Френски журналист разкрива тайните на комитите. Материалът е подготвен от Аглика Георгиева за в. „Новинар“.
Годината е 1931. Един френски топжурналист пристига на гарата в София. Столицата ни е мрачна и в нея се усеща мирисът на кална ориенталска екзотика. Оттатък перона все още стои гипсовата триумфална арка, под която е минала царицата младоженка Йоанна Савойска, след като е пропътувала разстоянието от Италия до Балканите, за да се омъжи за любимия си принц Борис III, цар на България.
Какво търси тук този репортер, чиито материали със заглавия „В Русия на Съветите“, „Китай в лудост“, „В каторгата“, „Пътят до Буенос Айрес“, „При лудите“, „Ловци на бисери“ се очакват с трепет от милиони читатели, спечелвайки му името на вироглав и смел човек със собствена мисия. Запознайте се с Албер Лондр. Човекът, който идва в у нас, за да проникне в тайните на ВМРО и да разкаже на разтревожената Европа за „македонските убийства“.
„Ако ВМРО беше просто съюз от недоволни, които правителството на тяхната държава държи настрана – нищо ново, обикновената игра на една вътрешна политика. Само че ВМРО е второто правителство в България, според някои – дори първото.“ Ето такъв е театърът, в който ни въвежда Албер Лондр.
„Комитаджии или тероризмът на Балканите“ е книга, посветена на дейността на ВМРО и бърка с перо в голямата рана на България – Македония. Читателите веднага ще усетят, че държат в ръцете си истински шедьовър, а Лондр е сред малцината успели не само да проникнат дълбоко в темата, но и да придадат човешки образ на митологизираните й герои. Репортажите на французина ще се понравят дори на тези, които не си падат по исторически четива, защото те са толкова литературно и живо написани, че трудно бихме ги квалифицирали като обикновена документалистика.
През очите на Лондр столицата на малката забутана балканска държава, попаднала в полезрението на Великите сили, се разкрива в целия си колорит. На този фон действа ВМРО, а на нас остава да си направим изводите дали на организацията, която формира своя държава в държавата, повече й приляга думата свобода или думата смърт от байрака, под който се кълнат членовете й. Кои са Ванче Михайлов, неговият учител Тодор Александров, Александър Протогеров, Мара Бунева, Страхил Развигоров, „солунските атентатори“, Иван Момчилов, Мелпомена Кърничева, войводата Величко Скопски? Общото между тях е, че се посвещават на дейността на ВМРО, минавайки на една от страните на разцепената организация. Другото, което ги обединява, е, че не умират от естествена смърт. (с малки изключения) Логично. Става дума за хора, живели в доста смутни времена. След убийството на ген. Протогеров през 1928 г. броят на българските интелектуалци, убити заради враждуването на двете крила на ВМРО, възлиза на 193. А след убийството на Стамболийски (1923 г.) броят на българите, убити от други българи по политически причини, надхвърля 20 000. От тези 20 000 ВМРО си приписва 4200. Текстът на Албер Лондр е свидетелство за терора. Докато си пие питието в един известен столичен ресторант, той провежда следния разговор с келнера, момче, което помни от предишното си гостуване преди 10 години:
– Как е, добре ли са всички, откакто си заминах от София?
– Не ще и дума, господине.
– Помня ви наистина. Веднъж ни гощавахте, ей там в оня ъгъл, в чест на министъра на вътрешните работи Даскалов. Какво прави той?
– Убиха го, господине.
– А господин Чаулев, с когото вечерях тук, в тази зала, къде е той сега?
– Убиха го, господине.
– Ами г-н Петков? Пихме с него няколко чаши сливова, струва ми се. В оня ъгъл там.
– Убиха го, господине.
– Нямам предвид бащата, стария министър-председател, а сина, Петко Петков.
– Именно, господине. Убиха го също като баща му.
– Я слушайте, от утре искам да ми запазвате маса ей там, в дъното, по-далеч от вратата.
– Няма как, господине. Всички отдавна са заети…
Как са се изхранвали комитите
Според Лондр ВМРО разполага с два вида войска: редовна и нелегална. Комитите от редовната не квартируват в града, но са готови да се отзоват при първия знак отгоре. Интересни са другите герои, а те са били над 500 в София. Бърлогата им е била в самия център на София между улиците „Пиротска“ и „Дондуков“, в лабиринта от тесни улички. „Наоколо само мъже без работа. Едни подпират сокака, други са накацали върху бордюра на тротоара, трети се мотаят насам-натам из задънения сокак и току се шмугват в някой безистен. Прозяват се като в казарма. Това са те – нашите аматьори убийци. Всички са с каскети и кожени куртки, от коленете надолу – с навуща. В левия ъгъл на устните цигара, която пуши сама“. Лондр обаче логично задава въпроса как се изхранва цялата тази гладна дружина. Отговорът е: чрез система, на която би завидял дори главния интендант на френската армия.
Собствениците на бакалии, кафенета, ресторанти, колбасарите и хлебарите, всички, които редовно плащат данък на държавата веднъж, втори път, плащат и на ВМРО. Те не могат да започнат да развиват никаква търговия, ако не са си платили десятъка на Ванче Михайлов. „Ей ти, ханджията, казва Ванче, ще ми запазиш пет стаи на първия етаж за войводите ми. А ти, хлебарю, и ти, месарю, и ти, млекарю, и ти, обущарю, и вие кроячи и шивачи на каскети и на ботуши, и вие, аптекари, дето ми се криете зад везните си – слушайте. Всеки, който ви предостави карта с моя печат, има право на хляб, месо, сирене и лекарства без пари. Първа наказателна мярка за неподчинение: затваряне на магазина за един месец; втора – плячкосването му; трета – подпалването му; и четвърта – съд на ВРМО. Това е!“ Лондр обаче допълва, че понеже хранениците са имали право на стол и вода, но не и на прибори за хранене, всички ядели с пръсти и си облизвали хартиите.
Македонки с револвер под полата
Иван Михайлов, ученикът и наследник на убития от протогеровистите Тодор Александров, е определян от Албер Лондр като „мил рус момък“. Щедър комплимент за човек, който е оставил хиляди трупове зад гърба си. Та след като налага по-модерна политика във ВМРО и влиза в преговори с Италия за подкрепа, Ванче решава да се жени. Взима си за жена г-ца Кърничева, пламенна македонка, достойна за жена на комита от такъв ранг. Г-ца Мелпомена Кърничева наистина заслужава нашето внимание. Тя заминава да учи в Мюнхен, където се запознава с бълдъзата на Тодор Паница, привърженик на Яне Сандански, един от лидерите на федералистите, които с оръжие се противопоставят на ВМРО и един от основателите на прокомунистическата ВМРО (обединена). Г-ца Кърничева решава да действа. След като се връща в България, заминава за Виена и отсяда в семейството на Паница. Гостуването продължава с месеци. За да се отблагодари на домакините си, любимата на Ванче ги кани на опера в Бургтеатер, където наема ложа. Играят „Пер Гинт“. Паница си облича смокинга. Унесени от бурята на Григ, от грохота на гръмотевици, проехтяват изстрели. Кърничева пръска мозъка на Паница. Лежи известно време в австрийски затвор, но заради туберкулоза я връщат в България, където се венчава за Ванче.
