Текст от блога на Костадин Костадинов kostadin.eu
Гласувайте за текста в „Свежо“.
България е сред 10-те страни с най-възрастно население в света според доклада на демографският отдел на ООН. Страната ни е пета в тази класация, като една четвърт от населението й са хора над 60 години. По-стари от българите са само японците, италианците, германците и шведите. Освен това ние сме седми в света по средна възраст на населението – 42 години. За сравнение средната възраст на световното население сега е 28 години. Бързината на застаряване в България е безпрецедентна. През 2007 година страната беше седма по застаряване, като само за 3 години стана 5-та, а според прогнозите на ООН към 2015 година България ще е държавата с най-старо население в света. При това българите живеят със седем-осем години по-малко от останалите европейци и страдат много по-често от социалнозначими заболявания. Това, което се случва с нас, е без прецедент в световната история. България не просто остарява, тя изчезва. Ежегодно българският народ намалява с около петдесет хиляди души, което означава, че всяка година един град като Търговище изчезва от картата. Измеренията на демографската катастрофа у нас имат и чисто географски проекции – през 2009 г. 39 села бяха заличени от списъка на населените места у нас заради това, че са останали без нито един жител. Така е вече от години…
Парадоксално е, но всичко това е трудно разбираемо за мнозинството българи. Катастрофата, в която се намираме, е практически невидима за тях, защото почти 80 % от населението на България днес живее в големите градове. А там заради вътрешната миграция и механичния прираст проблемът не е с обезлюдяването, а с пренаселването. И поради факта, че голяма част от днешните българи нямат почти никакви връзки със селата, те просто не виждат това, което се случва с държавата.
А държавата умира. България не просто е в криза, тя изчезва! За последните 20 години българската нация загуби повече от 2 милиона българи. Ако преди 1989 година очаквахме да се роди 9-милионния българин, в края на 2010 година не знаем дали сме останали и 7 милиона. Българите масово бягат. Изселват се от селата, изселват се от малките градове, отиват в София или в чужбина! Процесът е почти необратим. Във все по-големи части от страната българският език се превръща в екзотика. Селата или се циганизират, или се превръщат в старчески домове. След бягащите остават затворени училища, рушащи се църкви и запустели къщи.
Проблемът обаче не е само в обезлюдяването. Деградира и българската държавност. Все по-малък става броя на общините, в които българите са мнозинство. Все повече стават общините, в които единствената връзка на местното население с българската държава е единствено документа за самоличност. В селата и малките градове, където все пак някой остава да живее, тотално се подменя етническия баланс. Не е далеч времето, когато в по-голямата част от нашата родина местното население няма да разбира български език. Според проучвания на различни организации през 2010 г. всяко трето дете от малцинствен произход в предучилищна възраст не разбира български език. Причината е не само в липсата на българи, а в липсата и на български училища. Затварянето на училища започна още по време на социалистическия режим, но истинският крах настъпи след 1990 г. Само за 20 години бяха затворени повече от 400 училища. Това беше най-голямата катастрофа на българското образование за последните години, като процесът продължава. Ежегодното закриване на училища води до изселване и на малкото останали българи, защото закриването на едно училище практически означава и закриване на населеното място.
Последният аспект на българската катастрофа е икономически. Трудоспособното население намалява, като се увеличава стремително броят на пенсионерите и неинтегрираните групи като циганите. Съвсем скоро икономиката на страната ще рухне. След десет години няма да има кой да изработи пенсиите на пенсионерите, защото на един работещ ще се падат четирима неработещи. Но и това не е единствения проблем. След десет години основната част от активното работоспособно население няма да може да чете. Защото ще се състои предимно от цигани, които към днешна дата би трябвало да са на училище. А с всяка изминала година броят на отпадналите ученици нараства – по около двадесет хиляди на година за последните пет. Все повече се увеличава броят на децата, които изобщо не тръгват на училище. Причината – масовото закриване на класните стаи в малките общини. Данните са от доклад на Световната банка за образователната реформа у нас. Сега има професии, които след десет години няма да могат да бъдат упражнявани, защото няма да има обучени кадри за тях.
Населението на страната се концентрира в големите градове, или емигрира зад граница, което обрича малките населени места на разруха, без значение дали се циганизират или са оставени на доизживяване. Деградацията на селата и малките общини е повсеместна. Съвсем обичайни гледки представляват запустели, ограбени и полусрутени училища, разграбени и осквернени църкви, порутени кметства, изоставени читалища, събарящи се къщи. Цели части от страната изпадат в принудителна изолация заради разбитите пътища, които особено в малките общини никой не си прави труда да поддържа. Общото впечатление е, че държавата е оставена на доизживяване. Не е особено трудно да се стигне до този извод, защото картината в страната е една и съща навсякъде. Всякакви следи от минало благополучие и благоустройство са заличени. Тревясалите дворове на затворените училища, които бавно се разграбват от циганите, показват най-ясно какво се е случило с българските деца по селата. Те просто са изчезнали, а след тях в изоставените им класни стаи са останали стари дневници, последните уроци на черните дъски и безразборно валящи се по земята портрети на Ботев и Левски. Впрочем много честа е вече практиката старите училища да се продават на частни лица и от тях се правят или хотели, или се използват като евтин източник за строителни материали втора употреба. Най-тъжното е, че в повечето случаи държавата или общините продават училища, които са строени от самите селяни с техни средства и труд, за да има къде да учат техните деца. От читалищата, в редките случаи, в които все още ги има, са останали единствено табелите им, а пред тях и в изтърбушените салони на бившето българско културно средище играят деца, трудно говорещи български. Църквите, често стари възрожденски храмове, са оставени на произвола на съдбата и на милостта на циганите. България е пълна с осквернени храмове. Не са пожалени дори и старите селски гробища, често с натрошени и повалени кръстове. Най-трагична е обаче гледката в тези райони, в които дори и по време на турското робство не е имало друго население освен българско, а днес българите там са малцинство, ако въобще ги има. И където във възрожденските сгради живеят хора, нямащи нищо общо с българската култура, неразбиращи и презиращи наследството на живелите преди тях българи.
Българският народ загива! Колкото по-бързо осъзнаем това и предприемем мерки, за да спрем този процес, толкова по-добре. Защото загиването на българите ще означава и загиване на българската култура, изчезване на наследството на хиляда и петстотин годишната българска цивилизация и край на третата българска държава. В историята и геополитиката вакуум няма. България е обградена от агресивни съседи, които не са преставали да предявяват претенции към нас. От друга страна в самата страна се извършват коренни преобразувания на етническия баланс, които водят до постепенното изтласкване и заместване на българския народ от циганския етнос. Особено е парадоксално, че всичко се извършва с активното съдействие на българите и на българската държава. Всички ние сме активни участници и съучастници на самоубийството на нашия народ. Обвинението е сериозно, но има и сериозно доказателство. Ако демографската катастрофа е невидима за мнозина българи, скрили се в удобните все още убежища на големите градове и столицата, циганизацията на България е видима за абсолютно всеки. Няма град в България, който да няма циганска махала. Махала, представляваща град в града, живееща по своите собствени закони, изнасяща две основни неща – деца и престъпност. Това е видимият за всеки българин проблем, който както е видим, така и по него не се прави нищо от двадесет години. За тези години циганите почти напълно превзеха България. Според все още неофициални данни от 2007 г. ние, българите, сме вече малцинство. Засега само при новородените, от общия брой на които българчетата са малко под 50 %. Това обаче означава, че след само двадесет години, когато тези деца влязат в трудоспособна възраст, българите ще сме в най-добрия случай половината от населението на нашата страна. А всъщност ще сме по-малко, защото нека не забравяме, че ежегодно от страната емигрират хиляди млади българи със своите деца, а и смъртността у нас продължава да е от най-високите в Европа. С други думи, чака ни бъдеще на циганска държава. Циганите като че ли вече го знаят. И може би поради това не полагат никакви усилия да се интегрират. Не пращат децата си на училище. Не учат български език. Не спазват българските закони. И стремително заселват обезлюдяващата българска държава, трайно налагайки цигански облик вече не просто на отделни общини, а на цели географски области. За последните сто години по официални данни циганите в България се увеличиха четири пъти, като през 2001 г. са триста седемдесет и шест хиляди. По неофициални данни те надхвърлят осемстотин хиляди.
Циганизацията на България отчайващо прилича на албанизацията на Косово. С тази разлика, че след като загубиха Косово, на сърбите им остана Шумадия, Войводина и Поморавия. А на нас нищо няма да ни остане, защото циганите са навсякъде. И вече са господари на положението не само в малките села, но и в големите градски цигански квартали. Хиляди възрастни българи живеят в страх от своите цигански съседи, ограбващи и малтретиращи ги денонощно. Хиляди са вече случаите в цялата страна на убити или прогонени от родните си места българи. Това етническо прочистване се извършва с мълчаливото безразличие на българската държава.
Всичко, което се казва по темата обаче, винаги остава някак абстрактно. Някак си хората отказват да възприемат мащабите на катастрофата. Затова реших да направя филм, в който да покажа всичко това. Мислех, че за седем дни ще успея да обиколя България и да заснема всичко, но май и аз подцених ситуацията. Бях си направил план, който въобще не можах да спазя. Откъдето и да минехме, не можехме да спрем да снимаме. Едно и също. Третата национална катастрофа на българската държава.
Тръгнахме от София на път за Берковица. Пътят минава през община Годеч, това е Петроханският проход. В южното подножие на прохода лежи село Гинци. Когато бях студент, беше известно с това, че в него се произвеждаше прочутата водка „Докторс“, която струваше 4 лв. бутилката и беше най-евтиният и достъпен алкохол на пазара. Мислех си, че в селото ще има поминък и съответно хора, но се оказа, че греша. Преди 30 г. в него са живели близо 1000 човека и е имало средищно училище, което е приемало деца от три села. Днес училище няма, а в селото живеят около 300 души. От тях деца едва около 15. Старата училищна сграда е продадена преди около 3 години с идеята да се превърне в зелено училище, обаче хората споделиха, че нищо подобно не се е случило. Само покривът е бил криво-ляво закърпен от дупки, за да не падне. Училищния двор се беше превърнал в буренясала ливада. Тепърва предстоеше да видим десетки такива гледки из България.
Продължаваме по пътя през Балкана. До Берковица пътят беше ужасен, особено от северната страна на прохода. И това беше само началото. След два дни спря да ни прави впечатление, до момента в който не потрошихме две гуми в яма по пътя за Вълчедръм, но за това по-нататък. Берковица е хубав български град, който в скоро време няма да бъде особено български. Според официалните данни от последното преброяване през 2001 г. 13 % от жителите на общината са цигани, концентрирани основно в общинския център. Впечатлението, което остава у посетителя на града обаче е, че циганите са поне 50 % от населението. Нещо повече. Берковица всъщност има град близнак. Циганската махала, която е на практика извън града, до голяма степен вече го конкурира – и като площ, и като население. Едно нещо веднага се набива на очи – децата. Махалата гъмжи от живот, пред всяка къща имаше поне по три циганчета, отделно от тълпите деца, които играеха по улиците и пред училището. И с това нещо тепърва щяхме да свикваме – умрелите български села и градове и пръскащите се по шевовете от народ техни цигански покрайнини. Без изключение. И още нещо. Абсолютно навсякъде бяхме следени от момента на влизането ни в което и да е гето или махала. Човек има чувството, че пресича някаква невидима граница, а махалите са независими екстериториални анклави. До петата минута от влизането ни се появяваше местния „неформален“ лидер, за да проучи кои сме и за какво сме дошли, а до десетата минута се натрупваше и тълпа от цигани, оплакващи се от липса на помощи и пари. В Берковица например влязохме необезпокоявано, на на излизане ни бяха направили „засада“. На единствения изход от махалата се бяха строили няколко цигански „башове“, местния полицай и „кмета“ на махалата. Това последното направо ме разби – оказа се, че градът-близнак си има и кмет -близнак. И то не само там, това е практика навсякъде в страната, от Видин до Каварна например. Та тези местни интелектуалци бяха доста загрижени кои сме ние, какво правим в „техния“ квартал, защо снимаме, кого снимаме, защо не сме поискали разрешение, абе само остана да ни направят и митническа проверка накрая. Представете си, питаха ни дали имаме разрешение за снимане на улицата, не на частни имоти или нещо друго. А какво самочувствие имаха само… В моята държава тези хора ме гледаха като натрапник.
След Берковица продължихме за село Динково, община Ружинци. Най-източното село от Видинска област, известно с цигански набези, застаряло население и всякаква липса на перспектива. Общото му население е по списък около 250 души, но реално в него живеят едва 150 човека. Повече от половината са цигани. Местните хора ни показаха разбити къщи, опустошени стопански постройки, дворове с огради от бодлива тел, които обаче не спират крадците. Една жена дойде, за да ни каже, че откакто ограбили съседката й през нощта, започнала да спи с брадва под леглото. Друг пък ни заведе у тях, за да видим къде си гледа кокошките. Човекът ги беше затворил в кухнята си, за да не му ги откраднат. Полицията, както се оказа, била вдигнала ръце. Там било така, представете си, хората го казаха без особен гняв, те явно отдавна не разчитаха на нея. А на брадвите под леглата си.
Оттам тръгнахме за Видин, после за Брегово. По целия път, който първо се извива покрай Дунав, а после продължава към Тимок, са наредени обезлюдени или циганизирани села. Особено показателно беше състоянието на древната Рациария, днешното с. Арчар. В това почти напълно циганизирано село циганите се препитават основно от разораването на останките от римските крепости и селища в областта. Изключително символично – те не просто заличават следите от българското присъствие преди тях, но и въобще всякакви белези от човешки живот по тези места. Има и още нещо интересно. Селото надминава два пъти по население общинския си център гр. Димово и като цяло концентрира 2/5 от населението на общината.
За видинския квартал „Нов път“ няма какво да кажа, освен че е близнакът на Видин, който също като циганската махала в Берковица се разраства толкова бързо, че скоро ще стане по-голям от града-майка. От Видин до Брегово минаваме през няколко китни, хубави и почти обезлюдени села. Без цигани, следователно и без хора, или поне засега. В града на Тимок имаме среща с един от заместниците на кмета. От него научаваме, че в община Брегово ежегодно умират двеста и четиридесет души, емигрират около сто, а се раждат едва тридесет деца. Колко от тях са българчета не разбрахме. Стана ни ясно обаче, че с общо население на общината от 5 500 души, и с този темп на намаляване от триста души годишно, най-северозападният край на отечеството е заплашен в най-скоро време от тотално обезлюдяване. А видимите последици от това се виждат в най-голямото село в общината – Гъмзово. Там, където до преди 10 години са живели 2000 човека, днес няма и 700. Основно старци. Училището е затворено преди 7 години, като в последните си години, за да може да съществува, са карали ученици-циганчета от Видин. От тях селото толкова бързо пропищява, че когато в крайна сметка става ясно, че и с такова „изкуствено дишане“ няма как да го спасят и трябва да го закрият, местните хора буквално ръкопляскат на ликвидацията. И явно е имало за какво наистина. Влизайки вътре, заедно с кмета и последния директор на училището, заварваме пълен хаос. На земята се валят стари дневници, портрети на възрожденци и революционери, стари компютри, детски раници, снимки от училищната самодейност, училищни книги, разбити колби и епруветки, разкъсани карти, въобще пълен погром. Очевидно последните ученици са направили „последно“ посещение на класните си стаи. Директорът, виждайки това, се просълзи. На една от снимките по земята беше и той, заедно с учителския колектив…
Оттук нататък ще почна да се повтарям. Навсякъде, през всичките следващи дни, едно и също – разруха, обезлюдяване и циганизация. В Три кладенци (Врачанско), Септемврийци (Вълчедръмско), Мечка (Плевенско), Летница, Константин и Майско (Еленско), Бракница (Поповско), Сребърна и Калипетрово (Силистренско), Кайнарджа, Голеш и Светослав (Кайнарджанско), Марково и Косово (Каспичанско), Котел, Градец (Котленско), Мъглиж, циганските махали на Варна, Стара Загора и Казанлък. Честно казано на човек му иде да се застреля, след като види в какво се превръща, а на някои места и в какво се е превърнало отечеството ни. Например Градец. Селото, дало на България генерал Радко Димитриев и още 150 загинали във войните за обединение, днес на практика не е българско. От около 6000 жители българите в него са едва 1000. А словосъчетанието „градешки циганин“ се е превърнало в страшилище за цяла Източна България. В старите възрожденски къщи с архитектура, по нищо неотличаваща се от тази в Жеравна, днес живеят хора, препитаващи се основно от незаконна сеч, кражби и правене на деца. Градешките цигани са на път да колонизират и Котел. Тази година в Котел са тръгнали 40 деца в първи клас – 20 българчета и 20 циганчета. А българите се изселват. Котленският край е вече почти приключил, в него след 10 години българите ще са екзотика. Подобен процес е протекъл, само че малко по-рано и затова е вече приключил, в Кайнарджа. Тази община допреди 30 години беше една от най-чисто българските общини в Добруджа. Сега обаче българите вече са малцинство, а общинският център няма и 1000 души. Най-голямото село, надхвърлящо 1500 души, е Голеш. В него има само 19 българи, другите са турски цигани, които се самоопределят като турци. Селото е буквално пренаселено, децата извират отвсякъде, училището и детската градина не могат да поемат демографския взрив тук. От 1500 жители повече от 700 са под 18 години. Тук точката на българския упадък е сложена. От общия брой ученици в общината българчетата са 10 %. Така е и в една друга община – Летница. От 500 деца там 425 не са българчета, а циганчета. Те пък се самопределят като власи, защото са румъноговорящи копанари. Въобще ситуацията е доволно любопитна. Циганите очевидно не искат (или поне една част от тях) да бъдат цигани, но не се самоопределят като българи, а като турци, власи, румънци, дори и рудари (нов „етнос“, измислен от румъноезични цигани във Варненско). Всичко друго, само не и българи. Показателно е отношението към нашия народ. Ние не сме престижни. Ето защо циганите в Берковица ме гледаха като натрапник. Защото ние вече сме натрапници на много места в България. Това е истината. А там, където не сме, кротко доизживяват дните си последните българи. Които, ако имат късмет, няма да станат свидетели как България умира.
Няма по-тъжно нещо от изоставена къща, рухнала от годините си. Родината ни днес представлява точно това и документалният филм, който заснехме при това пътуване, ще го покаже. Дано ясно си дадем сметка за случващото се, защото иначе след третата национална катастрофа четвърта няма да има. Просто тази ще ни е безвъзвратно последната.
18 октомври 2010
