Спасяването на 50 хиляди български евреи от депортацията им в концлагерите на смъртта пред 78 години е величаво и знаково за нашия народ дело
Кандидатът за депутат във ВМРО Кузман Илиев разтърси социалната мрежа с много силни думи.
Повод за поста на един от най-уважаваните и ценени финансисти у нас е, че на 10 март отбелязваме Деня на спасението на българските евреи и почитаме паметта на невинните жертви на Холокоста.
Ето какво написа във Фейсбук Кузман Илиев:
Има неща, с които трябва да се гордеем – както пред самите себе си, така и пред света.
Спасяването на 50 хиляди български евреи от депортацията им в концлагерите на смъртта пред 78 години е величаво и знаково за нашия народ дело. Симптоматично за неговата толерантност и самоотверженост. За липсата на страх от последствията – идеалистично, в името на правдата. Може би просто сме имали толкова тежки моменти, че сме добили мъдростта, че има непреходни неща.
Отвъд политическата изгода или риска.
През 1943 г. има масов акт на съпротива. Целокупният българския народ, Светият синод в лицето на Стефан I Български и пловдивския митрополит Кирил, писатели и гилдии, народни представители, начело с председателя на Парламента Димитър Пешев и най-вече Борис III Обединител, който има пълната власт по това време в де факто безпартиен режим след Деветнайсетомайския преврат от 1934 г. – всички те се държат героично.
Каквото и да се каже, ще е малко.
Не успяваме да спасим евреите в „новите“ земи, които администрираме в Македония и Беломорието – те нямат българско поданство и почти всички загиват в „Треблинка“.
Всички тези обективни дипломатически чудеса и умел неутралитет не спират Червената армия да ни обяви война няколко дни преди да влезе в пределите ни и с преврат да премахне законното ни правителство.
Впоследствие Народният съд осъжда дори спасителя на българските евреи Димитър Пешев като „антисемит“. Не парират тези факти, за жалост, и моралното лицемерие на Западните велики сили, които ни харизват заедно с цяла Централна Европа – заради която започва Втората световна война – на техния боен другар, а преди това съюзник на Хитлер в първите две години от безумието – кръвожадният Сталин.
Различаващ се от Хитлер само с късмета си. Но не и по страховитост на тоталитаризма, който налага.
От началото на войната Царя лавира фамозно. Вземаме си обратно и безкръвно Южна Добруджа с Крайовската спогодба. Ставаме част от Оста, но не пращаме войски на Източния фронт срещу СССР, нито прекъсваме дипломатически връзки с тях, въпреки ожесточената преса на Хитлер, който се огъва пред аргументите и хитростта на монарха ни.
Успяваме да спасим сънародниците си евреи за разлика от много други велики европейски народи, които капитулират пред нацисткия диктат.
Сега е лесно да махнем с ръка и да приемем за даденост тези подвизи, зачертавайки с коментари за антисемитско законодателство у нас като „Закона за защита на държавата“ от 1940 г.
Такова има и в Италия на Мусолини, без никога да е било ръководещо, а просто конюнктурно. И в следствие на неизбежното сближаване с Германия – заради несправедливостта на Версайските граници и Ньой в нашия случай, както и заради появата на половин милионната немска армия на границата ни след авантюрата на Мусолини в Гърция.
Цар Борис III от своя страна, винаги е предотвратявал както крайно леви, така и крайно десни тенденции в страната ни. Толкова за брътвежите за фашизъм у нас по това време.
Поклон пред жертвите на това разделно време, поклон и пред героите му!
По-малко нихилизъм към действително великите дела и повече уважение към историята ни няма да ни се отразят зле, дори напротив.
