Враца дължи почит на генерал Кирил Ботев
автор: Красимир Богданов, историк
Ежедневно стотици врачани преминават по улица „Иванка Ботева“. Някой от тях се вглеждат в едноименната къща на № 12, увековечила с барелеф и паметна плоча името на майката, родила гениалния поет и революционер Христо Ботев. Вероятно си задават въпроса: какво е правила в началото на миналия век Иванка Ботева във Враца? Всъщност малцина са тези, които знаят, че тя идва в града под „Околчица“ заедно със семейството на по-малкия си син, генерал-лейтенант Кирил Ботев, назначен през 1901 г. за началник на Шеста пехотна Бдинска дивизия, чийто щаб се е намирал във Враца.
Във връзка с отбелязаните през 2022 г. на 130 години от формирането на Дивизията и в навечерието на 140-тата годишнина от смъртта на ген. Ботев инициативен комитет от врачански общественици, историци и журналисти постави паметен знак на фасадата на къщата „Иванка Ботева“, посветен на Кирил Ботев. Предстои официално откриване на 6 февруари 2023 г. – денят на кончината на генерала.
Кирил Ботев е роден на 20.04.1856 г. в Карлово като трети син на видния калоферски учител Ботьо Петков и Иванка Дрянкова (Ботева). Негови братя са Христо, Стефан и Боян Ботеви. След приключване на ангажиментите си към карловското училище през 1858 г. даскал Ботьо и семейството му се връщат в Калофер. През есента на 1863 г. Кирил постъпва ученик първо в местното начално, а по-късно в класното училище. Участва в редактирането на школските вестници „Бръмбар“, „Искра“ и „Око“. Прави стихотворни опити, прицел на които са порядките на чорбаджиите и турската власт.
Първият тежък удар в живота си Кирил понася с преждевременната смърт на баща си през 1869 г., поставил семейство Ботеви в тежко материално положение.
След завършване на калоферското класно училище Кирил желае да продължи образованието си, но не успява да получи желаната стипендия. Нуждата от средства го принуждава да започва работата като учител в село Голямо Белово, Пазарджишко, през есента на 1872 г., за което му помага пловдивският книжар и издател Драган Манчов. През 1874 г. той напуска селото се отправя към Одрин, където постъпва в местната католическа гимназия. Възмутен от опитите на учителите да наложат католицизма на учениците си още след завършването на първата година от своето обучение Кирил Ботев решава да емигрира в Румъния. Преди да избяга прави опит със своите другари да подпали училището, но пожарът бил забелязан и потушен.
През есента на същата година Кирил е вече в Букурещ. Настанява се при брат си Христо, а майката Иванка, заедно с другите си двама сина Стефан и Боян, са приети в дома на родственика им Евлоги Георгиев. Молбата им до Найден Геров Кирил да отиде „в Болград, да се доучи“ остават без резултат.
С помощта на Христо Ботев той става учител в Гюргевското българско училище. Тук Кирил бързо навлиза в революционните борби. В свободното си време разпространява календара с образа на Васил Левски, вестници и брошури, печатани в печатницата на Любен Каравелов. Заедно с учителя Янко Ангелов събират оръжие за четата на Сидер войвода. Никола Славков, портупей-юнкер от руското военно училище ги обучава в стрелба. Кирил пътува често и до Букурещ, за да се вижда с братята си Христо и Стефан.
Повратна в живота му се оказва бунтовната 1876 г. Априлското въстание е в разгара си. Христо Ботев вече е приел да ръководи четата, която трябва да премине Дунава в помощ на Врачанския революционен окръг. Известно е, че когато войводата се прощава с майка си Иванка, тя предусещаща, че чедото ѝ отива на смърт за свободата на поробеното Отечество и през сълзи му рекла: „Христо, Кирила да не вземаш! Няма да ти простя, ако го вземеш!“, след което се строполила в несвяст. Но Кирил вече е получил телеграмата от брат си, изпратена на 15 май: „Вземи всичките неща и ела по-скоро. Вземи от Димитро Симидовото рисувание (знамето изрисувано от Филип Симидов и съхранявано при Димитър Горов), чакам те утре. Брат ти. Букурещ“.
Изпълнил заръката, след кратка среща и указания от войводата, Кирил тръгва от Букурещ към Турну Мъгуреле. Заедно с организираните от него тридесет другари, преоблечени като градинари, изчакват идването на австро-унгарския параход „Радецки“. Във връзка с майчината заръка години по-късно вече генерал Кирил Ботев обяснява: „Беше немислимо брат ми да ме свали пред очите на всички четници и на пътуващите чужденци. Но и аз в никой случай не бих се съгласил…“
На кея го изпратил брат му Стефан, болен от туберкулоза, която не му позволила да последва братята си. Кирил го заклел да се грижи за майка им, ако нещо се случи с тях.
За един интересен факт на парахода „Радецки“ свидетелства историкът Явор Величков. Войводата, погълнат от емоцията на последните приготовления, забравя да вземе сабята си. А да слезе без сабя на българска земя е абсолютно недопустимо. Тогава Кирил дава своята сабя на брат си, с която най-вероятно Христо Ботев повежда четата при слизането на козлодуйския бряг.
В разговор с Василе Христу на 26 септември 1935 г., когато е почти на 80 години, Кирил Ботев си спомня: „С трепет и вълнение ние слязохме на брега при Козлодуй. Целунахме родната земя и тук бяхме посрещнати от Младен Павлов, наречен от Вазов Козлодуйското даскалче. И той дойде с нас до Милин камък. От врачаните никой не дойде да ни посрещне. А ние бяхме 200 души без хляб и без вода…“
При Милин камък Кирил Ботев се разболява. Заедно със своите другари Иваница Данчов и врачанина Мито Цветков загубват дирите на четата и се откъсват от нея. Кирил предлага групата да се придвижи към Враца, но поради засиленото турско присъствие в района опитът им пропада. Скоро от тях се отделя и Мито Цветков. Това кара Кирил Ботев и Иваница Данчов няколко дена да се крият във врачанските лозя. По-късно, с помощта на верни ятаци, те се отправят към Дунава, за да се прехвърлят на румънския бряг. Пристигнали в Лом, те се крият четири дни в къщата на местния учител Димитър Маринов. При опит да преминат Дунав, те са арестувани на пристанището от турската полиция и отведени във Видин.
След 23 денонощия са изпратени с окови в Русе, където са изправени пред турски съд. Тук те се срещат с другите заловените четници от Ботевата чета. Блестящата им защита от адвоката Илия Цанов, както и решителната намеса на консулите на Великите сили, са причина съдът да смекчи присъдите и вместо смърт да постанови доживотен затвор. В последствие присъдата на Кирил Ботев е смекчена на 15 години каторга. Заедно със своите другари е изпратен в Цариградския затвор. Тук се разболява от тифус и когато е прехвърлен заедно с още 12 души с кораб в крепостта Сен-Жан Д’Акр в Сирия е с напълно разбито здраве. Кирил Ботев оставя спомен от каторгата, като свидетелства за пристигнали в края на 1877 г. нови български заточеници: „Днес по вечеря пристигнаха българите затворници, които и очаквахме. От 76, що се качили във вапора, само 61 останали, другите измрели от мъки, от глад и от студ. От Бейрут до тука дошли пеши.”
По силата на Санстефанския мирен договор през април 1878 г. започва освобождаването на българските заточеници от турските затвори. Сред тях е и Кирил Ботев. С помощта на граф Игнатиев Ботев пристига в България на 7 април. Той решава да се отдаде на учителското поприще във Враца. Местният патриот Димитър Бошняков го приема в дома си, както свидетелства племенникът му, опълченецът Иван Цветков. Учителят Христо Даскалов пък ни дава сведение, че през м. май 1878 г. Кирил Ботев е назначен за главен учител във Възнесенското училище. На този пост остава 2 седмици и напуска, като получава 500 гроша заплата за учителстването си. Причината за краткия престой на Кирил във Враца отново ни съобщава Иван Цветков. Ботев споделя с него, че иска да постъпи във Военното училище в Пловдив. Според други сведения заминаването му за Пловдив е продиктувано от желанието му да изкара курса за секретари на окръжните управители там. С подкрепата на Димитър Бошнаков за кратко време родолюбиви врачани, посетители на кафенето му, събрат необходимите пари за пътуването на Ботев до Пловдив. Бошняков му подарява кон и го изпраща с добри думи, по бащински.
Когато Кирил пристига в Пловдив, той разбира, че курсът е завършил и решава да постъпи в Командата на волноопределяющите се. През есента на същата година заедно със своите другари от Командата постъпва в новооткритото в София Военно училище. Завършва го с първия (генералски) випуск на 10 май 1879 г. и започва офицерската си служба като кавалерийски подпоручик и командир на взвод в конната сотня на Учебния батальон на Източнорумелийската милиция в Пловдив.
На Ботев и взвода му е възложена отговорната и рискована задача да открият разбойниците на руския капитан Алексей Узатис, убили край Пловдив майката на генерал Скобелев. Задачата е изпълнена блестящо. Разбойниците са ликвидирани.
От щаба на Източнорумелийската милиция изпращат Кирил Ботев да учи в Офицерската кавалерийска школа в град Сомюр, Франция. Тук, той научава трагичната вест, че в Пловдив е починала неговата годеница Добра Брегова. В края на 1882 г., завършил кавалерийската школа, младият офицер кандидатства в Генералщабната военна академия на Белгия. В Брюксел Кирил се влюбва в красивата белгийска аристократка Мари Оли дьо ла Розиер.
И този път съдбата поднася своето предизвикателство. На 6 септември 1885 г. е извършено Съединението на България с Източна Румелия. Ситуацията се усложнява от враждебните действия на Турция и Сърбия. Капитан Кирил Ботев изпълнява отечествения си дълг, прекъсва обучението си и се завръща в България.
В очакване на нападение от Турция, в Търново-Сеймен (дн. Симеоновград) е дислоцирана Конната бригада с командир капитан Радко Димитриев, в чийто състав като ескадронен командир се включва и капитан Кирил Ботев. Именно на него е възложено формирането на Четвърти конен полк, за чийто командир е назначен. Междувременно на 2 ноември (ст. с.), Сърбия обявява война на България. С конете на Четвърти полк, без седла, са пренесени стотици пехотинци от турската граница до Сливница, където се разиграва решителното сражение със сърбите. Пристигайки на Сливница капитан Ботев е назначен за началник на Трънския отряд, който действа на левия фланг на Сливнишката позиция.
За проявена смелост и умение в командването на поверената му част е награден с орден „За храброст“ 4-та степен. Там обаче преживява поредната голяма трагедия. В разгара на боевете научава за смъртоносното раняване на неговия по-малък брат, портупей-юнкер Боян Ботев. Успява да го завари все още жив в една софийска болница, където Боян умира от раните си в неговите ръце, едва 19-годишен.
При пренасянето на бойните действия на сръбска земя капитан Кирил Ботев е оставен в разпореждане на началника на Генералния щаб на войската капитан Рачо Петров. Той получава задача да събере бойно формирование от доброволческите чети, пристигащи постоянно от вътрешността на страната. С така подготвения резерв, дислоциран около град Трън, той трябва да подкрепи обезкървените от бойните действия части на армията в случай, че войната се затегне и продължи.
За участието в бойните действия ротмистър Кирил Ботев е награден от княз Александър Батенберг със сребърен медал.
След войната Кирил Ботев е произведен в чин майор и е назначен за командир на Трети конен пловдивски полк. През лятото на 1886 г. участва в контрапреврата срещу русофилите, направили опит да свалят от трона княз Александър I. Една от следващите цели на майор Ботев е да довърши образованието си в генералщабната академия в Брюксел, за където заминава със заповед от 30 юни 1889 г.
През 1891 г. вече е подполковник и началник на Военното училище, където остава до 1897 г. На 2 август 1895 г. е повишен в звание полковник, а на 15 ноември 1900 г. – в звание генерал-майор. Назначен е за командир на Трета пехотна балканска дивизия в Сливен.
От 1901 г. е началник на Шеста пехотна бдинска дивизия, чийто щаб се намира във Враца. Ботев се връща в града заедно със семейството си, с което живее и майка му Иванка. През годините той е запазил приятелските отношения с Иван Цветков и Бошнаковите. По нареждане на Кирил Ботев Иван Цветков е погребан с военни почести.
От 1904 до 1907 г. е генерал за специални поръчки към Министерството на войната. От 1907 г. е флигел-адютант – офицер в свитата на цар Фердинанд І Български. От 3 април 1910 до 1 януари 1912 г. отново е начело на Военното училище.
На 02.08.1912 г. е сред първите шест действащи български офицери, удостоени със звание генерал-лейтенант. Участва в Балканската война като офицер за поръчки към Главния щаб на действащата армия. През Междусъюзническата война е зам.-министър на войната в правителството на д-р Стоян Данев. Правителството на Васил Радославов го назначава за началник на всички военно-учебни заведения, който пост заема през 1913-1914 г. След 35 години вярна служба на Родината ген. Кирил Ботев се пенсионира и преминава в запаса. Той живее заедно със съпругата си в къщата на столичната ул. „Шипка“ 23. Двамата обаче нямат щастието да се сдобият със собствено дете, затова си осиновяват момче и го кръщават Христо. Христо Кирилов Ботев продължава войнската традиция на баща си и служи като офицер в Лейбгвардейския конен полк, като взема активно участие във войните за национално обединение.
След Първата световна война, макар и извън строя, ген. Ботев живо се интересува от положението на българите, останали извън пределите на страната по силата на Ньойския договор. Пише и публикува стихове в „Отечество“ и други вестници. Любими занимания са му лозарството, пчеларството и градинарството. Ходи често на лов и риболов. Обича излетите с приятели на Витоша и в Стара планина. Не забравя и Калофер. Въз основа на неговите спомени през 1942 г. е реставрирана бащината му къща.
Когато над София започват англо-американските бомбардировки през Втората световна война, Ботев е евакуиран в село Студена, Пернишко. Именно тук, надживял всичките си кръвни роднини, 88-годишният генерал склопва завинаги очи на 6 февруари 1944 г. Погребан е в старите софийски централни гробища – в парцела, в който са положени съпругата му Мари (+1935 г.), майка му Иванка Ботева (+1906 г.) и дъщерята на брат му Христо – също Иванка (+1909 г.)
Генерал Кирил Ботев е награждаван многократно с високи войнски отличия. Той е кавалер на военния орден „За храброст“ – IV степен, „Св. Александър“ с мечове – IV степен и без мечове – II степен, Орден „За военни заслуги“ – I степен. Освен тях е удостоен с много сръбски, румънски, германски и турски ордени.
Със своя дълъг и превратен живот, претърпял редица житейски обрати и крушения, но носещ с достойнство името на прочутата си фамилия, ген.-лейтенант Кирил Ботев се превърна в истински пример за човек, посветен на всеотдайна служба на своя народ, изграждането на младата българска войска и строителството на съвременна България.
