автор: Красимир Богданов, историк, председател на областния комитет на Организацията във Враца, член на националното ръководство на ВМРО – Българско национално движение
На 2 август (20 юли ст.с.) 1903 година Главният щаб на Битолския революционен окръг прокламира началото на героичното Илинденско-Преображенско въстание. То е своеобразен връх в дейността на Вътрешната македоно-одринска революционна организация, която от създаването си през 1893 г. десет години неуморно се готви за този паметен ден.
Автономията на Македония и Одринско се превръщат в знаме за всички поробени българи в Османската империя и за гражданите на свободна България. Учредени са стотици революционни комитети, разраства се четническият институт, създаден от Гоце Делчев, в Македония и Одринско действат десетки революционни чети. Обстановката се нагнетява от неуспешните реформени актове на Великите сили, от множеството афери, четническата акция през 1895 г. и Горноджумайското въстание през 1902 г.
Решението за въстанието в взето в началото на 1903 г. на конгрес под председателството на Иван Гарванов, провел се в Солунската българска мъжка гимназия „Св. св. Кирил и Методий“ – най-голямото просветно средище на българите, останали под турска власт. Въстанието трябва да избухва перманентно, в Повардарието на 20 юли – Илинден, в Одринско на 6 август – Преображение, а в Струмишко, Солунскио и Серско на 15 септември – Кръстовден.
По недвусмислената оценка на историците това е най-голямото въстание срещу турската власт на Балканския полуостров. Най-голям е не само обхватът му – от Охридското езеро до подстъпите към Цариград, но и огромният подвиг на борците за свобода и заветът, който ни оставиха.
Във въстанието участва цветът на българската революционна мисъл и действие – Даме Груев, Борис Сарафов, Анастас Лозанчев, Христо Узунов, Яне Сандански, Васил Чекаларов. Редица достойни български военни – ген. Иван Цончев, Борис Дрангов, Христо Чернопеев, Кръстю Българията, пренебрегват постове и заплата и се хвърлят в борбата за освобождението на „брата роб“.
Неизброими са проявите на масов героизъм – от славното Крушево, на Мечкин камен, където войводата Питу Гули, подобно на спартанския цар Леонид, заедно със цялата си чета не отстъпват на многобройния турски противник, остават на позиция и загиват до последния човек. В Странджа планина тежко ранен главният войвода Георги Кондолов нарежда на момчетата си да го убият и на гроба му вместо да проливат сълзи, да извият българско хоро.
Срещу въстаналите българи Османската империя хвърля редовна войска и башибозук. Според данните от Мемоара на Вътрешната организация от 1904 г. в Битолския и Одринския революционен окръг са станали 239 сражения, в които вземат участие 26 000 въстаници срещу 350-хилядна войска. В сраженията загиват 994 въстаници, опожарени са 201 села, убити са 4600 души от мирното население, а други 25 000 души, жители от Македония и Одринско, търсят спасение в България.
Въстанието показа несъвместимостта на два цивилизационни подхода – европейският демократизъм и османо-турският деспотизъм. Паметно отеква призивът на главния щаб: „Хиляди пъти по-добре смърт, отколкото скотски живот“. В този смисъл Илинденското въстание показва цивилизационният избор на българите от Македония и Одринско.
Неуспехът на въстанието изостря обстановката в Европейския югоизток, а нереализираният български национален идеал става една от основните причини за последвалите войни за национално обединение.
Днес, 120 години по-късно, залутани в безвремието, в дребните политически боричкания все повече избледнява подвига на тези смели мъже. Свеждайки глави в преклонение, ние, днешните поколения, трябва да си дадем сметка, че тяхната саможертва не е напразна и делото им не е завършено. Че България е там, където живее дори и един българин. Че ако във вените ни е останала капка от горещата кръв на Илинденци, трябва да продължим борбата!
Да живее България!
