Източник: в. „24 часа“
Автор: Гeорги Банов
снимка: Илеш Шпиц разпуска на тренировка заедно с легендите на “Парткизан” Бобек и Чайковски.
Лично намесата на шефа на Българската национална спортна федерация (БНСФ) Иван Батембергски спасява от сигурна смърт треньора на „Македония” (Скопие) Илеш Шпиц.
Това силно контрастира с филма „Трето полувреме”, който взриви отношенията между Македония и България. В него се описва финалът на първенството ни през 1942 година между скопския тим, носещ името на бившата югорепублика, и „Левски”. Български офицер праща Шпиц в лагерите на смъртта.
Историята обаче е съвсем друга. Наставникът вече е откаран в бившата тютюнева фабрика на македонската столица и чака да бъде транспортиран за лагерите на смъртта заедно със съпругата си и детето. Това разбира председателят на клуба Димче Хаджитанов и той звъни в София.
Тогава председателят на БНСФ Иван Батембергски организира спешно срещи с вътрешното министерство и Шпиц е свален на територията на днешна Сърбия. От там са му издадени нови документи и е пратен във Великобритания. След войната се прибира в родната Унгария, но отново се връща на Балканите.
Всъщност трагична е съдбата на Батембергски, а не на играчите от „Македония” (Скопие).
„Присъдата на регентите и на министрите бе произнесена в 4 часа следобед. Беше четвъртък, който в България се нарича Кървав четвъртък… Списъкът започваше с името на моя девер Кирил. Чух четенето по радиото. До мен беше Мария Луиза (на 12 години), която веднага разбра и избухна в отчаян плач. Отиде по-късно да го каже и на брат си, който също бе много привързан към чичо си и дълго плакаха заедно.
…Ескортът бе подреден в двора на Съдебната палата от входа към улица „Алабинска”. По този път се простираше конвой от шест камиона, към които бяха отправени жертвите. Беше дадена заповед да се удря и убива всеки, който протестираше, повишавайки глас. Един млад депутат, Иван Батембергски, извика „Помощ!”, но веднага му бе счупен черепът с приклад”, пише в книгата си „Спомени” царица Йоанна.
Самият футболен клуб „Македония” е създаден от България. На 10 август 1941 година се ражда новият отбор. Авторите на филма разчитат много на интервюто, което направили с вратаря Васил Дилев, последния жив от отбора. В него обаче има доста измислици, което може да се отдаде на преклонната му възраст.
В него той обяснява, как тимът е бил вкаран в първа българска дивизия, въпреки че тогава шампионатът ни е бил разделен на области, а само първите след това определят шампиона в директни елиминации. На всичко отгоре Дилев обяснява, че ако „Македония” е била станала първа, щяла да играе в евротурнирите с румънски тим, а те се създават около четвърт век по-късно.
Спестява скромно и истината, че първият мач завършва 3:0 служебно за „Левски”, след като отборът му напуска терена, но пък щял да стане шампион, ако бил зачетен чист гол в София. При резултат 2:2. И изрича най-голямата лъжа, че никога не били вдигали ръце в хитлеристки поздрав, за което има дори и снимкови доказателства.
„Македония” приключва съществуването си, след като страната става част от Югославия и се слива с още един отбор в днешния „Вардар”.
Причината е в профашистка дейност на клуба, която се установява от специална комисия.
Според „Утрински вестник” Илеш Шпиц дори е имал разрешение от българските власти да не носи задължителната за евреите звезда по времето, когато е наставник на тима. Същото важало и за семейството му. Не е ясно обаче защо в крайна сметка е бил избран за депортиране.
Илеш е намерен пред дом на евреи в Будапеща на 1 февруари 1902 година. Хората го осиновяват и се грижат за него. Футболът обаче е голямата му страст. Започна кариерата си в „Немезети спорт”, но след това е част от великия тим на „Уйпещ”, където печели три пъти титлата на Унгария, купата на Средна Европа през 1929 година и уникалния турнир в Женева, наречен Купата на нациите, който през 1930 година представлява първия опит за Шампионска лига.
На финала „Уйпещ” надвива с 3:0 „Славия” (Прага). За националния отбор на Унгария крилото има 6 мача и 3 гола. Футболната му кариера приключва в швейцарските „Санкт Гален” и „Цюрих”. Общо записва над 1000 изиграни срещи и над 600 попадения.
През 1937 година той става треньор на „Хайдук” (Сплит). След два сезона се мести в Скопие, където поема „Граждански”, първия македонски тим, играл в елитната дивизия на Югославия. След това идва „Македония”, където се мести заедно с повечето си футболисти.
През 1946 година след края на войната той е поканен от сръбския гранд „Партизан” да поеме отбора. Идеята е на Кирил Симеонов, звездата на „Македония”, който също заиграва за белградския тим.
В Белград изкарва близо десетилетие, като печели две титли и три купи с „църно-белите”. Събира уникален отбор, в който личат имената на Бобек и Златко Чайковски-Чик.
„Всичко, което съм научил за футбола, е благодарение на Илеш Шпиц”, признава Чайковски в спомените си. И става въпрос за човека, който играе на две световни първенства, след което прави най-великия тим на „Байерн” (Мюнхен) в историята, като
събира Сеп Майер, Франц Бекенбауер и фГерд Мюлер. А самият Ханес Вайсфалер го нарича любимия си ученик.
Може би заради това името на Шпиц в историята се среща и като човекът, създал невероятната школа на „Партизан”. „Той най-много държеше на физическата подготовка. За първи път тичахме повече от съперника и така по терена все едно имаше само един отбор”, твърди друга звезда на отбора – Бобек.
Титлата през 1947 година например е спечелена с огромната преднина от 5 точки пред „Динамо” (Загреб). „Цървена звезда” е чак на третото място. Дубълът е подпечатан със спечелването на купата след 2:0 над “Наши крила” (Земун). Точно през юли месец на същата година „Победа” (Скопие), който завършва на осмо място в първенството, се обединява с „Вардар”.
За кратко след “Партизан” Илеш Шпиц е наставник и на белградския “Раднички”, но без да запише особени успехи.
През 1960 година се връща в Скопие, за да поеме „Вардар”, и още на следващата година печели купата на Югославия с македонците. Сърцето му спира на 1 октомври 1961 година в съблекалнята на стадиона в Скопие, след като получава инфаркт след победата с 3:2 над ОФК „Београд”.
Целият отбор се събира на едно място, за да пренесе ковчега на легендарния треньор. Тялото е изложено на градския стадион, а процесията върви до гробището.
Така завършва животът на убития в „Трето полувреме” Илеш Шпиц.
А роднините на Иван Борисов Батембергски трябва да чакат до 10 ноември 1989 година, за да има някакво възмездие. Депутатът дори не е бил член на „Млада България”, към която група се е числял, но е бил нарочен за привърженик на хитлерофашизма.
ЗВЕЗДАТА НА ОТБОРА ИГРАЕ ДВА ПЪТИ ЗА БЪЛГАРИЯ И ДВА ПЪТИ СРЕЩУ НАС
Звездата на „Македония” е Кирил Симеонов-Джино. Мнозина оприличават играта му с тази на Гаринча, преди бразилецът да се появи на световната сцена. Джино е наистина част от футболната история просто защото има два мача за българския национален отбор и след това играе два пъти срещу него като част от тима на Югославия.
Симеонов за първи път облича екипа на България на 11 април 1942 година. Тогава треньор е Иван Радоев. Титуляри в мача, който завършва 6:0 за хърватите, са още съотборниците му Стоян Богоев и Атанас Луков, а на полувремето Тодор Атанасков сменя Богоев. Интересното е, че в този мач от „Левски” е викнат единствено Любомир Стамболиев. От ФК-13 са вратарят Атанас Талев и Стефан Калъчев, „Славия” е представена от Димитър Зографов и Георги Китанов, а останалите са от столичния ЖСК или днешния „Локомотив” – Стою Недялков (Доктор Кох), Крум Милев (Палаврата) и Вучко Йорданов.
На 19 юли същата година приемаме Германия на стадион „Юнак” и губим с 0:3. Съставът е почти същия, като от „Македония”, титуляри са Богдан Видов, Любен Янев, Тодор Атанасков и Джино. В 22-ата минута на мястото на Стою Недялков се появява и Благой Симеонов от вицешампиона.
След края на войната Джино Симеонов се мести в „Партизан” заедно с Илеш Шпиц. Вече името му е Кирил Симоновски. За Югославия записва 10 мача и отбелязва 1 гол, като става и единственият македонец носи капитанската лента на държавния тим. На 13 октомври 1946 година в Тирана за първи път бившият ни национал играе срещу България за балканското и средноевропейско първенство. Падаме с 1:2. Същия резултат записваме и във второто издание на шампионата в Загреб на 12 октомври 1947 година, като Джино отново е титуляр. С „Партизан” печели два пъти титлата и веднъж купата на Югославия, а приключва кариерата си във „Вардар”.
Кирил Симеонов записва и сериозна визитка като треньор. Той е водил отбори като „Вардар”, „Партизан” и гръцките „Арис” и „Олимпиакос”. Печели две купи – на Югославия с „Партизан” през 1957 година и на Гърция с „Олимпиакос” 4 години по-късно. Умира на 12 юни 1984 година.
