117 години изминаха от онова паметно събрание в Солун, на което неколцина млади мъже поставиха началото на освободителната организация на македонските и тракийските българи. Преминала през много исторически поврати, превърнала се в най-могъщо въоръжено движение, преследвана и хулена, възхвалявана и всяваща страх, Организацията се запази до днес, за да заеме логичното си място на родолюбива сила в политическия живот от двете страни на искуствената граница между двете държави на българите днес.
Но и в България, и в днешна Република Македония, мнозина злоупотребиха с ВМРО, мнозина преиначиха идеите й, мнозина опетниха името й. И сега, 117 години по-късно, българите знаят малко за историята на ВМРО. По различни причини. Днес е модно чуденето какво правят в българския политически живот наследници на една революционна организация. Модно e да се пита дали родолюбието има място сред политическите идеи на съвремието. Моден е присмехът към всеки, опитал се да спори с наложената безценностна и егоистична логика на времето.
А макар и не с оръжие, ВМРО продължава да бъде българско национално движение. Каквото е била винаги. С ценностите на свободата и истината, любовта към Отечеството и принадлежността към общността, съзнанието за задължения и отговорност. В днешните дни именно на ВМРО се пада дългът да покаже, че родолюбието може да бъде продуктивна политическа идея и в днешния български живот. Това задължение е тежко, особено сред кресливите политици, нарекли себе си „националисти”. Но ВМРО няма избор. Защото и България няма избор. Във време, когато не се раждат деца, изчезват училища, затварят университети, беззаконие прояжда обществото, политиката се е превърнала в легална наглост, партийни предприемачи и смехотворни „месии” обричат децата ни на срамни години, България няма избор. Единствено обединителната идея на родолюбието е в състояние да надмогне катастрофата на духа. Да даде ценностен ориентир и посока.
Ние от ВМРО сме длъжни да работим за това. И нека има присмех, и нека сме демоде. Поне имаме своето начало, своите корени и основания. Дни, като днешния, ни припомнят това. Имаме поне себе си и само това можем да загубим. Предстои ни ежедневна работа и стремеж да бъдем пример за другите. Съдник ще бъде съвестта ни и миналото ни.
Поклон пред паметта на онези преди нас и дързост да продължим борбата им!
23 откомври 2010
