко уплашени. Живеели в дискомфорт и леко емоционално напрежение. Може би, че ще изгубят детето си, главата си, жена си или дома си. Бели кахъри. Какво пък толкова, нали народите в Османската империя имат „общи грижи, обменяли умения, изработвали общи обичаи и поговорки” (бих искал авторите да предложат своята визия за тълкуване на съчетанието „изработване на общи обичаи”).
Така с леките притеснения на нашите сънародници в миналото стигаме до момента, в който „през XVI-XVII в. завоевателите наложили исляма насилствено в някои райони на Родопите и Македония с цел да смирят непокорните планинци”. Лоши хора сме ние, „непокорните планинци”. Защо спокойно не си дадохме вярата и езика, а се опитахме да се крием в планините. Излиза, че налагането на исляма е само в наша полза, пък можем да слезем от планините (вече покорни, разбира се) и да заживеем в мир и хармония в големите градове с нашите братя по територия.
„Като немюсюлмани българите нямат право да участват в управлението. Това унижава тяхното достойнство и възможностите за напредък”. В наши дни нравствени качества като чест, достойнство и гордост са важни за съществуването на разумния индивид. Но в годините на „османско господство” хората първо са мислели за живота, за семейството и за физическото си оцеляване. Или може би са се обиждали от думи като „гяур” и „рая” и с накърнено достойнство са живеели „притеснени”.
И все пак българският народ се е борил срещу тази система. Защо ли, може би да „избегнат непосилните данъци немалко българи преминавали към исляма доброволно”. Става лошо, когато бръкнеш в джоба на българина. Но още по-лошо става, когато се опиташ да ограничиш стремежа за културно развитие на един народ, като потопиш в кръв всички опити за промяна на статуквото. Изгорени села, хиляди убити, църкви, превърнати в гробници. Знайни и незнайни герои, борещи се за изконното човешко право – свобода.
За гибелта на Васил Левски, един от тези борци, в учебника за 6 клас по „История и цивилизация” пише следното: „Васил Левски е заловен и осъден на смърт. Присъдата е изпълнена в ранното утро на 6 (18 февруари) 1873 г. край София”. Това е. Че е обесен, може би учениците трябва да се досетят или да си знаят от съвестните преподаватели в начален етап.
Стигаме и до Освобождението и Руско-турската война. Урокът се състои от три точки: „Отзвукът от Априлското въстание”, „Освободителната Руско-турска война” и „Берлинският конгрес”. Да, една точка е отделена за Освободителната война. Няколко реда, които да покажат на бъдещите граждани, че българите сме участвали със своето опълчение, оказвали сме помощ по градове и села на руснаците, измръзвали сме на Шипка, удържали сме обсадата на Плевен. Това е еманация на положението в страната ни и в частност образованието – в една точка е събран върховият момент в борбите на българите за свобода и независимост.
Редно е да се отбележи, че в урока „Войни за национално обединение (1912-1918 г.)” се изучават Балканската война, Междусъюзническата и Първа световна война. За жалост имаме тематични разпределения и програма, която трябва да следваме. Аз я нарушавам умишлено. За да предам този урок в (минимум) три учебни часа.
Учениците ме питат „Господине, с Ботев и Левски ли свършват българските герои?”. Мислещи деца в 6 клас. Мислещи, за разлика от по-възрастните си сънародници. Отклонявайки се отново от учебния материал им обяснявам за Гоце Делчев (макар, че на него е отделено малко внимание в учебника), ген. Владимир Вазов, Иван Колев, Владимир Серафимов, Димитър Списаревски… Списъкът е дълъг. Може би трябва да следваме инструкцията на г-жа Кастрева – всеки преподавател сам да си избира какво да преподава и за какво да разказва в часовете си.
И споменавайки тази госпожа – поради що се НЕзасрами да махне увода на „История славянобългарска” от учебника по Литература за 6 клас? Точно този текст, който обяснява ползата от историята, смисъла от нейното познание. Учениците в тази възрастова група, които ме питаха дали са свършили българските герои, вече няма да знаят защо е полезно да се учи за тях. Да, ако се наложи да бъде преместен материалът на Паисий, то да бъде сторено в учебника за 5 клас – когато в училищната система започва да се изучава предмет „История и цивилизация”. По този начин биха се засилили и междупредметните връзки. Би се осмислило изучаването на историята.
Говорейки за герои и липсата им в наши дни си задавам въпроса – способно ли е българското общество да създаде нови герои и лидери. Но да не приличат на господата Трифонов и Хекемян, изкарващи си хляба от медия, изливаща тонове турска продукция и пропаганда и без нито едно предаване в програмата си за култура и изкуство.
Защото това е новото робство – културното робство. Да не се бърка с присъствие. Робство на съзнанието, управлявано от медиите.
Историята оценява събитията, едва когато измине определен период от време. От създалата се дистанция може да се коментира и да се правят изводи.
И ще завърша отново с един от зададените ми въпроси от мислещите ученици – „Защо преди сме били силни, а сега сме толкова зле?”.
Помислете, аз съм намерил своя отговор.
*Всички фрази в кавички са цитати от учебниците по „История и цивилизация” за 5 и 6 клас
