Много често взе да се говори за програмни намерения, програмни цели, програмни правителства. На 2 юни по традиция честваме авторите на една от основните национални програми на България – програмата за самото съществуване на България, за нейната свобода, институции, цели.
Онези автори платиха тази програма с живота си, но и я изпълниха. Днешните най-много да платят с оставки и я изпълнят нещо, я не.
Денят на Ботев и на падналите за свободата на България по навик извиква сравнения на „тогава” и „днес”. Вярно, историческите епохи са несравними, но едно е ясно: и тогава, и сега все става дума за самото съществуване на България. Тогава беше ясно, че българската нация се е еманципирала духовно, икономически, етнически и заслужава своя държава. Сега пък е ясно, че ако и този път нещата не потръгнат, съвсем скоро тази държава ще остане без нация. Защото доста трудно е да наречеш нация нещо, което живее без вяра в утрешния ден, без елементарно достойнство, без самоуважение. С опасността утре името България да остане, в най-добрия случай, име на територия или на една формална държавност с герб и знаме, но без дух и общност.
Демографският и духовен упадък на страната ни отново изисква национална програма! За нея няма нужда да се мре, за нея трябва да се живее!
Вечна памет на героите, паднали за България!
