автор: Красимир Богданов, историк*
Макар и отдалечен от районите на Македония и Одринска Тракия Врачанският край не остава безучастен в порива към свободата на „брата роб“ от земите останали под османска власт след Берлинския конгрес от 1878 г.
Немалко са старите поборници, които се включват активно е работата на македонските комитети в България. Активната роля на апостолите Гоце Делчев и Борис Сарафов привличат нови млади дейци на освободителното движение, някои от които се издигат до войводи на Вътрешната организация. След македонските погроми стотици бежанци се заселват във Врачанския край и създават свои културно-просветни дружества. Родени във Враца интелектуалци стават съпричастни към Македонския въпрос.
Един от първите врачани, който се включва в борбата за освобождение на все още поробените български земи, е Стефанаки Савов. Основател и секретар на Врачанския частен революционен комитет, сподвижник на Левски и Заимов, Ботев четник, участвал във всички сражения от Козлодуй до Врачанския балкан, осъден е на смърт от турците, в свободна България Савов е активен член на Прогресивно-либералната партия, избиран 10 пъти за народен представител. Наред с това Стефанаки Савов не остава безучастен към съдбата на онези българи, които все още са под турска власт. Той се включва във Врачанското македонско дружество. Като такъв, през 1895 година е делегат на Втория конгрес на Македонската организация, провел се в София от 3 до 16 декември. Недопускането на конгреса на делегати от Революционните комитети в Македония и офицерите, взели участие в Четническата акция, предизвиква разцепление. От една страна са представителите на русофилската опозиция в България (сред които и Стефанаки Савов), а от друга Наум Тюфекчиев и военните, осъществили Четническата акция и настояващи за незабавни нови революционни действия.
Конгресът изпраща телеграма на граф Николай Игнатиев, с която се подчертава предаността към Санстефанския идеал. Приемат се Статути на македонските дружества: целта е – автономия за Македония и Одринско чрез легални политически средства и „прилаганите мероприятия, диктувани от силата на обстоятелствата“, които в тайните протоколи са наречени „терор и въстание“.
Комитетът се преименува на Върховен македонски комитет и е избран нов състав с председател запасния генерал Данаил Николаев, подпредседател Йосиф Ковачев и личности като Андрей Ляпчев, Димитър Ризов, Димитър Матов, Алеко Константинов.
Силно въздействие върху младежите идеалисти в България оказва апостолът на Македония Гоце Делчев. Той води активна кореспонденция с Александър Дърводелски от Враца, участник в четата на Яне Сандански, която пленява мис Стон.
По това време в града под Околчица пребивават и не малко преселници от Македония. Такъв е Никола Александров. Родом от Серес, преселил във Враца, където се занимава с бръснарство. През 1902 г. той участва в четата на Яне Сандански. След завръщането си във Враца (поради болест) Александров продължава да подпомага дейността на организацията и поддържа връзки с Гоце Делчев, Яне Сандански и други видни македонски дейци.
В писмо до него Гоце Делчев настоява, че са нужни манлихерови патрони – да събере колкото се може повече и да ги изпрати веднага. Да прати сметката за купените материали.
В писмата си Делчев споменава и врачанина Александър Гладнишки, също македонски революционен деец, както и Н. Мисканов, родом от гр. Велес, в началото на XX век учител по френски език във Враца.
От посочените данни става ясно, че Враца заема важно място в борбите за национално освобождение и обединение. Много са врачаните и свързалите живота си с града под Балкана, които не са жалели сили и средства в преследване на българските идеали.
Пак с аферата „Мис Стоун“ е свързано името на още един врачанин – младият войвода Александър Илиев, известен като „Чаушът“. Роден на 15 октомври 1879 г. в град Враца, завършва гимназия в София през 1898 г., където се включва в дейността на ВМОРО и се запознава с Гоце Делчев, с когото стават приятели и другари по оръжие. За да бъде още по-полезен на делото, Гоце Делчев урежда неговото назначаване за основен учител в село Дедино, Радовишко. Тук той се запознава и с Кръстю Асенов – племенник на Хаджи Димитър, с когото също стават добри приятели.
През 1901 г. турците разбират за неговата революционна дейност под прикритието му на учител и той минава в нелегалност и постъпва в четата на Христо Чернопеев. Участва в акцията по отвличането на американската мисионерка мис Стоун. Малко известен факт е, че парите от откупа на Хелън Стоун са укрити във Враца у сестрата на Кръстю Асенов, която е съпруга на офицер от местния гарнизон.
След аферата „Стоун” Александър Илиев е назначен за петрички околийски войвода. В Петричко младият войвода се сблъсква с някои от местните върховисти и става жертва на тези крамоли. Той е убит през декември 1901 г. от петричкия войвода на ВМОК Дончо Златков, като главата му е разбита с приклад на пушка от Алексо Поройлията.
Безспорно най-голямото име на врачанин, борец за свободата на Македония и Одринско, е това на Кръстю Българията. Кръстю Николов Катранкьов е роден в гр. Враца през 1874 г. Нямащ възможност да се образова, постъпва в редовете на българската армия, а през 1895 година я напуска, за да се включва в Четническата акция на Върховния комитет. Участва в сраженията в Мелнишко. Оттогава датира и познанството му с поручик Борис Сарафов. Включва се дейно в работата на ВМОК и Тайните македоно-одрински подофицерски братства.
През 1899 г. е произведен в чин фелдфебел. По това време Вътрешната организация изпитва остра нужда от войводи за четите, които да имат военна подготовка.
След първите трима – Михаил Апостолов – Попето, Марко Лерински и Христо Чернопеев, които Гоце Делчев изпраща в Македония, Борис Сарафов подготвя втора група от български военни, които в началото на 1900 г. заминават като войводи в Македония. Между тях е и Кръстю Българията. Известно време е четник на Михаил Апостолов – Попето, a от 1900 до края на 1902 година е Тиквешки войвода на ВМОРО.
През 1902 г. Гоце Делчев натоварва Михаил Герджиков със задачата да се прехвърли в Одринска Тракия, където изграждането на ВМОРО върви бавно. Герджиков взема със себе си няколко от натрупалите опит в Македония войводи. Сред тях е и Кръстю Българията, който е определен за войвода в Чокленско. Кръстю се захваща с новата си задача и една от първите му работи е да унищожи турските банди, тормозещи българското население в неговия район. Той е безпощаден не само към турците, но и към предателите и малодушните.
От март 1903 г. Кръстю Българията е прехвърлен за войвода в Малкотърновско, за да подготви населението за предстоящото въстание.
Някои от дейците, които не са свикнали с крутите мерки, които Кръстю Българията е усвоил в Македония, започват дори да се оплакват от неговите методи на работа. В революционната борба, обаче, няма място за компромис. Кръстю Българията е делегат на конгреса на Одрински революционен окръг, състоял се на Петрова нива през юли 1903 г.
След въстанието Кръстю Българията участва в съвещанията на войводите през януари 1904 г. в София. През пролетта на същата година той е изпратен за войвода в Кочанско и на 1 август навлиза в Македония през Кюстендилския пункт на ВМОРО с малка чета от 5 души. На място той привлича към четата още местни дейци. Неговата цел е да създаде бойна сила на ВМОРО в Кочанско.
На 1 март 1905 г. в негова помощ е изпратен войводата Цено Куртев с 14 души четници. Цялата чета на Цено Куртев е избита в сражението на 2 април 1905 г. при с. Драмче, Кочанско.
Кръстю Българията идва в България, за да сформира нова, по-голяма чета за своята околия.
На 30 април 1905 г. той отново е в Македония с 28 души, между които е подбрал стари, опитни четници от Одринско, с които е воювал срещу турците по време на въстанието.
В Кочанско освен с възстановяването на ВМОРО Кръстю Българията се бори срещу идващите от север сръбски чети, които след въстанието се опитват да активизират сръбската пропаганда в Македония.
На 2 януари 1905 г. в Осоговската планина, над с. Кнежево, Кратовско, започва работа конгреса на Скопски революционен окръг. Кръстю Българията е делегат на Кочанската революционна околия. На конгреса присъстват някои от най-прославените войводи и дейци на ВМОРО, като Даме Груев, скопският войвода Ефрем Чучков, щипският войвода Мише Развигоров, кратовският Атанас Бабата, Коста Нунков, Тодор Александров и др.
През 1906-1907 г. Кръстю Българията като кочански войвода води редица сражения със сръбски чети и до голяма степен успява да парира сръбската пропаганда в околията.
През Балканската война (1912-1913) той е войвода на чета № 16 и действа в района на Родопите и Беломорска Тракия. За проявена храброст в сраженията срещу турците на 15 май 1913 г. е произведен в офицерски чин подпоручик.
След започването на Междусъюзническата война участва в сраженията при „Черната скала”. Умира от холера в края на юни 1913 г. и е погребан в гр. Демирхисар, Серско.
До районен войвода в Македония се издига и друг роден във Врачанско революционер – Гено Димитров. Роден в китното балканско селце Струпец, близо до Роман, в годината на освободителната Руско-турска война от 1877 г. Подобно на много други младежи в свободна България, след като завършва четвърто отделение, се насочва към военната кариера. През 1899 г. вече е старши подофицер в шеста батарея на Втори артилерийски полк, който е част от Шеста пехотна бдинска дивизия. В тези години българската армия е обладана от висок патриотичен дух, а идеята за освобождението на братята оттатък Рила и Пирин разпалва сърцата на младите военни. Съвсем естествено Гено Димитров влиза в тайните подофицерски братства и посвещава живота си на борбата за освобождение на Македония и Одринско. В началото на 1902 година влиза в Македония като четник в четата на капитан Стефан Димитриев, а към края на годината е определен за щипски районен войвода. През същата година изпълнява смъртната присъда срещу поляка Кязим, извършил множество предателства срещу четата.
В началото на март 1903 година четите на Гено Димитров, Христо Съчанов и Стоян Бъчваров влизат в щипското село Карбинци. След предателство властите научават за това и обсаждат селото с войска и башибозук. В тежко сражение на 14 (27 нов стил) март 1903 г. са убити всички четници, заедно с войводите им.
Смелият революционер Гено Димитров загива едва 26 годишен. Паметта му е увековечена от населението на Щипския край, където се пее народната песен „Излегол е Гено комита“.
Последният отглас от онази славна епоха си отива с революционерката Маслина Грънчарова. Тя е родена на 26 октомври 1875 г. в с. Загоричане, Костурско. Учи в родното си село при учителката Ангелина Бонева от с. Припължене, Монтанско, която ѝ преподава първите уроци по патриотизъм. В ковачницата на бъдещи революционери – Солунската българска гимназия, където завършва образованието си, Маслина се запознава с делото на Организацията. Учителства в гр. Димотика и селата Сурвич и Зелениче, където наред с просветителството, разпространява и революционните идеи сред населението. Илинден я заварва като учителка в родното Загоричане, където обучава жените как да изпълняват куриерска служба, да приготовляват нужните за четниците вещи.
Включила се рано в редовете на ВМОРО, дълго време тя е главен ръководител на района. Като такъв е посрещнала ревизията от страна на Гоце Делчев, а по-сетне и на Борис Сарафов в навечерието на Илинденско-Преображенското въстание. Лежала е многократно в затвора в Корча, движела се въоръжена с четите и проявила организаторски дар. Заедно с учителката Елена Янакиева е знамевезка на Дъмбенското знаме, а по-късно сама извезва знамето на загоричанските въстаници.
Когато на 22 юли 1903 г. в Костурския край е прогласено въстанието, в Загоричане влиза центрова въстаническа група от над четиристотин души. На площада се стича цялото село в очакване на войводата Манол Розов. Откъм дома на Грънчарови се задава малка група въстаници начело с Розов и Маслина Грънчарова, развяла избродираното от нея знаме на кон, редом до централния войвода, подобно на Райна Княгиня край Бенковски. Сред всеобщ възторг и викове „ура“ знамето с извезания девиз „Свобода или смърть”е предадено на Гого Христов от с. Куманичево.
В разгара на въстанието Маслина Грънчарова взема участие в редица кървави сражения на четата – при село Невеска, градчето Клисура, на връх Соколе и др.
След погрома смелата революционерка заедно с други въстаници е изпратена на съд в Битоля. Под натиска на Великите сили Турция обявява амнистия. Маслина Грънчарова е прогонена в България. В пределите на Княжеството тя е назначена за учителка в с. Мало Бучино, Софийско.
След младотурската революция от 1908 г. и обявяването на Хуриета Грънчарова се завръща в Загоричане с надеждата за спокоен и свободен живот. Погромът в Междусъюзническата война хвърля в ново робство хиляди българи от Македония. Загоричане остава в границите на Гърция и върволици от бежанци поемат пътя към България. Сред тях и Маслина Грънчарова.
Призована от своята някогашна учителка Ангелина Бонева, тя се озовава в с. Крапчене, Монтанско. През 1922 г. с премества в Криводол, където остава до края си.
През този период в много населени места на Северозападна България бежанци от Македония основават свои културно-просветни организации. Особено активно е Македонско благотворително културно-просветно братство „Йордан Пиперката“ в Мездра, създадено през 1927 г. от живеещи в града македонски българи, предимно от Кичевския край.
Маслина Грънчарова умира на 27 октомври 1957 г. Гробът ѝ в Криводол е увенчан с великолепна нейна снимка, с комитска униформа и оръжие в ръка.
Своя дан пред олтара на Отечеството дават стотици войни от 35-и пехотен Врачански, 36-и пехотен Козлодуйски и 2-ри артилерийски полкове, загинали във войните за национално обединение по бранните полета на Македония и Тракия. В чест на гордите воини през 1931 г. е издигнат паметникът, известен като „Лъвчето”. Много от улиците в населените места на Врачанска област носят имената на местности и селища, свързани с тези подвизи.
Бащата на българската скулптура, роденият във Враца проф. Андрей Николов, изгражда един своеобразен пантеон на великите личности на България, като моделира бюст-паметниците на Любен Каравелов, Петко и Пенчо Славейкови, Иван Мърквичка, Александър Балабанов, Стоян Михайловски, Кирил Христов, Иван Вазов, Елин Пелин, Сава Огнянов, Александър Стамболийски, Кръстю Раковски, Александър Малинов, Иван Ев. Гешов, цар Борис III. Национално-патриотичната тематика е представена от редица ярки творби, като паметникът на загиналите в Сръбско-българската война офицери и войници от 3-ти Бдински полк във Видин и величествената фигура на лъва в композицията на Паметника на незнайния воин в София. Андрей Николов не остава безучастен и към историческата съдба на поробена Македония. Негово дело е паметникът на легендарния водач на ВМРО Тодор Александров, открит в Кюстендил през ноември 1928 г.
Политическите превратности не подминават изкуството на Андрей Николов. Комунистическата власт, след 9 септември 1944 г., разрушава паметника на Тодор Александров, който е възстановен отново през 1991 година по инициатива на ВМРО.
На постигането на националния идеал посвещава живота си и роденият във Враца историк, дипломат и политик проф. Димитър Йоцов. Известен с ценните си исторически трудове върху българската история в периода на Възраждането и Освобождението, отпечатани на френски, немски, италиански, английски, холандски и др. езици, с което има значителен принос за популяризиране на българската национална история и кауза сред европейската общественост.
Завършил Висшата политическа школа в Париж, Йоцов изучава история и дипломация в Сорбоната. По-късно започва работа в Министерството на външните работи. Конфликт между него и главния секретар на министерството стига до дуел и предизвиква намесата на Борис Сарафов, по това време председател на Върховния македоно-одрински комитет.
Сарафов, знаейки за разработката на Йоцов във Франция „Етнографията на Македония” и успеха ѝ сред френските интелектуални среди, му поверява тайна мисия. Оттук насетне Димитър Йоцов свързва живота си с борбата за освобождението на поробените ни сънародници от Македония и Одринско. През август 1899 г. младият врачанин работи успешно за националната кауза в Куманово, Скопие и Тетово.
ВМОРО го изпраща с тайна мисия в Битоля, където полицията на султан Абдул Хамид се опитва да го арестува, но българският дипломатически агент Тодор Пейов го спасява. По-късно поема длъжността секретар в Екзархията в Цариград и става личен сътрудник на Екзарх Йосиф.
През 1908 г. в София, заедно с други интелектуалци, основава вестник „Балканска трибуна”.
От 1912 г. започва дипломатическата му кариера. Заема длъжността генерален консул на Царство България в Италия, Гърция и Германия.
В Гърция по време на Първата световна война изпълнява опасна мисия, като прониква през фронта на французи и англичани и се добира до Солун по време на боевете при Дойранското езеро. Достига до Атина. След трагични приключения преминава Преспанското езеро и се озовава в щаба на Първа българска армия в Битоля, откъдето изпраща шифрована информация за състоянието в гръцката столица. За тази си мисия на военен куриер е награден с Великия офицерски орден втора степен.
Той не забравя и родния си град, като в продължение на 15 години работи по написването на двутомната „Културно-политическа история на Враца“.
Заклеймен като „реакционен” учен, проф. Йоцов попада в списъка на забранените автори в годините на тоталитарния режим. Това го прави почти непознат за няколко поколения българи.
Днес тези големи, но позабравени наши съграждани трябва да намерят достойното място в пантеона на българското безсмъртие. Едни от тях вече са увековечени в публичната среда. Други, като Кръстьо Българията, все още чакат своя паметен знак във Враца.
За да запазим гордостта и достойнството на предците ни и да предадем спомена за делото им на бъдещите поколения, ние, днешните врачани, сме призвани да изпълним синовния си дълг към тях. За да я има България!
* 
Красимир Богданов е историк по образование, председател е на Областния комитет на ВМРО във Враца и е член на националното ръковдство на партията, депутат е в 44-ото Народно събрание
